Юни месец дълго ще вълнува сърцата на читателите, защото на

Юни месец дълго ще вълнува сърцата на читателите, тъй като на пазара към този момент се появи българското издание на международния феномен на Тия Уилямс – разказ, който впечатли критиците по света, подреди се в селекциите на два от най-мащабните книжни клубове – на Рийз Уидърспун и Опра Уинфри – и въодушеви продуцентите от Amazon за иден хитов сериал. 

Сред страниците на този хубав и докосващ разказ зазвучава вдъхновяващата история на двама писатели, в миналото влюбени, в този момент поели по своите самотни и независими пътища. И макар че не са си продумвали близо двайсет години, те не стопират да пишат един за различен и да споделят посредством романите си. А едни инцидентни „ Седем дни през юни “ ще ги срещнат ненадейно. И те ще би трябвало да схванат дали ще се влюбят още веднъж, или вечно ще се разделят…

Ева Мърси е сполучлива писателка на еротични бестселъри с голяма почитател база от разгорещени и нетърпеливи читателки, които трансформират книгите ѝ в фетиш. Освен това е и разведена майка на същинско торнадо на прага на пубертета, бори се с изтощително хронично заболяване и няма нито силата, нито желанието да се обвързва още веднъж.

Един ден, когато вместо следващото посещение на среща на хартиен клуб из страната, редакторката ѝ ѝ предлага да се включи в полемика на тематика „ чернокожите създатели в Америка “, Ева насилствено приема. Без да си има и визия, че в панела против нея ще застане Шейн Хол.

Да, оня Шейн Хол. Носителят на премия „ Букър “ – загадъчният, мистериозен, обществено зает публицист, който рецензия и читатели заедно афишират за една от стихиите на актуалната литература.

Дълбоко заровени контузии и непреодолими искри излизат нескрито по време на полемиката, а срещата сред Ева и Шейн кара чернокожата литературна общественост в Бруклин да повдигне вежди с неизречен въпрос. Защото никой не знае, че преди близо двадесет години тези двама толкоз разнообразни писатели прекарват една бурна и буйна седмица дружно, която вечно оставя белег в душите им.

Ева и Шейн може и да се преструват, че са оставили срещата си в предишното, само че не могат да отрекат химията, която се завръща посред им като скорострелен трен. Нито пък обстоятелството, че през годините в никакъв случай не са спирали да пишат един за различен в книгите си.

А през идващите седем дни под парливото бруклинско слънце двамата ще би трябвало да намерят отговор на въпроса дали любовта сред две сродни души може да устои на тестванията на времето. 

Великолепен, обилен и елегантен, „ Седем дни през юни “ е вълнуващ актуален разказ за любовта, в който значимите тематики за поколенческата контузия, вторите шансове и фамилното минало са подправени с щипка възприятие за комизъм, доста сърце и деликатност. 

Тия Уилямс основава занимателна, трогателна и секси история, която тупти с бързия темп на нюйоркското сърце и рисува изящен пейзаж на човешкия живот, изтъкан от пукнатини и недостатъци, само че сраснат дружно от лечебната мощ на литературата и любовта. 

* * *
Снимка " Сиела "

Из „ Седем дни през юни “ от Тия Уилямс

ГЛАВА 3
Романтична комедия
2004 година

– Скъпа, будна ли си? Провлаченият луизиански диалект на Лизет бе по едно и също време сиропиран и спокоен като шепот. Ничия друга майка не звучеше по този метод.

– Будна ли си? Женевиев? Моя сладка Ева? Моята дивна Ева? Будна ли си?

Е, Женевиев, известна още като Дивната Ева, към този момент нямаше по какъв начин да не се разсъни. Издърпала завивките чак до веждите си, тя се беше свила на кравай върху овехтелия, двоен матрак с изскочили пружини. Точно преди четири дни, откакто Женевиев Мерсие и майка ѝ бяха карали от Синсинати до Вашингтон, окръг Колумбия, те замъкнаха матрака цели пет етажа нагоре и го метнаха върху мърлявия килим на пода на спалнята. И той си остана там.

Женевиев и Лизет бяха еднообразно слаботелесни и нямаха пари за хамали, по тази причина, откакто се изтезаха да пренесат матрака на Женевиев и този на майка ѝ, плюс дребната си кухненска маса и двата сгъваеми стола нагоре по всички тези стълби, освен това в пламтящата юнска горещина, номадското дуо майка и щерка реши, че няма потребност от повече мебели.

Женевиев отвори едното си око и огледа мъничкото пространство. Беше на седемнадесет и въпреки това да бе нова спалня, тя можеше да е всяка една от предходните в градовете, където бе живяла на петнадесет, дванадесет или единадесет годишна възраст. Апартаментът беше неугледен, всичко в него изглеждаше, като че ли е за еднократна приложимост, като се изключи едно нещо, което безспорно беше нейно: карираният куфар, цялостен с облекла, шишенца с хапчета и книги. Тя присви очи към будилника от магазина за един $ върху голия перваз на прозореца. Беше шест и пет сутринта. Съвсем в точния момент.

Лизет постоянно се прибираше тъкмо когато Женевиев се будеше за учебно заведение. Майка ѝ бе същинско нощно творение. Техните характери като че ли бяха прекомерно необятни, с цел да съществуват едновременно, по тази причина майката си беше заплюла нощта, а дъщерята получи деня.

Денят е за виновните хора, а Лизет бе деликатна, разсеяна жена, прекомерно нежна, с цел да се оправя с дребните неща в живота на възрастните. Като да вземем за пример готвене. Плащане на налози. Чистене. (Веднъж Женевиев следи по какъв начин майка ѝ чисти с прахосмукачката в продължение на час, преди да разбере, че уредът не е включен в контакта.) Женевиев знаеше, че хубостта на Лизет е това, което още ги държи на повърхността и работата ѝ не бе по никакъв начин лека, по тази причина тя се заемаше с всичко останало. Фалшифицираше подписа на Лизет в банките. Държеше под око хапчетата в шишенцата с валиум на Лизет. Препичаше ѝ полуготови закуски. Правеше косата на Лизет, преди тя да излезе на своите „ платени срещи “ (Продаваш се – просто го кажи, по дяволите...).

Откакто Женевиев бе дребна, те се местеха нееднократно. Всеки път поради друг мъж, който обещаваше на Лизет блестящ живот. Тези мъже постоянно ѝ осигуряваха жилище, всичките ѝ разноски бяха платени. И в миналото това бе необикновено премеждие. Женевиев прекара първи клас в дизайнерска вила, ситуирана в Лоръл Каниън и наета за тях от прочут поп продуцент, който ѝ купи папагал на име Аланис. Година преди този момент петролен магнат ги настани в хижата си в Сейнт Мориц, където техният готвач я научи по какъв начин да си изиска бирхер мюсли на безукорен швейцарски немски. Но когато дните на Лизет като „ горещо младо парче “ завършиха, лустрото ѝ стартира да потъмнява. Бавно, а след това много ненадейно, градовете ставаха все по-долнопробни, жилищата все по-порутени, а мъжете – по-зли.

Последният мъж не плащаше за жилището. Но той даде на Лизет работа като хостеса в своя коктейл-бар „ Лисичият капан “. Освен това ѝ плащаше двойна отплата. За какво, Женевиев не искаше и да знае. Лизет пропълзя под завивките, към момента облечена със своята секси минирокля, и се сгуши до щерка си. Тя остави диря от червило върху бузата на Женевиев и стисна ръката ѝ. С примирена въздишка Женевиев потъна в обилно напарфюмираната прегръдка на майка си. Лизет постоянно носеше „ Уайт Даймъндс “ на Елизабет Тейлър и Женевиев намираше аромата му за извънредно блестящ, само че и успокоителен. Това беше нейната майка в две думи. Бели диаманти. И черна драма.

– Какво е равнището на болката ти, издънка на моите слабини? – упорито попита Лизет с безподобно мощния си югозападен луизиански акцент.

Женевиев подвигна глава от възглавницата и я разклати леко. Правеше това всяка заран, с цел да види какъв брой зле е ситуацията и да дефинира какъв брой обезболяващи би трябвало да вземе, преди да стартира деня си. За благополучие, този път не беше в мъка. Само едно постепенно и отмерено думкане по вратата. Все още можеше да диша сред глухите удари.

– Ще оживея – заяви тя.

– Добре, тогава ми разкажи някоя история.

– Аз дремя!

 – Не спиш. Хайде, знаеш, че няма да мога да заспя без история.

– Може ли да се върнем към времето, когато ти измисляше историите?

 – Бихме могли, само че преди пет години ти ми забрани да описвам каквото и да било, малко лайно такова – изгука тя с мирис на бърбън.

Преди години Лизет се прибираше вкъщи заран и угощаваше Женевиев с приказки, преди тя да стане за началното учебно заведение. Любимите им включваха отдавнашни кавги от родния град на Лизет в Луизиана, Бел Фльор. И макар че Женевиев в никакъв случай не бе ходила там, тя знаеше мястото наизуст.

Бел Фльор беше дребен, мочурлив залив – баю, – където живееха едвам към осем семейства, най-вече чернокожи креолци, и всеки можеше да наблюдава своето радословие до една и съща двойка от осемнадесети век: френски притежател на ферма и поробена африканка. По нататък, измежду техните предшественици се бяха смесили и бунтовници от хаитянската гражданска война, коренни поданици и испанци, с цел да бъде създена богата, изолирана просвета с мирис на сасафрас, по едно и също време мощно религиозна и надълбоко суеверна. И извънредно колоритна.

Най-колоритни обаче бяха майката и бабата на Лизет. Имали известност на диви и трагични като имената си – Клотилд и Делфин. Животът им бил белязан от ликвидиране, полуда и мистериозна гняв. Експлозивни секрети и забележимото неявяване на татковци. Сякаш цялата матриархална линия на Женевиев се бе регенерирала непринудено от извънземни капсули.

Като малко момиче Женевиев приемаше, че това са приказки, полуистини. Но все пак нейната баба и прабаба ѝ се костваха страхотни.

Лизет не беше сантиментална. Единственият миг, който имаше значение за нея, беше този, в който се намираше. Но тя пазеше един тъничък, протъркван албум със фотоси, който Женевиев беше разкрила в кашон като дете. На последната страница имаше две черно-бели фотоси, 10 на петнадесет сантиметра, с надраскани под тях „ Делфин “ и „ Клотилд “ с курсива на Лизет като от католическо учебно заведение. Женевиев се взираше ли, взираше в лицата им, до момента в който очите ѝ не се разфокусираха и двете фотоси не се сливаха в една. Сякаш времето беше хлъцнало. И тя знаеше, че историите на Лизет са същински.

Делфин и Клотилд изглеждаха захласнати, напрегнати, диви. Приличаха на дами, родени с несъответствуващия разум, в несъответствуващото време. Приличаха на майка ѝ. Приличаха на нея.

И внезапно дамите към този момент не ѝ се костваха толкоз страхотни. Изглеждаха тъмни, рискови и саморазрушителни. И прекомерно познати.

 Имаше кътчета от мозъка на Женевиев, които я ужасяваха. Нямаше другари и беше нервак, а болката управляваше всичко. В най-хубавите си дни тя се усещаше по този начин, като че ли се е вкопчила със зъби и нокти за здравия си разсъдък. Ако прабаба ѝ, баба ѝ и майка ѝ бяха луди (и да, майка ѝ несъмнено беше), то тогава тя ги следваше компактно по петите.

Женевиев искаше да бъде естествена. Затова реши да споделя приказки.

Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.