Ще ходим по вода!
" Всички наши произведения, мои и на Жан-Клод, са изцяло безполезни, безусловно безсмислени, никому ненужни. Светът може да живее и без " Завесата в долината " или без " Бягащата ограда ".Ние не вършим нищо положително или неприятно, всички тези морални полемики са изцяло непотребни. "
Онова, което Кристо е поискал като млад – скъсването на оковите и реализирането на цялостната персонална независимост е това, което ме притегля като магнит към лаго д`Изео. За пръв път негова огромна творба се доближава физически толкоз до мен. Отдавна сме свободни хора – пътуваме, управляваме световете си от мънички гаджети в джобовете и никой не ни споделя какво да харесваме или да не харесваме. Никой не ни пита какво е желал да каже създателят, никой не чака от нас да създадем " верния " анализ на творбата. Отиваме просто ей по този начин, тъй като желаеме и тъй като сме сигурни, че ще се любуваме.
Всеки ден, разменяйки си усмивчици и неспокойствие, ревизираме в страницата във Facebook какво се случва с инсталацията – по какъв начин сглобяват понтоните, какво вършат водолазите под водата, каква е прогнозата за времето... Информирани сме за сглобките, за материята от преплетени по избран метод влакна, за размерите на плоскостите, за технологията, за това, че понтоните се държат като вода, а не като лодка. Бронирали сме се с всевъзможни резервации (повечето евентуално ненужни), с цел да сме безусловно сигурни, че никой няма да ни спре пред някаква преграда и да ни каже, че напред не може, че не сме за там, че влизането е неразрешено... Очакването на тази среща като че ли няма толкоз общо с съответната творба, а по-скоро със свободата, която въплъщава, и с личността, която я има.
" Плаващите кейове " е първата огромна творба на Кристо след гибелта на Жан-Клод. Те обаче за замислени още през 50-те години на предишния век, когато артистите постоянно идват в Италия и обикалят огромните езера. По създание, " Плаващите кейове " са трикилометров плаващ мост, който свързва малко островче в центъра на езерото с брега. 200 000 кубични метра полиетилен ще бъдат покрити със специфична оранжева тъкан, по която хората ще могат да се разхождат боси, а технологията ще разреши чувство за " вървене по вода ".
През целия си живот двамата с Жан-Клод са следвали една простичка тактика – извоюваното от продажбата на истински скици влагат в реализирането на комплицирани, трудоемки и времеемки планове, за които не желаят пари. Всички ще завоюват в този момент – хотелиери, притежатели на паркинги, сладкарници, фериботчета, общините, всички, само че не и той. Неговата невещественост в един прекомерно веществен свят ме изумява. Как правиш нещата в тези мащаби по метода, по който искаш, без да си заложник. " Мислим за нашите планове като за наши деца. Искаме да се случват по нашия метод. Ако не, просто не ги вършим. " Може би това е ключът към свободата – да не правиш взаимни отстъпки с нещата, които искаш, и да намериш изискванията, при които те да се трансформират в действителност.
Бях на двайсет и една, когато Кристо и Жан-Клод опаковаха Райхстага. Абсолютно нищо не бях чувала за тези хора. Проектът им беше толкоз впечатляващ и толкоз замайващ моето моделирано от развития социализъм квадратно мислене, че гледката и до ден сегашен съпровожда всичките ми мемоари от зората на демокрацията. Хората, разбиващи с чукове Берлинската стена, оня едномилионен протест, на който ни се струваше, че никой няма да ни открадне времето, упованието на изявленията на доктор Желю Желев пред дребното черно-бяло телевизорче в къмпинг " Градина ", палатките пред Народното събрание и моето първо излизане на Запад. " Плаващите кейове " е първата огромна творба на Кристо след гибелта на Жан-Клод. Много преди всичките проклети разочарования и ограбени очаквания за групова нормалност, моята персонална независимост беше зачената и Кристо по някакъв метод въплъщава нейната недостижимост.
За Кристо и Жан-Клод изкуството е най-важното нещо, то е над всичко и не е обвързвано с нищо – нито с политика, нито с обръщение, нито с задача, нито с пари, нито със света, с съответна нация, език, с времето, с нищо. Как правиш нещата в тези мащаби по метода, по който искаш, без да си заложник. И най-после творбата на Кристо ще изчезне, както се е появила – като една пясъчна мандала, която, откакто донесе някаква страст и размисъл, ще се слее с времето. За Изео ние сме нищо. Величественият отпечатък на езерото върху Алпите не зависи по никакъв метод от тази апаратура или от това, че ние сме били там и в това има хубост, примирие, благополучие. Но ние, хората, ще сме осъществили една независимост и ще сме й се насладили ей по този начин, тъй като желаеме. И може би ще сме намерили сили отсега нататък да мечтаем по-смело.
Онова, което Кристо е поискал като млад – скъсването на оковите и реализирането на цялостната персонална независимост е това, което ме притегля като магнит към лаго д`Изео. За пръв път негова огромна творба се доближава физически толкоз до мен. Отдавна сме свободни хора – пътуваме, управляваме световете си от мънички гаджети в джобовете и никой не ни споделя какво да харесваме или да не харесваме. Никой не ни пита какво е желал да каже създателят, никой не чака от нас да създадем " верния " анализ на творбата. Отиваме просто ей по този начин, тъй като желаеме и тъй като сме сигурни, че ще се любуваме.
Всеки ден, разменяйки си усмивчици и неспокойствие, ревизираме в страницата във Facebook какво се случва с инсталацията – по какъв начин сглобяват понтоните, какво вършат водолазите под водата, каква е прогнозата за времето... Информирани сме за сглобките, за материята от преплетени по избран метод влакна, за размерите на плоскостите, за технологията, за това, че понтоните се държат като вода, а не като лодка. Бронирали сме се с всевъзможни резервации (повечето евентуално ненужни), с цел да сме безусловно сигурни, че никой няма да ни спре пред някаква преграда и да ни каже, че напред не може, че не сме за там, че влизането е неразрешено... Очакването на тази среща като че ли няма толкоз общо с съответната творба, а по-скоро със свободата, която въплъщава, и с личността, която я има.
" Плаващите кейове " е първата огромна творба на Кристо след гибелта на Жан-Клод. Те обаче за замислени още през 50-те години на предишния век, когато артистите постоянно идват в Италия и обикалят огромните езера. По създание, " Плаващите кейове " са трикилометров плаващ мост, който свързва малко островче в центъра на езерото с брега. 200 000 кубични метра полиетилен ще бъдат покрити със специфична оранжева тъкан, по която хората ще могат да се разхождат боси, а технологията ще разреши чувство за " вървене по вода ".
През целия си живот двамата с Жан-Клод са следвали една простичка тактика – извоюваното от продажбата на истински скици влагат в реализирането на комплицирани, трудоемки и времеемки планове, за които не желаят пари. Всички ще завоюват в този момент – хотелиери, притежатели на паркинги, сладкарници, фериботчета, общините, всички, само че не и той. Неговата невещественост в един прекомерно веществен свят ме изумява. Как правиш нещата в тези мащаби по метода, по който искаш, без да си заложник. " Мислим за нашите планове като за наши деца. Искаме да се случват по нашия метод. Ако не, просто не ги вършим. " Може би това е ключът към свободата – да не правиш взаимни отстъпки с нещата, които искаш, и да намериш изискванията, при които те да се трансформират в действителност.
Бях на двайсет и една, когато Кристо и Жан-Клод опаковаха Райхстага. Абсолютно нищо не бях чувала за тези хора. Проектът им беше толкоз впечатляващ и толкоз замайващ моето моделирано от развития социализъм квадратно мислене, че гледката и до ден сегашен съпровожда всичките ми мемоари от зората на демокрацията. Хората, разбиващи с чукове Берлинската стена, оня едномилионен протест, на който ни се струваше, че никой няма да ни открадне времето, упованието на изявленията на доктор Желю Желев пред дребното черно-бяло телевизорче в къмпинг " Градина ", палатките пред Народното събрание и моето първо излизане на Запад. " Плаващите кейове " е първата огромна творба на Кристо след гибелта на Жан-Клод. Много преди всичките проклети разочарования и ограбени очаквания за групова нормалност, моята персонална независимост беше зачената и Кристо по някакъв метод въплъщава нейната недостижимост.
За Кристо и Жан-Клод изкуството е най-важното нещо, то е над всичко и не е обвързвано с нищо – нито с политика, нито с обръщение, нито с задача, нито с пари, нито със света, с съответна нация, език, с времето, с нищо. Как правиш нещата в тези мащаби по метода, по който искаш, без да си заложник. И най-после творбата на Кристо ще изчезне, както се е появила – като една пясъчна мандала, която, откакто донесе някаква страст и размисъл, ще се слее с времето. За Изео ние сме нищо. Величественият отпечатък на езерото върху Алпите не зависи по никакъв метод от тази апаратура или от това, че ние сме били там и в това има хубост, примирие, благополучие. Но ние, хората, ще сме осъществили една независимост и ще сме й се насладили ей по този начин, тъй като желаеме. И може би ще сме намерили сили отсега нататък да мечтаем по-смело.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ