Времето е спряло в Театър 199
Всичко в тази пиеса е безупречно – текстът, постановката, актьорите и всеки дребен подробност. Напълно необяснимо е за мен за какво в театъра имаше празни места и се надявам " Времето е спряло " на Доналд Маргулис справедливо да стане бестселър в идващия сезон.
Не мога да не стартира отсам. През 1994 година фотографът от ЮАР Кевин Картър печели премията " Пулицър " за ето тази фотография на гладуващо дете в Судан, зад което търпеливо чака лешояд.
Снимката провокира голям публичен отклик, като доста от критиците на Картър го укоряват за неговото безсърдечие и за това, че, вместо да избави детето, той просто е снимал нещастието му. Един месец след приемането на премията Картър се самоубива.
Сюжетът на " Времето е спряло " потегля тъкмо отсам, въпреки че не открих доказателства създателят да е предизвикан от горната история. Героинята в пиесата на Маргулис – Сара (Кристина Янева), е боен фотограф, завърнала се преди малко, тежко ранена, от Ирак. Затворена с нещастието си вкъщи, тя нетърпеливо чака да оздравее, с цел да се върне още веднъж на бойното поле. С нея е сътрудникът й Джеймс (Пенко Господинов) – надарен и сензитивен боен сътрудник, който се оправя с контузиите от претърпяното благодарение на психиатър. В дългия и непосилен развой на възобновяване и преосмисляне на целите се намесват редакторът им Ричард (Пламен Сираков) и младата му другарка Манди (Даниела Стамова). Въпросът за моралната отговорност на фотографа и правото му да се намесва в това, което снима, е единствено един от многото проблеми, които преглежда пиесата. Всъщност виждаме два вида отношение към света, с които евентуално сме се сблъсквали – желанието да рискуваш и променяш, обвързвано с неминуем риск, и стремежът към успокоение и персонално благополучие, на които всеки има право. И двете са показани толкоз безапелационно, че в действителност е мъчно да се отсъди в нечия изгода.
Пиесата на Маргулис е поставяна на Бродуей с Лора Лини, Алиша Силвърстоун и Ерик Богосян и има номинации за премията " Тони " за режисура и основна женска роля. Актьорите на сцената на Театър 199, под режисурата на Ивайло Христов, са не по-малко съвършени. Кристина Янева е толкоз безапелационна като Сара, че чакам да я видя с фотоапарата на врата и на улицата. Пенко Господинов не се нуждае от никаква реклама, а младата и ужасно симпатична Даниела Стамова е студентка на Ивайло Христов и е изобретение за мен – по сходен метод преди време ме очарова Елена Телбис в " Заешка дупка ".
Накрая ще отбележа и сценографията и костюмите на Марина Янева и превода на Златна Костова, които способстват за цялостната достоверност на претърпяното. Не пропускайте!
Не мога да не стартира отсам. През 1994 година фотографът от ЮАР Кевин Картър печели премията " Пулицър " за ето тази фотография на гладуващо дете в Судан, зад което търпеливо чака лешояд.
Снимката провокира голям публичен отклик, като доста от критиците на Картър го укоряват за неговото безсърдечие и за това, че, вместо да избави детето, той просто е снимал нещастието му. Един месец след приемането на премията Картър се самоубива.
Сюжетът на " Времето е спряло " потегля тъкмо отсам, въпреки че не открих доказателства създателят да е предизвикан от горната история. Героинята в пиесата на Маргулис – Сара (Кристина Янева), е боен фотограф, завърнала се преди малко, тежко ранена, от Ирак. Затворена с нещастието си вкъщи, тя нетърпеливо чака да оздравее, с цел да се върне още веднъж на бойното поле. С нея е сътрудникът й Джеймс (Пенко Господинов) – надарен и сензитивен боен сътрудник, който се оправя с контузиите от претърпяното благодарение на психиатър. В дългия и непосилен развой на възобновяване и преосмисляне на целите се намесват редакторът им Ричард (Пламен Сираков) и младата му другарка Манди (Даниела Стамова). Въпросът за моралната отговорност на фотографа и правото му да се намесва в това, което снима, е единствено един от многото проблеми, които преглежда пиесата. Всъщност виждаме два вида отношение към света, с които евентуално сме се сблъсквали – желанието да рискуваш и променяш, обвързвано с неминуем риск, и стремежът към успокоение и персонално благополучие, на които всеки има право. И двете са показани толкоз безапелационно, че в действителност е мъчно да се отсъди в нечия изгода.
Пиесата на Маргулис е поставяна на Бродуей с Лора Лини, Алиша Силвърстоун и Ерик Богосян и има номинации за премията " Тони " за режисура и основна женска роля. Актьорите на сцената на Театър 199, под режисурата на Ивайло Христов, са не по-малко съвършени. Кристина Янева е толкоз безапелационна като Сара, че чакам да я видя с фотоапарата на врата и на улицата. Пенко Господинов не се нуждае от никаква реклама, а младата и ужасно симпатична Даниела Стамова е студентка на Ивайло Христов и е изобретение за мен – по сходен метод преди време ме очарова Елена Телбис в " Заешка дупка ".
Накрая ще отбележа и сценографията и костюмите на Марина Янева и превода на Златна Костова, които способстват за цялостната достоверност на претърпяното. Не пропускайте!
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ