Какво още не знаем за Елиас Канети
Всичко, което претърпях по-късно, към този момент се бе случило в миналото в Русчук
Така стартира безсмъртната му книга "Спасеният език "
Той бе по този начин мъчно осезаем, в доста по-голяма степен даже от един Бекет или един Борхес, които най-после откриха мястото си. Потомък на остарял шпаньолски жанр, минал през Константинопол и Адрианопол, открил се в най-големия и най-европейския град след Освобождението на България - Русе, написа. Той се ражда точно там, на брега на огромната река, на 25 юли 1905 година и е кръстен на дядо си, огромен търговец на едро. Баща му дръзва да вземе за жена дъщерята на най-големия зложелател на семейството - Ардити. Тази стъпка се оказва съдбоносна за бъдещия нобелист. Майка му е високообразована, учила във Виена, буйна поклонничка на Шекспир и Стриндберг. От нея той наследява интереса си към литературата, театъра и музиката и на първо място онази остра сензитивност и бдителност, за които свидетелства цялото му творчество. По-късно бащата на дребния Елиас напуща компанията на дядото и отпътува със фамилията си за Манчестър, като бива "прокълнат " от остарелия Канети. Не след дълго умира. През 1915-а десетгодишният Елиас-младши посещава родния си град и Варна. По-късно се открива в столицата на Австрия, където постъпва във Виенския университет и на двайсет и пет основава първия си огромен разказ – "Заслеплението ", който ще бъде открит за културна Европа едвам след войната. След това ще напише може би най-прочутата си книга "Масите и властта ", на която ще посвети близо двайсет и пет години от живота си, сборника "Драми " с трите пиеси: "Сватба ", "Комедия на суетата " и "Предопределените " ( "Обречените "). Малко по- късно: "Гласовете на Маракеш ", "Подслушвачът ", "Провинцията на индивида ", "Съвестта на думите ". След окупацията на Австрия от Хитлер през 1938 година емигрира в Англия. Постепенно става прочут. През 1981 година е почетен с Нобеловата премия за литература. Книгите му се превеждат в целия свят, пиесите му виждат светлините на рампата, рецензията го слага високо измежду създателите на ХХ век, като не не помни да подчертае и "българската среда ", оформила значително, съгласно личните му самопризнания, неговите мировъзрения и цялото му творчество. Книгата му "Спасеният език " стартира с думите: "Всичко, което претърпях по-късно, към този момент се бе случило в миналото в Русчук... ".
А когато получава Нобеловата премия, съгласно правилника, на неговото кресло, с изключение на името, трябвало да се изпише името на страната. Той не избрал нито Австрия, нито Англия, нито Испания - земята на прадедите му, или пък Израел. Поискал да се напише просто по този начин: "Елиас Канети от Русчук ". Предпочел това остаряло име, тъй като на Запад някои бъркали името на Русе с Русия.... В тази забележителна мемоарна книга Канети обхожда териториите на своето детство от Русе до Манчестър, Виена и Цюрих.
Това са на първо място “вътрешни територии”,
територии на духа, които създателят овладява посредством редица разтърсвания и ужасяващи със своята непредотвратимост уроци на живота: преждевременната гибел на обичания татко, въздействието на неговата майка, експлоадирането на войната (образът на пожара от детството в остарелия Русе и пожарът на войната), първият конфликт с антисемитизма, раждането на писателя.
Наистина, по какъв начин да спасиш корените си?
Това е огромен въпрос, трогателен всеки един от нас. Как да останеш правилен на себе си? Как да осъществиш невъзможното?
С паметта си да се включиш в най-опасната, най-рискованата игра: да напишеш книги, в които да има единствено истина...
Това съумя да направи Елиас Канети. Това ни завеща един от огромните, от последните хуманисти на нашето време.
"Вярвам, че всичко, което сътворявам, носи в ядката си несъмнено драматическа природа ", написа в едно от есетата си Канети.
При все че множеството от критиците и откривателите му го одобряват за епически създател, той се смята на първо място за драматург. Драмата е минимум лъжливата от всички благоприятни условия на индивида да обхване себе си, заключава той.
Канети прекомерно ловко употребява опциите на драмата, нейните средства и похвати, с цел да ревизира своите метафизичен и антропологически наблюдения. Може да се каже, че и в най-теоретичните текстове на Канети можем да открием мощно белетристично начало. Темата "Маса и власт " му се набива по най-прозаичен метод. Един ден през прозореца на виенската му квартира ненадейно влетяватоглушителните крясъци на феновете от близкия стадион. И той отива незабавно там, само че не с цел да следи зрелището, а публиката. После с велико учудване открива, че нейните възторзи и разочарования са подвластни на закони, които с още по-голяма мощност работят надалеч отвън рамките на спортните зрелища.
Пиесите на нобелиста от Русе се възприемат към момента относително мъчно от необятната театрална аудитория в Европа. Рецепцията им не е богата откъм ярки театрални реализации както в немскоезичния свят, по този начин и отвън него. Затова можем да се гордеем с трите български постановки на "Сватба " (1992), "Комедия на суетата " (1994) и "Предопределените " (2003), осъществени с огромен триумф в родния му град, от един от най старите театри у нас - "Сава Огнянов ". Първите две сложи ослепително незабравимият Любомир Дяковски, а третата - младата и доста талантлива Елена Панайотова. И може да се каже, че и трите спектакъла се посрещнаха като събития в българския културен живот.
Така стартира безсмъртната му книга "Спасеният език "
Той бе по този начин мъчно осезаем, в доста по-голяма степен даже от един Бекет или един Борхес, които най-после откриха мястото си. Потомък на остарял шпаньолски жанр, минал през Константинопол и Адрианопол, открил се в най-големия и най-европейския град след Освобождението на България - Русе, написа. Той се ражда точно там, на брега на огромната река, на 25 юли 1905 година и е кръстен на дядо си, огромен търговец на едро. Баща му дръзва да вземе за жена дъщерята на най-големия зложелател на семейството - Ардити. Тази стъпка се оказва съдбоносна за бъдещия нобелист. Майка му е високообразована, учила във Виена, буйна поклонничка на Шекспир и Стриндберг. От нея той наследява интереса си към литературата, театъра и музиката и на първо място онази остра сензитивност и бдителност, за които свидетелства цялото му творчество. По-късно бащата на дребния Елиас напуща компанията на дядото и отпътува със фамилията си за Манчестър, като бива "прокълнат " от остарелия Канети. Не след дълго умира. През 1915-а десетгодишният Елиас-младши посещава родния си град и Варна. По-късно се открива в столицата на Австрия, където постъпва във Виенския университет и на двайсет и пет основава първия си огромен разказ – "Заслеплението ", който ще бъде открит за културна Европа едвам след войната. След това ще напише може би най-прочутата си книга "Масите и властта ", на която ще посвети близо двайсет и пет години от живота си, сборника "Драми " с трите пиеси: "Сватба ", "Комедия на суетата " и "Предопределените " ( "Обречените "). Малко по- късно: "Гласовете на Маракеш ", "Подслушвачът ", "Провинцията на индивида ", "Съвестта на думите ". След окупацията на Австрия от Хитлер през 1938 година емигрира в Англия. Постепенно става прочут. През 1981 година е почетен с Нобеловата премия за литература. Книгите му се превеждат в целия свят, пиесите му виждат светлините на рампата, рецензията го слага високо измежду създателите на ХХ век, като не не помни да подчертае и "българската среда ", оформила значително, съгласно личните му самопризнания, неговите мировъзрения и цялото му творчество. Книгата му "Спасеният език " стартира с думите: "Всичко, което претърпях по-късно, към този момент се бе случило в миналото в Русчук... ".
А когато получава Нобеловата премия, съгласно правилника, на неговото кресло, с изключение на името, трябвало да се изпише името на страната. Той не избрал нито Австрия, нито Англия, нито Испания - земята на прадедите му, или пък Израел. Поискал да се напише просто по този начин: "Елиас Канети от Русчук ". Предпочел това остаряло име, тъй като на Запад някои бъркали името на Русе с Русия.... В тази забележителна мемоарна книга Канети обхожда териториите на своето детство от Русе до Манчестър, Виена и Цюрих.
Това са на първо място “вътрешни територии”,
територии на духа, които създателят овладява посредством редица разтърсвания и ужасяващи със своята непредотвратимост уроци на живота: преждевременната гибел на обичания татко, въздействието на неговата майка, експлоадирането на войната (образът на пожара от детството в остарелия Русе и пожарът на войната), първият конфликт с антисемитизма, раждането на писателя.
Наистина, по какъв начин да спасиш корените си?
Това е огромен въпрос, трогателен всеки един от нас. Как да останеш правилен на себе си? Как да осъществиш невъзможното?
С паметта си да се включиш в най-опасната, най-рискованата игра: да напишеш книги, в които да има единствено истина...
Това съумя да направи Елиас Канети. Това ни завеща един от огромните, от последните хуманисти на нашето време.
"Вярвам, че всичко, което сътворявам, носи в ядката си несъмнено драматическа природа ", написа в едно от есетата си Канети.
При все че множеството от критиците и откривателите му го одобряват за епически създател, той се смята на първо място за драматург. Драмата е минимум лъжливата от всички благоприятни условия на индивида да обхване себе си, заключава той.
Канети прекомерно ловко употребява опциите на драмата, нейните средства и похвати, с цел да ревизира своите метафизичен и антропологически наблюдения. Може да се каже, че и в най-теоретичните текстове на Канети можем да открием мощно белетристично начало. Темата "Маса и власт " му се набива по най-прозаичен метод. Един ден през прозореца на виенската му квартира ненадейно влетяватоглушителните крясъци на феновете от близкия стадион. И той отива незабавно там, само че не с цел да следи зрелището, а публиката. После с велико учудване открива, че нейните възторзи и разочарования са подвластни на закони, които с още по-голяма мощност работят надалеч отвън рамките на спортните зрелища.
Пиесите на нобелиста от Русе се възприемат към момента относително мъчно от необятната театрална аудитория в Европа. Рецепцията им не е богата откъм ярки театрални реализации както в немскоезичния свят, по този начин и отвън него. Затова можем да се гордеем с трите български постановки на "Сватба " (1992), "Комедия на суетата " (1994) и "Предопределените " (2003), осъществени с огромен триумф в родния му град, от един от най старите театри у нас - "Сава Огнянов ". Първите две сложи ослепително незабравимият Любомир Дяковски, а третата - младата и доста талантлива Елена Панайотова. И може да се каже, че и трите спектакъла се посрещнаха като събития в българския културен живот.
Източник: dunavmost.com
КОМЕНТАРИ