За българската книга – думи на признателност от видния наш

За българската книга – думи на благодарност от видния наш белетрист, публицист и издател Мирослав Минев (1898 ~ 1983). След завръщане от дипломатическа работа във Виена през 1927 година, Минев издава първия си алманах с разкази, „ Седем погачи за Господа “, получил награда от Министерството на националната култура. По това време е признат и в Съюза на българските писатели. Активно сътрудничи на в. „ Пряпорец “, в. „ Лъч “, сп. „ Хиперион “, сп. „ Литературен свят “, пробва да издава и свои вестници – „ Погледи “ (1924 г.) и „ Перун “ (1926 г.) - за малко и без триумф. Голямото му предпочитание да има свое издание се реализира през 1934 година, когато българските читатели получават списанието „ Завети “ (до 1940 г.). На страниците му са показани единствено родни създатели – Димитър Талев, Яна Язова, Елин Пелин, Емилиян Станев, Теодор Траянов, Дора Габе, Мара Белчева, Йордан Йовков, Георги Стаматов и още както одобрени, по този начин и млади поети и писатели. За изискаността на текстовете, поради цветните репродукции и доверието към издателите му, сходно на „ Златорог “ и „ Завети “ е прието за елитарно списание. Мирослав Минев взе участие в Македонското освободително придвижване и във Втората международна война. Подписва писмото до цар Борис III от 14 март 1938 година на 38-те писатели, критици, художници, призоваващи да бъде анулирано смъртното наказване. Две години по-късно дава своя принос за спасението на българските евреи, поставяйки подписа си под изложението-протест от ноември 1940-а до министър-председателя Богдан Филов – против Законопроекта в отбрана на нацията. Като юрист поема риска да е бранител на подсъдимия Никола Вапцаров, само че след 9 септември 1944 година така наречен Народен съд му лишава правото да упражнява специалността си – тъй като е взел участие в държавното управление на проф. Александър Цанков. Въпреки превратностите и неволите до края на живота си, Мирослав Минев не изгубва добротата и обаянието си, резервира осанката на нравствен благородник, внушаващ респект и почитание.

(1898 ~ 1983)

Минало, актуалност и бъдеще на българската книга

Българската книга се роди в оня отдалечен ден, скътан в историческата мрачевина на ІХ век, в който братята Константин Философ и Методий, по устно и книжно поверие, първи „ преложиха по словенска тирада свещените книги ”.

Хилядогодишна през днешния ден, българската книга в ранните си години е намерила укрепа в националното схващане, просветна опитност и упорита воля у двамата български господари Борис и Симеон.

Под тяхно застъпничество са работели именити радетели на българската книга и тя възраства мощна стопанка на националния дух. Тя гради национално схващане, ускорява волята за живот, разгаря жаждата за състезание и по този начин става непобедима владетелка по цялата славянска земя, дефинира нейната просвета и я опълчва на византийската.

От тук стартира бележитата история на българската книга, която седи в огнището на книжовната история на славянските нации, почерпили всички книжовното си дело от делото на българската книга.

Пламтящите мистични очи на славянския свят посредством писмеността на двамата солунски братя прозряха Бога. В паметниците на българската книга, останали през разнообразни столетия от нейния процес, има задоволително доказателство за огромната културна роля, която тя е играла през великите дни на нашата страна.

Богомилската книжнина, с която е бележито нашето средновековие, пръсна нашироко едно ново обществено обучение, което прикани света към духовна гражданска война за по-малко мистичност и за повече обществена правдивост.

Чрез книгата народът отстоя на гръцкия натиск през време на духовното иго, посредством книгата разломихме империята, на която 500 години бяхме парадайса - тая парадайса посредством книгата се опази и посредством книгата възкръсна като народ.

След своята велика история българската книга има и почтена актуалност. Тя може би не е тая, която трябваше да следва нейното велико минало, само че за това отговорността е и на създателя на българската книга и нейния четец.

Последният се отдалечи от нея и тя остана единствено идеал на креативния порив, въпреки че нейният създател в никакъв случай не е изневерил на народ и традиция, основана в построяването на българската книга. Големи имена, великани на нашето духовно развиване, бележат пътя, по който мина актуалната българска книга. Родната книга от през днешния ден не е скъсвала с книгата от през вчерашния ден.

В Ботевите песни гърми заветът на Паисиевата история; у Вазов отекват Ботевите песни; в епопеята на нашите епически битки за независимост - в Пенчовата „ Кървава ария ” - мълви с дивна ария целият Балкан. Балканът като глух очевидец на героичната участ на един народ. Един народ живее, страда и посредством страдалчество възкръсва - така проникновено споделя песента неговата трагична орис. Но колцина са прелистили страниците на тая дивна ария и са отдали респект към безсмъртния й създател?

Нима песните на Яворова в никакъв случай не са разпалвали огъня в кръвта ни, белким в никакъв случай не сме се забравяли из техния стръмен темп, из който е заскитана една огромна душа, една неукротима мистична мощ, която е съумяла да трансформира света в сенки „ след сенките на облаците ”?

Никога ли не сте потъвали в елегичния звук на Траяновите „ Български балади ”? Никой в нашата земя не е оплакал по-героично починалите в бран за родината. А в неговата „ Песен на песните ” кънти суровият дух на българина, който не стопира да сече своя път в гранитната целина на времето.

Ботйов, Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Траянов, редица велики предтечи пред тях, редица почтени след тях - ето историята, съвременността и бъдещето на българската книга. Но нейната история не е велика без народа, който би трябвало да я посрещне и опази: съвременността й през днешния ден ще бъде на следващия ден нейната история - историята на българската книга.

Но тя ще бъде в действителност една тъжна история, в случай че книгата в своята актуалност остане без среда, остане без читатели, без почитта на народа, който приказва езика на своята родна книга. Книгата има потребност от почитатели: читателите са нейният век, те са нейното величие, безсмъртието на един или различен създател, безсмъртието и на българската книга.

Затова би трябвало да се научим да я ценим и да я обичаме, без почитта на своя народ тя умира. В предишното тя опази духовното единение на народа, дано през днешния ден той да й бъде пазач! Тя е залогът, че и в грядущия ден ще крепи това единение.

Затова веднъж в кръга на годината, в деня, когато книгата е на респект, дано всички подчертаем единството сред създател, книга и четец, с цел да дадем израз на единството сред духовната мощност на народа ни и културата, която от епохи той построява.

*Публикувано във в. „ Литературен час ”, 1 май 1935 година

Снимка (заглавна): Първи ред, от ляво надясно: Иван Радославов, Моис Бенароя, Теодор Траянов. Втори ред, от ляво надясно: Вичо Иванов, Мирослав Минев, 1928 година -  ДА „ Архиви “, bg.wikipedia.org