Всички знаем какво става в Чернобил. Но какво виждат хората

Всички знаем какво става в Чернобил. Но какво виждат хората на място? Малко след злополуката журналистката Светлана Алексиевич посещава района и ни споделя.

Вертолет прави оценка вредите след повредата

Когато се случи случаят в Чернобил, сестра ми беше в болница в Минск, тъй че прекарвах съвсем цялото си време с нея там. Случи се по този начин, че в един от тези дни ми се обади шведски другар и ми описа за сериозна повреда в атомна електроцентрала. Не ни бяха споделили нищо за това.

В първите дни никой не си представяше каква заплаха крие случилото се, даже учените, които бяха трансферирани в региона към Чернобил. Те отидоха там без нищо друго освен комплект за бръснене. Казаха им, че е имало случай в атомната електроцентрала, тъй че те взеха решение да отидат да видят, да дадат мнението си и да си тръгнат. Бяхме изцяло наивни. Хората се препичаха на слънце, ловяха риба. Тук човешкият живот не коства доста.

Около три месеца след случая се срещнах с писателя и учен Алес Адамович, който знаеше всичко за него. След това пътувах до зоната. Планирах да напиша книга за Чернобил съвсем незабавно след злополуката, само че се отхвърлих. Видях, че нямам метод да се оправя с тематиката: липсваше нещо в мирогледа ми, в моята просвета, с цел да схвана какво се случва. Видях, че нуклеарен физик, стара жена от провинцията, боец – всички те бяха еднообразно безсилни.

Седяхме в Минск и отпивахме спокойно кафе, до момента в който Третата международна война – Чернобил – към този момент беше почнала. Радиацията витаеше над нас и ни убиваше, само че не можахме да я забележим или чуем. Спомням си по какъв начин хората бяха евакуирани. Видях възрастни дами с икони, коленичили, молещи се да не бъдат отведени. Слънцето грееше, градините растяха – за какво да си потеглят? Дърветата продължаваха да цъфтят, всичко растеше, птиците летяха, само че хората усещаха наличието на гибел на всички места. Смърт в нов образ.

Когато за първи път посетих зоната, всички бяха комплицирани с съвсем полудели лица. Те гледаха, до момента в който горният инфектиран пласт земя се изкопаваше и се погребваше в специфични ями. Погребваха земята в земята. Погребвали и яйца и мляко и инфектирани животни, които били простреляли. Просто погребваха и погребваха. Информацията за Чернобил във вестниците беше напряко от боен отчет: детонация, евакуация, герои, войници… Системата реагираше както нормално, когато беше изправена пред рискови условия, само че боец с пушка в този нов свят изглеждаше трагична фигура. Всичко, което можеше да направи, беше да натрупа голяма доза радиация и по-късно да почине, когато се върне вкъщи.

Достатъчно беше да забележим изражението на бездънен потрес по лицата на хората, с цел да ни стане незабавно ясно, че сме катапултирани в нова действителност. Но защитният културен пласт, който нормално ни помагаше, беше незабавно липсващ. Бяхме голи хора на голата земя, принудени да стартираме от нулата. И така започнах търсене; това се очакваше от мен. Опитах се да схвана какво се е случило, само че това беше отвън границите на нашето схващане и въображение. Миналото беше безсилно да ни помогне по някакъв метод.

Проблем, който срещнах незабавно, беше, че нямаше чувство за мащаб на случая. Първото чувство, което имате там, в зоната на гибелта, е, че нашият биологичен механизъм е зле оборудван. Очите ни не могат да видят радиацията, носът ни не може да я помирише, ръцете ни не я усещат. Нашият биологичен механизъм не може да отговори на тези инстинктивни потребности. Нашият речник е също толкоз неприятно оборудван, колкото нашите сетива и способността ни да го разберем. Влизате в инфектираната зона и се срещате с хората, останали там, с хора, отказали да бъдат евакуирани. Те косят тревата с коса, орат земята, секат дървета с секира, прекарват вечерите си на светлината на керосинова лампа. И от самото начало физиците се пробват да решат неразгадаеми проблеми с невероятна трудност, които Чернобил им е сложил. Чернобил е изцяло нова действителност, съизмерима нито със самите нас, нито с нашата просвета, нито с биологичния ни потенциал.

Правителството направи всичко по силите си, с цел да държи хората допустимо най-невежи по случая. Това е по този начин, тъй като в случай че хората знаеха повече, щяха да изискат инспекции на питателните артикули с дозиметри (радиационни детектори) и медикаменти за пречистване на организма – a държавното управление нямаше желание да предоставя такива неща. Ето за какво излъгаха. По едно време дадоха обещание да дадат на всички дозиметри – и в действителност дадоха на някои – само че хората започнаха да се паникьосват, тъй че бързо смениха тактиката.

Държавата също по този начин не можеше да си разреши да заравя инфектирано месо, което също е и в дефицит, тъй че те го прибавиха към скъпото колбасно месо, предполагайки, че хората няма да купуват доста скъпи салами. Дори в този момент, във времена на „ малко облъчване “ – когато в дребни дози изпиваме лъчението, поемаме го, дишаме го – държавното управление не го загатва въобще. Така че има формалната версия, а има и спомените и историите на хората. Мисля, че в случай че разбирахме Чернобил, щеше да се написа доста повече за него. Знанието за нашето незнание ни сковава.