Българският език е моята родинаоята родина
За жал бездуховното време, в което ни е отредено да живеем, се оказа безпощадно към мнозина наши създатели на изящната книжовност, които отивайки си от тоя свят, са обречени на неприемливо забвение. Сред тях е и Стоян Бакърджиев - един от най-надарените ни и приносни водещи преводачи на нашето съвремие.
Роден е на 9 март 1929 година в Пазарджик, където израства в непретенциозно, само че будно родолюбиво семейство. Природно талантлив със солидни умствени заложби, той приключва сполучливо приблизително обучение в родния си град, а по-късно право и българска лингвистика в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Скоро обаче му се вижда отегчителен и незанимателен светът на юридическата специалност. С други думи, в адвокатската адвокатска фирма и в правосъдните зали младият Бакърджиев усеща, че няма опция да разкрие своята дълбока философска, интелектуална и човешка същина. И прекомерно скоро, при започване на 60-те години, се отдава всецяло и окончателно на преводаческото занятие.
Бъдещият ревнив преводач потегля уверено по определените нови професионални коловози. И е уверен, че навлизайки в необятните лабиринти на международната литература, ще способства за духовното обогатяване на своите съотечественици, чиито прародители са тънели епохи наред и в духовно иго. А новоизбраният " поминък " в действителност изисква висока културна осведоменост, наложителен нюх към художественото слово, нужен професионален разсъдък и неизбежни характерни условия. Да не приказваме за нуждата от необятен взор върху лексикалното благосъстояние и граматичния строй на непознатите езици. Инак по какъв начин едно непознато автентично произведение ще заприказва на родния ни език, с атмосферата на своя емоционално-образен свят и естетическо-художествен инструментариум.
И нетърпеливо открехва страхливо малката врата на бъдещата си примамлива кариера. А няма опит и потегля по стъпките на тези, които са проправяли в миналото пъртина към литературното благосъстояние на Европа и света. " С емфатичен интерес - споделял е той пред мен - съм анализирал преводите на Константин Величков, Пенчо Славейков, Александър Балабанов...За мен те са една самобитна школа, от тях съм видял какво мога да употребявам и какво не. "
По-късно, когато се развива стихотворната техника в българския език и се появяват по-модерни ритмически стъпки, на поетическия ни хоризонт изгряват имената и на нови надарени преводачи. От тях също се е учил. " За мен - споделя той - извънредно забавен и съвременен преводач е Георги Михайлов. От него възприех много неща. Не по-малко съм длъжен и на Николай Лилиев, на Асен Разцветников, превел през 30-те години превъзходно " Тартюф " на Молиер. Превод на същата френска пиеса разгласих и аз през 1977 година ".
Пътьом Стоян Бакърджиев се интересува, учи се от забележителните достижения и на съветските преводачи, които съгласно него са на международно ниво. Намира, че тяхната преводаческа школа е водеща в света. Затова постоянно приказва с поклонение за креативните благоприятни условия на съветските си сътрудници.Те са му помогнали, както се показва той, да способства за обогатяване националната ни стихотворна техника и на българския лиричен език. А този развой не трябва да се преглежда като негов персонален принос, добавя преводачът, а като национално достижение.
Тук му е мястото да отбележа, че ползата му към превода се заражда още през гимназиалните му години. На 17-годишна възраст в ръцете му попада една балада на Мережковски и пламва от удивление, когато се потапя в нейното наличие. Изпада в плен на превъзходните й художествено-естетически качества. Дълбоко съжалява, че не е написана от българин и се заема с нейния превод. Това е и първата му преводна творба, към която сетне постоянно ще се връща през студентските си години и която ще прогони юридическите му ползи. За страдание тази балада е оповестена чак през 1967 година в антология на съветската лирика. А първата му творба, която вижда бял свят през май 1955г. в сп. " Септември ", е Шилеровата балада " Златна чаша ".
Силно впечатляващ интелектуален растеж той демонстрира в превода си на " Безсънни нощи " (1961) от Леся Украинка. При нейното издание демонстрира извънредно усърдие, точност и придирчивост, с цел да бъде включена в антология " Украинска класическа лирика ".
Моите наблюдения и общувания с него са ме убедили, че Бакърджиев питаеше необикновен интерес и се отнасяше с впечатляващ афинитет към испаноезичните поети. Неслучайно от испански е превел доста неща, само че не всичко е съумял да разгласява. Затова и значително от неговите стойностни преводи видяха посмъртно бял свят. Приживе съумя да издаде една пиеса на Лопе де Вега и някои обособени стихотворения от други създатели. В издателските му планове участваха непубликувани преводи на пиеси от Лопе де Вега, Калдерон и други испаноезични създатели, а също по този начин и една антология с произведения на испански и американски поети, непознати на нашия четец. Озвучаваше на български с ненаситност стойностни испански и латиноамерикански поети. Имаше неумирим пиетет към тези създатели, възхищаваше се от художествено-естетическото майсторство на творбите им. А това поклонение роди и чудесните му преводи на " Песни за живота и вярата " (1967) от Рубен Дарио, " Лирика " (1970) и " Втора зора " (1981) от Хуан Хименес, " Мащехо и майко моя " (1970) от Блас де Отеро и други
В креативното си ежедневие, съпроводено от непрестанни прецизни търсения и грижливи отсявания, откриваше и превеждаше огромните поети и измежду дребните нации на Европа и света. Инак по какъв начин би обогатил духовния свят на българските читатели, в случай че не беше ги докоснал до шедьоври от Райнер Мария Рилке и Стефан Цвайг от Австрия, Вилем Клос (Холандия), Хенрик Ибсен (Норвегия) и мн. други И може би това е дало съображение на Здравко Петров да изрази своята благодарност към неговото плодородно перо. " Стоян Бакърджиев, написа той, беше пренебрегнал всевъзможни персонални и човешки потребности, с цел да ни даде няколко часа наслада с огромната лирика. "
Обект на предпочитан интерес бяха също и полски създатели, пък и други надарени създатели от славянското езиково семейство. Подчертано користолюбие обаче демонстрираше към Адам Мицкевич и ни предложи изключително мощно звучене на неговите сонети на родния ни език. Не по-малко ценеше и Юлиус Словацки.
Истинска интелектуална приятност обаче изпитваше, когато се потапяше в примамливите води на съветската литература. " Няма - споделя той - български стихотворец, който да не е контактувал с поезията на Русия и да не се е учил от нея. Превеждал съм Пушкин, Лермонтов, Мережковски... " От креативното му полезрение не убягваха и надарени грузински поети. Спомням си извънредно радушния банкет там на изискания му превод на " Витязът в тигрова кожа " от Шота Руставели.
За разлика от мнозина наши интелектуалци от неговия сан, той остана непознат на мъчно преодолимия магнетизъм на столицата и извървя своя житейски и креативен път в родния Пазарджик. Но това не му пречеше да поддържа връзка с върховете на международната лирика и да обогатява духовното съвремие на сънародниците си. Знаеше цената си, в никакъв случай не се е надпоставял, държеше се очебийно непретенциозно и живееше с пулса на културния живот в града ни. Рядко пропускаше забавни изяви, свързани с духовното съществуване на съгражданите му, които надълбоко ценяха високия му човешки и интелектуален растеж. В беседите и диалозите си с хората постоянно е давал израз на непримиримия си, непрекъсващ национализъм. За него родината беше над всичко. Не търпеше неправдите, само че в никакъв случай не е плащал налог на политически пристрастия, въпреки че след настъпването на така наречен демократични промени някои господа се почувстваха огорчени от безапелационния му отвод да бъде въвличан в настървените им долнопробни политически игри. Не напусна нито за момент своята укрепление на почтен и влиятелен интелектуалец. Това го извисяваше още повече в очите на обществото ни.
И по никакъв начин не е инцидентно, че всеотдайният му труд за приобщаването ни към забележителна част от международната поетическа съкровищница се радваше на заслуженото самопризнание на родния ни интелектуален свят. Остават вечно в светлите летописи на литературната ни история високите оценки за този прославен наш съгражданин на Леда Милева, Николай Хайтов, Йордан Вълчев, Александър Миланов, Симеон Янев, Радко Радков, Стоян Илиев, Александър Шурбанов, Симеон Хаджикосев и доста други върхови имена на модерна духовна България.
Той не преставаше най-усърдно да се рови из международната поетическа класика, откриваше нейните бисери и обилно ги даряваше на своите сънародници. А с това по вазовски показваше невероятните изразни благоприятни условия и на родното ни слово. За " нашия Идалго от Пазарджик ", както го наричаше Симеон Хаджикосев, това беше най-голямото му благополучие. И това беше смисълът на неговия рядко изчерпателен живот, който завърши ненадейно през 1998 година
" Всъщност, изповядваше Стоян Бакърджиев, българският език е моята същинска и единствена татковина. "
Роден е на 9 март 1929 година в Пазарджик, където израства в непретенциозно, само че будно родолюбиво семейство. Природно талантлив със солидни умствени заложби, той приключва сполучливо приблизително обучение в родния си град, а по-късно право и българска лингвистика в Софийския университет " Св. Климент Охридски ". Скоро обаче му се вижда отегчителен и незанимателен светът на юридическата специалност. С други думи, в адвокатската адвокатска фирма и в правосъдните зали младият Бакърджиев усеща, че няма опция да разкрие своята дълбока философска, интелектуална и човешка същина. И прекомерно скоро, при започване на 60-те години, се отдава всецяло и окончателно на преводаческото занятие.
Бъдещият ревнив преводач потегля уверено по определените нови професионални коловози. И е уверен, че навлизайки в необятните лабиринти на международната литература, ще способства за духовното обогатяване на своите съотечественици, чиито прародители са тънели епохи наред и в духовно иго. А новоизбраният " поминък " в действителност изисква висока културна осведоменост, наложителен нюх към художественото слово, нужен професионален разсъдък и неизбежни характерни условия. Да не приказваме за нуждата от необятен взор върху лексикалното благосъстояние и граматичния строй на непознатите езици. Инак по какъв начин едно непознато автентично произведение ще заприказва на родния ни език, с атмосферата на своя емоционално-образен свят и естетическо-художествен инструментариум.
И нетърпеливо открехва страхливо малката врата на бъдещата си примамлива кариера. А няма опит и потегля по стъпките на тези, които са проправяли в миналото пъртина към литературното благосъстояние на Европа и света. " С емфатичен интерес - споделял е той пред мен - съм анализирал преводите на Константин Величков, Пенчо Славейков, Александър Балабанов...За мен те са една самобитна школа, от тях съм видял какво мога да употребявам и какво не. "
По-късно, когато се развива стихотворната техника в българския език и се появяват по-модерни ритмически стъпки, на поетическия ни хоризонт изгряват имената и на нови надарени преводачи. От тях също се е учил. " За мен - споделя той - извънредно забавен и съвременен преводач е Георги Михайлов. От него възприех много неща. Не по-малко съм длъжен и на Николай Лилиев, на Асен Разцветников, превел през 30-те години превъзходно " Тартюф " на Молиер. Превод на същата френска пиеса разгласих и аз през 1977 година ".
Пътьом Стоян Бакърджиев се интересува, учи се от забележителните достижения и на съветските преводачи, които съгласно него са на международно ниво. Намира, че тяхната преводаческа школа е водеща в света. Затова постоянно приказва с поклонение за креативните благоприятни условия на съветските си сътрудници.Те са му помогнали, както се показва той, да способства за обогатяване националната ни стихотворна техника и на българския лиричен език. А този развой не трябва да се преглежда като негов персонален принос, добавя преводачът, а като национално достижение.
Тук му е мястото да отбележа, че ползата му към превода се заражда още през гимназиалните му години. На 17-годишна възраст в ръцете му попада една балада на Мережковски и пламва от удивление, когато се потапя в нейното наличие. Изпада в плен на превъзходните й художествено-естетически качества. Дълбоко съжалява, че не е написана от българин и се заема с нейния превод. Това е и първата му преводна творба, към която сетне постоянно ще се връща през студентските си години и която ще прогони юридическите му ползи. За страдание тази балада е оповестена чак през 1967 година в антология на съветската лирика. А първата му творба, която вижда бял свят през май 1955г. в сп. " Септември ", е Шилеровата балада " Златна чаша ".
Силно впечатляващ интелектуален растеж той демонстрира в превода си на " Безсънни нощи " (1961) от Леся Украинка. При нейното издание демонстрира извънредно усърдие, точност и придирчивост, с цел да бъде включена в антология " Украинска класическа лирика ".
Моите наблюдения и общувания с него са ме убедили, че Бакърджиев питаеше необикновен интерес и се отнасяше с впечатляващ афинитет към испаноезичните поети. Неслучайно от испански е превел доста неща, само че не всичко е съумял да разгласява. Затова и значително от неговите стойностни преводи видяха посмъртно бял свят. Приживе съумя да издаде една пиеса на Лопе де Вега и някои обособени стихотворения от други създатели. В издателските му планове участваха непубликувани преводи на пиеси от Лопе де Вега, Калдерон и други испаноезични създатели, а също по този начин и една антология с произведения на испански и американски поети, непознати на нашия четец. Озвучаваше на български с ненаситност стойностни испански и латиноамерикански поети. Имаше неумирим пиетет към тези създатели, възхищаваше се от художествено-естетическото майсторство на творбите им. А това поклонение роди и чудесните му преводи на " Песни за живота и вярата " (1967) от Рубен Дарио, " Лирика " (1970) и " Втора зора " (1981) от Хуан Хименес, " Мащехо и майко моя " (1970) от Блас де Отеро и други
В креативното си ежедневие, съпроводено от непрестанни прецизни търсения и грижливи отсявания, откриваше и превеждаше огромните поети и измежду дребните нации на Европа и света. Инак по какъв начин би обогатил духовния свят на българските читатели, в случай че не беше ги докоснал до шедьоври от Райнер Мария Рилке и Стефан Цвайг от Австрия, Вилем Клос (Холандия), Хенрик Ибсен (Норвегия) и мн. други И може би това е дало съображение на Здравко Петров да изрази своята благодарност към неговото плодородно перо. " Стоян Бакърджиев, написа той, беше пренебрегнал всевъзможни персонални и човешки потребности, с цел да ни даде няколко часа наслада с огромната лирика. "
Обект на предпочитан интерес бяха също и полски създатели, пък и други надарени създатели от славянското езиково семейство. Подчертано користолюбие обаче демонстрираше към Адам Мицкевич и ни предложи изключително мощно звучене на неговите сонети на родния ни език. Не по-малко ценеше и Юлиус Словацки.
Истинска интелектуална приятност обаче изпитваше, когато се потапяше в примамливите води на съветската литература. " Няма - споделя той - български стихотворец, който да не е контактувал с поезията на Русия и да не се е учил от нея. Превеждал съм Пушкин, Лермонтов, Мережковски... " От креативното му полезрение не убягваха и надарени грузински поети. Спомням си извънредно радушния банкет там на изискания му превод на " Витязът в тигрова кожа " от Шота Руставели.
За разлика от мнозина наши интелектуалци от неговия сан, той остана непознат на мъчно преодолимия магнетизъм на столицата и извървя своя житейски и креативен път в родния Пазарджик. Но това не му пречеше да поддържа връзка с върховете на международната лирика и да обогатява духовното съвремие на сънародниците си. Знаеше цената си, в никакъв случай не се е надпоставял, държеше се очебийно непретенциозно и живееше с пулса на културния живот в града ни. Рядко пропускаше забавни изяви, свързани с духовното съществуване на съгражданите му, които надълбоко ценяха високия му човешки и интелектуален растеж. В беседите и диалозите си с хората постоянно е давал израз на непримиримия си, непрекъсващ национализъм. За него родината беше над всичко. Не търпеше неправдите, само че в никакъв случай не е плащал налог на политически пристрастия, въпреки че след настъпването на така наречен демократични промени някои господа се почувстваха огорчени от безапелационния му отвод да бъде въвличан в настървените им долнопробни политически игри. Не напусна нито за момент своята укрепление на почтен и влиятелен интелектуалец. Това го извисяваше още повече в очите на обществото ни.
И по никакъв начин не е инцидентно, че всеотдайният му труд за приобщаването ни към забележителна част от международната поетическа съкровищница се радваше на заслуженото самопризнание на родния ни интелектуален свят. Остават вечно в светлите летописи на литературната ни история високите оценки за този прославен наш съгражданин на Леда Милева, Николай Хайтов, Йордан Вълчев, Александър Миланов, Симеон Янев, Радко Радков, Стоян Илиев, Александър Шурбанов, Симеон Хаджикосев и доста други върхови имена на модерна духовна България.
Той не преставаше най-усърдно да се рови из международната поетическа класика, откриваше нейните бисери и обилно ги даряваше на своите сънародници. А с това по вазовски показваше невероятните изразни благоприятни условия и на родното ни слово. За " нашия Идалго от Пазарджик ", както го наричаше Симеон Хаджикосев, това беше най-голямото му благополучие. И това беше смисълът на неговия рядко изчерпателен живот, който завърши ненадейно през 1998 година
" Всъщност, изповядваше Стоян Бакърджиев, българският език е моята същинска и единствена татковина. "
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ