Вярно е, че мразя и мрънкането, и плача на рамото,

Вярно е, че ненавиждам и мрънкането, и рева на рамото, само че обратно на усещането за безметежното ми успокоение и лековерие, обичам да се оставям на тъгата. Помните ли онази фамозна сцена с пътуващата по течението, обзета от горест и пееща Офелия? Периодично, към този момент без съдбовния край, като профилактика и аз поемам около нещата, тъгувайки.

Мъчно ми е защо ли не, за неща, които се случват с мен и за такива, около които минавам. Страдам за  рушащите се красиви къщи и животните, които стават отдушник на гнева и самочувствието ни, боли ме за отритнатите и останалите без дом, за тези, които освен покрив нямат, само че са се изгубили в гората на съзнанието си, за децата и за възрастните, за всички, върху които самозабравилата се незначителност, въобразила си, че е великолепие, е изляла страховете си под формата на свирепост, за града, изнемогващ от небрежността и незаитересоваността ни, чакащ да се сетим, че не може да чакаме да е чисто, уютно, да има атмосфера, в случай че самите ние хвърляме безсистемно отпадък по улици и детски площадки, строим гаражни кафези, застрояваме зелени площи...Бялата ми ефирна рокля от почтена наслада подгизва от сълзите за пропуснатия смях, неказаните самопризнания, другарствата, потънали в тишина, пътищата, плачещи за стъпките ми, за стройните ми крайници, обрастващи от целулита на компромиса и натежалите от тъгата на неосъществеността глезени, за възрастта, която за мен не е години, а отминали и изгубени благоприятни условия... Надолу тече реката и е толкоз елементарно омаломощена от дребните и недотам дребни несполуки да не помни за опцията да плавам, да предпочитам и трансформирам посоката, да се оставя на леснината и потъването в безбрежността на отчаянието...

До края, несъмнено, не стигам, тъй като сходно на отървало се от накацалите го бълхи куче излизам, разпръсвайки мокрите капки горест, и слънцето пречупва светлината си в тях.

Ето ме още веднъж подготвена да се засмея.