Пътуването до себе си е едно от най-дългите пътувания ~ Георги Георгиев-ГЕЦ
За изкуството като орис, за гения като предопределение, за обичта като подарък. Спомен за незабравимия артист, докоснал най-съкровените кътчета в душите ни.
Връщаме се всички ние към спомените от детството, с цел да почерпим и омагьосване, и наслада, и тъга, и чувство за времето и природата.
Бяхме притиснати от бедността. Нямах братя и сестри, постоянно оставахме сами с майка ми, тъй като татко ми дълго пътуваше по гурбет. Тогава още като възпитаник помагах в цялата кърска работа на село. Работил съм в планината на срутване и сечене на дървен материал, на дърва за горене, работил съм и в каменна кариера, по настилката на пътища. А каква наслада беше да вървиш на воля с овцете или пък за първи път да ти поверят воловете и без ничия помощ да водиш колата, или пък за първи път да ореш.
Струва ми се, че за нас, които сме пристигнали от село, нито един ден не наподобява на вчерашния или утрешния. Всеки нов ден идва с ново чувство.
Пътуването до себе си, намирането на най-верния път в живота са едни от най-дългите пътувания. То е изкуство, тъй като човек не стои на едно място, променя се непрестанно, променя и желанията си. Струва ми се обаче, че изборът на подобаваща специалност значително улеснява индивида в разкриването на заключените в него благоприятни условия.
Не помня когато съм почнал да играя. Трябва да съм бил 7-8 годишен. И по този начин ми беше влезнал театъра под кожата, че още в гимназията към този момент имах две пиеси написани, а в Елена изиграх първата си роля на градска сцена, барон Скарпия в „ Тоска ”.
Обичта си към театъра значително получих от моите по-възрастни съселяни. Постепенно, със съзряването, тази любов се трансформира в нужда и измести всичко останало в моето всекидневие.
Ако в преодоляването на театралното майсторство ние имахме доста положително завещание, то в региона на киното приносът на нашето потомство е неоспорим. За да не звучи пристрастно оценката, бих загатнал единствено, че играех в третия български филм – „ Утро над родината ”. Тогава нашето кино беше, по този начин да се каже, още в пелени.
Още като студент всички ме назоваха Гец. В киното това в допълнение се наложи, тъй като станахме няколко артисти със същото име и фамилия.
Аз съм благополучен, че първите ми сътрудници бяха такива надарени хора като Апостол Карамитев, Георги Калоянчев, Любомир Кабакчиев.
За постигането на триумфа са нужни съответните естествени данни, качества за специалността, която си избира човек, и … труд.
Интересно нещо е нашата работа! Покрай всичките си наслади и триумфи от време на време тя ни изненадва с неочаквани провали, случват се съвсем непреодолими компликации. Но в това време даже дребните мигове на цялостно съгласие със феновете са невероятни. В тях се съдържа толкоз наслада и те крият толкоз обаяние, че артистът отнася това със себе си, споделя го или го затаява, само че постоянно получава подтик за утрешната си работа.
Вече тридесет години работя по едно и също време в киното и в театъра… киното ме свързва повече с хората, научи ме на близост, държи ме безсънен пред съвременността, направи ме известен. Ще призная обаче почтено – в никакъв случай, даже да бъда освиркан, не ще напусна театъра. Не зная по какъв начин бих понесъл една възможна разлъка с киното, само че мъчно бих живял, в случай че ми се отнеме опцията да стъпя на сцената.
Актьорът не е независим, уединен създател. Неговите триумфи или неуспехи са постоянно свързани с работата на целия колектив. Изграждайки своя облик, всеки от нас се отнася с внимание и грижа към проблемите на останалите, тъй като знае, че соловото осъществяване в никакъв случай не подсигурява триумфа на премиерата.
Животът би трябвало да се живее с напрежението, с преумората, с огромните тествания и дребните удоволствия и наслади, несъмнено, в случай че има време и за тях…
Избрано от „ Книга за ГЕЦ ”, Георги Пенчев, 2003 година
