За мъдрите думи на един учител и урокът за бедността,

За мъдрите думи на един преподавател и урокът за бедността, който учениците му научават, разказано от видния наш публицист и държавник Добри Немиров (1882-1945).

(Добри Немиров, 1918 г.)

Най-бедният (1942 г.)

На първия ден след коледната почивка нашият преподавател Теньо Аврамов влезе в клас не както всеки път. Замисленото му лице тоя път изглеждаше гордо и някак тържествено, очилата му бяха яхнали локалния нос не на върха, както всеки път, а горе, при очите. Така стояха очилата, когато чакахме да ни навести контрольор или някой учебен настоятел. Няколко мига след влизането му се яви и прислужникът, обсипан с учебни използва. Той постави върху масата тетрадки, моливи, гуми, блокове за изобразяване, всякакви бои и доста още други неща, от които четиридесет чифта очи едвам не щяха да изпъкнат от ревнивост и любознание.

Теньо Аврамов стартира:

– Деца, едно сдружение ми изпрати тези неща, да ви ги раздам. Това сдружение се назовава „ Майчина обич “. Между другите потребни работи, които прави, сдружението преглежда и бедните възпитаници от нашите учебни заведения. Ето за какво в този момент ще раздам нещата на най-бедните от вас. Знам какво е беднотия и по тази причина през днешния ден дружно с вас бързам да се веселя на тоя прекрасен подарък. И така, ще крещя най-бедните един по един.

И Теньо Аврамов със своя благи топъл глас викаше най-бедните един след различен и им даваше моливи, гуми, тетрадки, бои…

Аз в действителност минавах за безпаричен, само че не обичах да се споделя това пред другите. Ала в този момент викаха най-бедните… и мене ли ще повикат?… О, цялата ми душа се противеше на това! Да бъдеш безпаричен – както и да е – но най-беден? Това е извънредно! И аз със свито сърце започнах да си укривам главата зад гърбовете на съучениците си… „ Боже, нека не ме повикат! Не ща моливи, не ща гуми – нищо не искам – само най-беден да не съм! “ Струваше ми се, че с извикването на името ми Теньо Аврамов един път вечно ще ми удари щемпел за бедност…

Аз се обърнах и погледнах неколцина от богатите си съученици. Изведнъж ми се стори, че се ухилиха, че в очите им проигра неприкрит подбив. Още един път ги погледнах и тоя момент към този момент бях подготвен на мястото си да умра, само че да не си чуя името.

– Христо Яръмов! – изреждаше Теньо Аврамов. – Зарко Пенев!

„ Боже, боженце, благи боже, нека не съм от най-бедните!… “

Душата ми негодуваше… Сега към този момент, вместо да се веселя на подаръците, аз ги мразех… Сякаш и те оживяха, и те се захилиха против мене…

Но време за дълго разсъждение нямах. Или трябваше да избягам от класната стая, или да превия врат…

Най-после присъдата пристигна. Теньо Аврамов извика:

– Дочко Ламбев!

Ледена плоча легна на гърба ми. Аз се отпуснах на чина и скрих лице в лакът.

– Дочко Ламбев!

Вместо да се обадя, усетих, че ме душат сълзи.

– Хайде де! – настоява Теньо Аврамов. – Какъв си се смълчал подобен! Я гледай какви неща съм ти приготвил!

В отговор аз изхлипах и в същия момент гърдите ми изригнаха цялостен гердан от хълцания. Понесе се заглушен рев.

– Я гледай! – обезпокоен, рече Теньо Аврамов, като избърза до мен. – Защо плачеш?

Тая угриженост на учителя удвои страданието ми. Аз заридах с цялостна душа. Чинът се обливаше в сълзи, раменете ми се тресяха, хълцанията ме давеха…

– И таз хубава! Защо плачеш?

Нима можех да му отговоря?

– Не искаш ли дарове?

През рев едвам разбрано промълвих:

– Не желая!

Някои се разсмяха.

– Шт! – строго извика учителят. – Не се смейте! Аз разбирам Дочко Ламбев. Той не желае подарък, тъй като се засрами от бедността си. Не ми харесва това. Нима е грях да си безпаричен, още повече, като си наредил подобен прекрасен триумф? Нима е грях да се бориш с немотията и отново да си един от най-прилежните възпитаници? Вие се смеете, само че не му ли завиждате на бележките? Някои от вас учат в топли стаи, той – в студена. Някои от вас се хранят с хубави храни, той си не дояжда. Вие спите в затоплени стаи, той зъзне в студена… И въпреки всичко Дочко е здрав, интелигентен и усърден. Премерете се в този момент с него и вижте кой повече коства – вие ли, на които учението не се покорява, или той, който крепко държи ключа на знанията и уменията?

Той помълча малко. Покорен и обезоръжен от думите му, постепенно се изправих. Учителят продължи:

– Слушайте в този момент за мене. Аз още от малко момче започнах да прислужвам на непознатите хора. Така в труд и бедност следвах учението си. Беден наследник на небогати родители… Също като Дочко Ламбев. Но не щеш ли през днешния ден съм ваш преподавател – преминал всички тегла, всички пречки на немотията, и съм станал преподавател. Виждате ли по мене някакъв заплашителен белег, че съм бил безпаричен? Някакъв щемпел виждате ли? Не! Следа от бедността в никакъв случай не остава, само че тя те научава да бъдеш милосърден. Когато обичаш труда, пътят на бедността става къс. Но незнанието, грубостта и жестокостта водят индивида до гроба. Побързайте да стигнете Дочка по разум и дарба, тъй като, както му се смеете през днешния ден, по този начин ще се червите пред него на следващия ден!

Той отиде при масата, взе подаръците и ми ги подаде.

– Вземи, Дочко Ламбев! Днес ти си щастливият, тъй като изцяло справедливо получаваш подарък, а и аз съм благополучен, че виждам едно момче, което е тръгнало по моя път.

Аз безропотно посегнах и поех подаръка. Тишина цареше в близост. Сякаш стаята мислеше.

Из сборника: „ Когато бях дребен “, Добри Немиров, изд. „ Отечество “, София, 1977
Снимка: Писателят Добри Немиров през 1918 година, ДА „ Архиви “, bg.wikipedia.org