Юлиан Тувим (1894 ~ 1953) е първият масов поет на

Юлиан Тувим (1894 ~ 1953) е първият всеобщ стихотворец на Полша, белетрист, преводач, литературовед. Твори скечове, хуморески, сатири, анекдоти с герои евреи за литературното кабаре „ Qui pro Quo ”, които очарованата улица подхваща. Пише театрални текстове и оперни либрета, песенни шлагери (най-известните от които - „ Любовта всичко ще ти елементарни ” и „ При първия знак ”, извършва фамозната Ханка Ордонувна,). Този тип творчество му обезпечава популярност и пари - и без значение че счита фриволната муза за второразрядна, в никакъв случай не скъсва с нея (твърди, че посвещавайки три дни в месеца на кабаретни куплети, по-късно му остават 27 дни за писане на същинска поезия). През 30-те година написа острия политически пасквил против ръководещите „ Бал в операта ”. Пребивава в емиграция във Франция, Португалия, Бразилия, Съединени американски щати (1939-1945). След завръщането си в родината, работи за театъра. Тувим се слави като един от най-популярните поети на Междувоенното двадесетилетие, преводач на съветска, френска, немска лирика. На български е оповестена негова „ Лирика ” (НК, 1964) и други

(1894 ~ 1953)

♥ Култът към врелите-некипелите…

Най-невероятният фетиш към врелите-некипелите съществува при децата. Както е известно, това са създания, които изобщо не признават истината и действително съществуващото. Ще пристигна едно такова хлапе при друго и ще му предложи да стане кон - обещано! И първото почва да цвили и да пръхти, да скача и да хвърля къчове, а това е файтонджия. Една връвчица, която едното ще преметне през раменете на другото и ето ти малчуганът станал кентавър (човек-кон). Надали някой ще му изясни, когато е заето да препуска „ впрегнато “ по този метод, че е Янек или Сташек. Тъй като е Буцефал или Пегас, или в най-лошия случай файтонджийска кранта. Едно хлапе, даже в днешни дни (anno domini радио, кино, авто-мото, кило и фото) няма да мине без приказки, заблуди, измислици и магии. Тежко и горко на неразумните родители, които желаят да отгледат децата си свястно, разумно, трезво, „ съгласно днешните условия на науката “, като поправят фантазьорските им показа за света! От чедото им ще излезе глупак, неприятен, тъп глупак. Момченцето, на което почнат да изясняват, че въпреки да препуска с юзда от връв, не е кон, даже и в случай че се остави да го убедят, в никакъв случай няма да бъде щастливо. Дори добра работа няма да си откри. Пък да не приказваме, че няма да открие барута, няма да спре Земята, да накара Слънцето да се върти към нея, няма да напише Пан Тадеуш*, нито ще стане научно величие в упоменатата нагоре област на познанията. Каква ужасна мисъл: разсъдливо дете, с така наречен трезва преценка за нещата. Малкото се ражда, в избран миг проговорва - и внезапно, без някой да го е учил, почва да споделя погрешни неща. Което значи, че фантазьорството е вродено събитие. Чак по-късно почваме да изглупяваме, ние,
възрастните.

Историята на детската литература (предназначена за деца: дали такава книга съществува?) с категоричност би потвърдила, че приказките - неистината, светът наобратно, на чудното и причудливото, на вълшебствата и небивалиците, постоянно са били насъщната душевна храна на невръстните, като се стартира от асирийските отрочета и свърши с нас. Децата бърборят каквото им пристигна на акъла и - по този начин да се изразя - желаят да ги обърборваме. После това им минава. А в случай че на някой не му мине - става стихотворец. (…)

Да придобиеш наличните на тоя свят знания и мъдрост, власт и мощ, популярност и любов на цялото човечество, да станеш лидер на народа си или фаворит на сърцето на обичаната жена, да предизвикваш изненада и удивление на съвременниците си, да заслужиш безконечна памет у потомците, да имаш всичко, което пожелаеш, с други думи, да постигнеш цялостно благополучие в земния си живот и даже в случай че вярваш, че с божията благосклонност в отвъдното те чака нестихваща наслада - всичко това пет пари не коства, в случай че се откажеш от една единствена вяра, от тази точно, че две и две вършат пет. Защото всички жалки земни богатства, а даже стигащи отвъдното блаженства получават контури в съзнанието ни или изникват пред нас затворени в четирите стени на обичайна, излъчена от потомство на потомство логичност, съгласно която две и две вършат четири. Мисълта на Тертулиан* „ имам вяра, тъй като е неуместно “ е една от най-хубавите и най-умните мисли, които човек в миналото е изказвал. Две и две вършат четири - това е гибел, чиновническа работа, опашка (в магазина), щемпел, заек (с гарнитура естествено), отпадък, вестникарство и дребнавост. А вярата, че някъде доста надалеч ни чака, в този момент или в миналото, по този начин устроена реалност или подобен момент („ на пресечката на света и на безкрая “, където уреченото „ пространство “ се среща с уреченото „ време “), такова място, където същината на битието се отърсва от наложените й ФОРМИ и дава нов РЕЗУЛТАТ - тази вяра е въздух за поетите: тя ги прави живи.

...

Бележки: 
* Поемата „ Пан Тадеуш ” от Адам Мицкевич се счита за националния епос на Полша (бел. прев.)
* Тертулиан - картагенски църковен отец от III в. н.е., считан за най-големия теолог на Християнския Запад (бел. прев.).

...

Из „ Антология на полския комизъм “ (1925-1940), превод: Евгения Динкова
Източник:
Снимка: en.wikipedia.org