За мен историята във филма не е нито за желанието,

За мен историята във кино лентата не е нито за желанието, нито за ревността, а по-скоро за лудостта и умеенето да я съхраним и да остареем с нея – с голямата, заразителна и шумна полуда на нашата младост. Стига да сме имали шанса да се родим луди. С риск сериозните киномани да ми се подиграват с години, почтено си признавам, започнах да виждам кино лентата " Голямото плисване " главно поради костюмите на, направени персонално от в " Диор ". Още първата рокля-риза, с която Мариан Лейн (героинята на Тилда) отива на плажа, ме убеди да продължа да виждам. И това беше даже преди да се появи Рейф Файнс, който прави всяко намигване пред екрана съвсем закононарушение. Признавам си, че гледах неговия танц на Emotional Rescue на Rolling Stones четири пъти един след различен.

Мариан Лейн и героят на Файнс – Хари, са звезди в музикалната промишленост – тя е рок певица, той е продуцент. Върховите моменти в тяхната работа и любовта им са съвпаднали с най-бляскавите години на рока – големи игрища с екзалтирана аудитория, луди празненства, опиати. Това е по-скоро загатнато във кино лентата, само че е ясно, че никой от двамата не го е не запомнил. И до момента в който Мариан е предпочела да остарее добродушно с новия си другар Пол – неопределен и добросърдечен (страхотно подобаващият за ролята Матиас Шьонертс), то Хари си е все същият – неумирим.

Никога не съм имала подозрения, че Рейф Файнс е талантлив артист, и тук отново го открих на драго сърце. Хари към момента е хиперактивен, известен и живеещ на бързи обороти, само че в живота му липсва нещо. Липсва Мариан. Техният дует във кино лентата е извънреден! И тук би трябвало да отбележа, че облеклата на Тилда са нещо като третият участник – във всяка сцена цветовете и формите на костюмите й са по този начин подбрани и замислени, че да споделят задоволително доста. Защото другояче тя мълчи. Във кино лентата Мариан не може да приказва поради интервенция на гласните струни. И явно Тилда е единствената актриса на света, която би могла да изиграе сходна роля – чувствена, монументална, страдаща – без и едничка дума. Отделно споменаване заслужава и слънчевият остров Пантелейра, където се развива действието.

Последният, само че не по значимост, участник в историята е дъщерята на Хари Пенелопе (Дакота Джонсън), която на фона на възрастните към нея, цялостни с хрумвания, усеща и стремежи, е отблъскващо дистанцирана и като че ли най-стара по душа.

Малко дълъг беше пътят ми към този филм, само че стигнах до него в точния момент. Очарована съм.