Когато хората са смисъл
Вярвам в съществуването на ориста.
Вярвам, че всяко нещо стои някъде там в пространството и чака подобаващия миг, с цел да ти се случи. Вярвам, че има хора, с които през днешния ден се разминаваш, само че на следващия ден ще срещнеш още веднъж, с цел да създадеш едни от най-паметните си моменти. Хора, условия. Мои и непознати.
Взимам образци от себе си и от близките. Опитвам се да абсорбирам и да се изучавам освен от своите истории, а и от тези на другите. Неслучайно разказани.
Времето се прокрадва постепенно, с цел да се изплъзне бързо сред пръстите ми. И дребното отделено такова от някой за неговия роман, за неговата житейска въведения са скъпи.
Толкова доста неточности имаме за правене, че е непостижимо да разчитаме единствено на себе си. Трябва да се учим непрестанно. Много и ускорено. Затова би трябвало да слушаме. И да се случваме освен в личните си истории, а и в тези на хората, с които ориста ни среща. Казах ли, че имам вяра в ориста?
Няма нищо по-вдъхновяващо от момента, когато виждаш сила, хъс и възторг в очите на някой инцидентно срещнат, до момента в който той приказва за нещо, което в действителност обича. Няма значение дали е непосредствен или отдалечен. Приятел или прочут. Топлината в гласа, блясъка в очите и страстта на сърцето, които излъчва този човек в този миг, са изцяло задоволителни да се сграбчиш и да искаш да заживееш още веднъж. Крадеш силите, любовта и уюта от думите му. От метода, по който ги изрича, от вибрациите на гласа. От топлината в душата му. Обичам хора с душа. Такива, които са себе си. Такива, които вършат неточности до безсрамие. Такива, които са безстрашни. Такива, които са били смачкани, само че в никакъв случай прекомерно дълго. Винаги задоволително. Вярвам в хора с горделивост. Хора, за които единственото нещо, което може да ги стимулира или повали, да е личната им оценка за себе си. Вярвам в хора-смисъл. В хора с минало. В хора с история. В хора с цели.
Вярвам, че след всяка една такава среща чувствам това, което усеща какавидата, преди да се трансформира в пеперуда. Вярвам, че постоянно когато не помни къде е пътят, не би трябвало да спирам да ходя.
Една пеперуда всякога ще чака да разпери нежните си криле.
П.С. Благодаря ти, че сме се срещнали, без значение какъв брой дълго е траяло това. Вярвам в достатъчност.
Автор: Силвия Крумова
Силвия е на 27 години. Работи като управител в комерсиалния бранш, учи последна година маркетинг в Нов български университет. Обича думите, обича да пътува, да чете. Обожава Coco Chanel, усмивките, позитивните страсти и сила. Харесва й да се трансформира, да търси себе си. Тя е нещотърсач, както би споделила Пипи. От известно време споделя света си в блога SilviAmica. Безкрайно щастлива е, когато някой й каже, че се е разкрил в думите й.
Вярвам, че всяко нещо стои някъде там в пространството и чака подобаващия миг, с цел да ти се случи. Вярвам, че има хора, с които през днешния ден се разминаваш, само че на следващия ден ще срещнеш още веднъж, с цел да създадеш едни от най-паметните си моменти. Хора, условия. Мои и непознати.
Взимам образци от себе си и от близките. Опитвам се да абсорбирам и да се изучавам освен от своите истории, а и от тези на другите. Неслучайно разказани.
Времето се прокрадва постепенно, с цел да се изплъзне бързо сред пръстите ми. И дребното отделено такова от някой за неговия роман, за неговата житейска въведения са скъпи.
Толкова доста неточности имаме за правене, че е непостижимо да разчитаме единствено на себе си. Трябва да се учим непрестанно. Много и ускорено. Затова би трябвало да слушаме. И да се случваме освен в личните си истории, а и в тези на хората, с които ориста ни среща. Казах ли, че имам вяра в ориста?
Няма нищо по-вдъхновяващо от момента, когато виждаш сила, хъс и възторг в очите на някой инцидентно срещнат, до момента в който той приказва за нещо, което в действителност обича. Няма значение дали е непосредствен или отдалечен. Приятел или прочут. Топлината в гласа, блясъка в очите и страстта на сърцето, които излъчва този човек в този миг, са изцяло задоволителни да се сграбчиш и да искаш да заживееш още веднъж. Крадеш силите, любовта и уюта от думите му. От метода, по който ги изрича, от вибрациите на гласа. От топлината в душата му. Обичам хора с душа. Такива, които са себе си. Такива, които вършат неточности до безсрамие. Такива, които са безстрашни. Такива, които са били смачкани, само че в никакъв случай прекомерно дълго. Винаги задоволително. Вярвам в хора с горделивост. Хора, за които единственото нещо, което може да ги стимулира или повали, да е личната им оценка за себе си. Вярвам в хора-смисъл. В хора с минало. В хора с история. В хора с цели.
Вярвам, че след всяка една такава среща чувствам това, което усеща какавидата, преди да се трансформира в пеперуда. Вярвам, че постоянно когато не помни къде е пътят, не би трябвало да спирам да ходя.
Една пеперуда всякога ще чака да разпери нежните си криле.
П.С. Благодаря ти, че сме се срещнали, без значение какъв брой дълго е траяло това. Вярвам в достатъчност.
Автор: Силвия Крумова
Силвия е на 27 години. Работи като управител в комерсиалния бранш, учи последна година маркетинг в Нов български университет. Обича думите, обича да пътува, да чете. Обожава Coco Chanel, усмивките, позитивните страсти и сила. Харесва й да се трансформира, да търси себе си. Тя е нещотърсач, както би споделила Пипи. От известно време споделя света си в блога SilviAmica. Безкрайно щастлива е, когато някой й каже, че се е разкрил в думите й.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ