Музикална история еп. 16: „If I Had A Hammer“
За да опиша тази история, би трябвало да се върна много обратно във времето. Както множеството от вас знаят, през днешния ден, а и от много време насам, в американската политика преобладават две съществени партии - Демократическата и Републиканската. Но в историята на страната постоянно е имало и други партии. Например, по този начин нареченото Прогресивно придвижване. Прогресивизмът поражда още през XIX век, малко след Гражданската война и Златната тресчица. Още тогава доста хора са срещу разрастващите се корпорации, които завладяват все по-големи територии, наемат от ден на ден служащи, а им заплащат зле и не зачитат техните права. В началото прогресивистите са по-скоро свързани с религиозни течения, само че с времето това се трансформира. През 1948 година някогашният вицепрезидент и претендент за президент Хенри Уолъс основава следващата Прогресивна партия, посредством която да се яви на изборите. Още от края на Втората международна война Уолъс е прочут с това, че подлага на критика политиките на президента Хари Труман и упорства за помиряване със Съветския съюз и преустановяване на едвам почналата Студена война. Всъщност целият проблем на Уолъс е, че Труман го уволнява заради различия сред двамата. Само четири години по-рано Уолъс става вицепрезидент от Демократическата партия, само че прави някои груби изказвания и Рузвелт дава доверието си на по-умерения Труман. Изобщо, боричканията за власт и преди са били по-важни от цветовете и идеологиите. И по този начин, Уолъс основава Прогресивната партия, в която място намират и доста американски комунисти. Лозунгите са за мир сред Съединени американски щати и Съюз на съветските социалистически републики, за повече права на дамите и малцинствата, национално здравно обезпечаване, компенсации за безработица, национализация на енергийната промишленост и така нататък На изборите Уолъс получава поддръжката на левите в Америка, които допреди това са разединени в дребни придвижвания. За неприятен шанс на Уолъс, единствено 2,4% от американците гласоподават за него, а Труман е избран отново. Даже прогресивните партии в предишното са имали по-добри изборни резултати. Но 2,4% от гласоподавателите на Съединени американски щати по никакъв начин не са малко хора. Те са главно две групи - земеделци и служащи. Самият Уолъс е бил аграрни министър преди този момент. Американската комунистическа партия поддържа прогресивистите. Но антикомунистическите настроения, идващи от двете огромни партии, са помитащи. Всички желаят комунистическата партия да бъде неразрешена и това се случва. Усетили накъде духа вятърът на смяната, комунистите се прикрепят към прогресивната партия и залагат на нея да продължи тяхното дело. Колкото по-силни стават антикомунистическите настроения, толкоз по-открито прогресивната партия става по-лява и по-радикална. Сенатор Джоузеф Маккарти към този момент събира станалият по-късно фамозен лист с комунисти, работещи за Държавния департамент. Все повече хора упорстват за битка с комунистите като врагове на Съединени американски щати и шпиони на Съветския съюз. И всичко това става в навечерието на Корейската война. В Съединени американски щати към този момент има висши държавни чиновници, преследвани поради своите възгледи. А в същото време цялата изразителност на гневните прогресивисти е отзвук от тази на Москва. Неслучайно това са главно земеделци и служащи. А кои са знаците на техния труд? Сърпът и чукът. Всички аналогии, които могат да се появят в съзнанието ви, не са инцидентни. Освен от тези две групи, прогресивистите са добре признати и от доста хора в науката и изкуствата. И по натурален път това има свое отражение в поп културата.
През 1949 година създателите Pete Seeger (Пийт Сийгър) и Lee Hays (Лий Хейс) пишат песента „ If I Had A Hammer “, в превод „ Ако имах чук “. Те я извършват за пръв път на 3 юни същата година в „ Сейнт Никълъс сцена “ в Ню Йорк, на тържествена вечеря в чест на единадесет души от управлението на Комунистическата партия, съдени по това време по обвинявания за поощряване на принудително събаряне на държавното управление в несъгласие със закона на Смит от 1940 година. Впоследствие всичките са наказани и излежават по пет години затвор. През цялото време процесът е нападнат от цивилен митинги, само че доминиращ е страхът от комунизма, който се ускорява след следващия нуклеарен опит на Съветския съюз. Пийт Сийгър от дълго време е известен в комунистическите среди. Син на музикално семейство, чиито корени се наблюдават до Тунис и Германия, той написа много песни на комунистическа тема и е много политически зает. През 1948 година управлява националното придвижване „ People’s Songs, чиято цел е да основава и популяризира песни за труда и за американския народ. Вторият човек в организацията е Лий Хейс, който също от дребен се интересува от тематиката за неравенствата. Музикалната организация е директно ангажирана с предизборните концерти на Прогресивната партия, които събират огромни групи хора. Уолъс дори съумява да завоюва много гласове в Ню Йорк, където Сийгър има най-вече почитатели. По-късно доста хора упрекват Уолъс, че разчита на комунисти като Сийгър. След загубата на Уолъс, „ People’s Songs “ се разпада. През идната 1949 година Пийт Сийгър и Лий Хейс стават част от квартета „ The Weavers “ (Дъ Уивърс, в превод „ Тъкачите “). Те пеят „ Ако имах чук “ и други сходни песни и като подгряваща група на концерт на Paul Robeson (Пол Робисън) в Ню Йорк, който те спонсорират. Робисън е неприкрит болшевик и наличието му провокира всеобщи вълнения. Полицията отсъства, а ситуацията става толкоз напечено, че Пит, Лий и останалите едвам се измъкват с колите си. В американската история събитието е известно като „ Peekskill Riots “ („ Бунтовете в Пийкскил “). И по този начин, квартетът записва песента и я пуска на пазара през 1950 година, само че тя има слаб търговски триумф, а и скоро по-късно двамата съавтори са включени в Черния лист с артисти, писатели и музиканти, известни с комунистическите си възгледи, и песните им биват лимитирани в радиото и в музикалните магазини.
Чак през 1962 година известността на песента е възродена от групата „ Peter, Paul & Mary “ (Питър, Пол енд Мери). Техният кавър им носи две награди „ Грами “, а албумът, в който е включен, 10 месеца е в първата десетка на класацията за албуми на списание „ Billboard “, продавайки над два милиона копия. През идната 1963 година следва още по-силна версия на песента, този път в осъществяване на Trini Lopez (Трини Лопес). Тя е от концертния му и дебютен за него албум „ Trini Lopez At PJ’s “, записан в нощния клуб „ PJ’s “ в Западен Холивуд, Лос Анджелис, Калифорния. По концепция на Франк Синатра, за задачите на записа се разполагат микрофони по пода измежду публиката, с цел да улавят нейните реакции. Песента доближава трето място в класацията за сингли и се трансформира в една от най-влиятелните протестни песни на Движението за цивилен права през 60-те години. Песента отеква и на други места по света, като в тридесет и шест страни е преди всичко в музикалните чартове. Така тя неизбежно доближава и до България. И тук става забавно. В една и съща година, 1964 година, излизат две версии. Първата е на Емил Димитров и оркестър „ Балкантон “ под диригентството на Димитър Ганев и по текст на Милчо Спасов. Второто осъществяване е на Лили Иванова, отново със същия оркестър, диригент и текстописец. Версията на Емил Димитров е с текст, който е съвсем буквален превод на оригинала. Но наподобява, че тогавашната комисия, одобряваща текстовете, е леко обезпокоена от този текст. В него се приказва по какъв начин героят си мечтае да има чук, с който да бие неприятните по главата и да ги прави по-добри, и звънче, с което да дава сигнал при всяка неистина и по този начин да открива подлеците. Има нещо бунтовно. Нещо, подсказващо, че дребният човек желае да има принадлежности и с тях да преследва тези, които го лъжат и не се отнасят добре с него. Версията на Емил Димитров не е неразрешена, само че не е инцидентно, че тази на Лили Иванова е с по-лековат текст, чийто първи куплет е:
„ Да имам чук в ръката! Какво ще правиш с него?
Ще се държиш обичайно, когато си с мен.
Звъни ли телефона, с чука ще го ударя
И търси ли ме някой, мама ще споделя, че ме няма,
Да, да, до обед аз ще дремя, до обед аз ще дремя. “
Има и по-късни версии на български като тази на група „ Акага “.
Ето по какъв начин една ария съумява да придвижи едни общи хрумвания оттатък политическите и териториални разделения. Днес ни се коства малко по детски да бленуваме за вълшебния чук, който прави хората положителни и камбаната, която алармира за лъжите. Но в подтекста на битката за цивилен права, всички тези неща добиват нов смисъл. И по този начин, посредством тази ария в историята останаха и „ The Weavers “, и „ Peter, Paul & Mary “, и Trini Lopez, а с тях и българските музиканти, които сякаш не познават възприетата за упадъчна западна музика. Между другото, на обложките на българските плочи против създателя на музиката вписват Трини Лопец, може би тъй като Пийт Сийгър и Лий Хейс звучат доста по-американски. А може просто да не са си давали сметка кои са създателите. Темата с авторските права е била малко деликатна по това време в България. Ще описваме и за други неточности в описването на авторството, само че това е материал за последващи епизоди.
Следвайте ни във,и
През 1949 година създателите Pete Seeger (Пийт Сийгър) и Lee Hays (Лий Хейс) пишат песента „ If I Had A Hammer “, в превод „ Ако имах чук “. Те я извършват за пръв път на 3 юни същата година в „ Сейнт Никълъс сцена “ в Ню Йорк, на тържествена вечеря в чест на единадесет души от управлението на Комунистическата партия, съдени по това време по обвинявания за поощряване на принудително събаряне на държавното управление в несъгласие със закона на Смит от 1940 година. Впоследствие всичките са наказани и излежават по пет години затвор. През цялото време процесът е нападнат от цивилен митинги, само че доминиращ е страхът от комунизма, който се ускорява след следващия нуклеарен опит на Съветския съюз. Пийт Сийгър от дълго време е известен в комунистическите среди. Син на музикално семейство, чиито корени се наблюдават до Тунис и Германия, той написа много песни на комунистическа тема и е много политически зает. През 1948 година управлява националното придвижване „ People’s Songs, чиято цел е да основава и популяризира песни за труда и за американския народ. Вторият човек в организацията е Лий Хейс, който също от дребен се интересува от тематиката за неравенствата. Музикалната организация е директно ангажирана с предизборните концерти на Прогресивната партия, които събират огромни групи хора. Уолъс дори съумява да завоюва много гласове в Ню Йорк, където Сийгър има най-вече почитатели. По-късно доста хора упрекват Уолъс, че разчита на комунисти като Сийгър. След загубата на Уолъс, „ People’s Songs “ се разпада. През идната 1949 година Пийт Сийгър и Лий Хейс стават част от квартета „ The Weavers “ (Дъ Уивърс, в превод „ Тъкачите “). Те пеят „ Ако имах чук “ и други сходни песни и като подгряваща група на концерт на Paul Robeson (Пол Робисън) в Ню Йорк, който те спонсорират. Робисън е неприкрит болшевик и наличието му провокира всеобщи вълнения. Полицията отсъства, а ситуацията става толкоз напечено, че Пит, Лий и останалите едвам се измъкват с колите си. В американската история събитието е известно като „ Peekskill Riots “ („ Бунтовете в Пийкскил “). И по този начин, квартетът записва песента и я пуска на пазара през 1950 година, само че тя има слаб търговски триумф, а и скоро по-късно двамата съавтори са включени в Черния лист с артисти, писатели и музиканти, известни с комунистическите си възгледи, и песните им биват лимитирани в радиото и в музикалните магазини.
Чак през 1962 година известността на песента е възродена от групата „ Peter, Paul & Mary “ (Питър, Пол енд Мери). Техният кавър им носи две награди „ Грами “, а албумът, в който е включен, 10 месеца е в първата десетка на класацията за албуми на списание „ Billboard “, продавайки над два милиона копия. През идната 1963 година следва още по-силна версия на песента, този път в осъществяване на Trini Lopez (Трини Лопес). Тя е от концертния му и дебютен за него албум „ Trini Lopez At PJ’s “, записан в нощния клуб „ PJ’s “ в Западен Холивуд, Лос Анджелис, Калифорния. По концепция на Франк Синатра, за задачите на записа се разполагат микрофони по пода измежду публиката, с цел да улавят нейните реакции. Песента доближава трето място в класацията за сингли и се трансформира в една от най-влиятелните протестни песни на Движението за цивилен права през 60-те години. Песента отеква и на други места по света, като в тридесет и шест страни е преди всичко в музикалните чартове. Така тя неизбежно доближава и до България. И тук става забавно. В една и съща година, 1964 година, излизат две версии. Първата е на Емил Димитров и оркестър „ Балкантон “ под диригентството на Димитър Ганев и по текст на Милчо Спасов. Второто осъществяване е на Лили Иванова, отново със същия оркестър, диригент и текстописец. Версията на Емил Димитров е с текст, който е съвсем буквален превод на оригинала. Но наподобява, че тогавашната комисия, одобряваща текстовете, е леко обезпокоена от този текст. В него се приказва по какъв начин героят си мечтае да има чук, с който да бие неприятните по главата и да ги прави по-добри, и звънче, с което да дава сигнал при всяка неистина и по този начин да открива подлеците. Има нещо бунтовно. Нещо, подсказващо, че дребният човек желае да има принадлежности и с тях да преследва тези, които го лъжат и не се отнасят добре с него. Версията на Емил Димитров не е неразрешена, само че не е инцидентно, че тази на Лили Иванова е с по-лековат текст, чийто първи куплет е:
„ Да имам чук в ръката! Какво ще правиш с него?
Ще се държиш обичайно, когато си с мен.
Звъни ли телефона, с чука ще го ударя
И търси ли ме някой, мама ще споделя, че ме няма,
Да, да, до обед аз ще дремя, до обед аз ще дремя. “
Има и по-късни версии на български като тази на група „ Акага “.
Ето по какъв начин една ария съумява да придвижи едни общи хрумвания оттатък политическите и териториални разделения. Днес ни се коства малко по детски да бленуваме за вълшебния чук, който прави хората положителни и камбаната, която алармира за лъжите. Но в подтекста на битката за цивилен права, всички тези неща добиват нов смисъл. И по този начин, посредством тази ария в историята останаха и „ The Weavers “, и „ Peter, Paul & Mary “, и Trini Lopez, а с тях и българските музиканти, които сякаш не познават възприетата за упадъчна западна музика. Между другото, на обложките на българските плочи против създателя на музиката вписват Трини Лопец, може би тъй като Пийт Сийгър и Лий Хейс звучат доста по-американски. А може просто да не са си давали сметка кои са създателите. Темата с авторските права е била малко деликатна по това време в България. Ще описваме и за други неточности в описването на авторството, само че това е материал за последващи епизоди.
Следвайте ни във,и
Източник: darik.bg
КОМЕНТАРИ