Всички можем да страдаме, но можем ли да бъдем щастливи?

Всички можем да страдаме, само че можем ли да бъдем щастливи? Не приказвам за това, показното благополучие, което демонстрираме, с цел да прикрием тъгата си, нито за усмивките, които залепяме върху лицата си, с цел да изглеждаме мощни и постоянни. Не става дума и за нереалното благополучие – това „ някой ден “ и „ по принцип “, в което се вкопчваме единствено с цел да не потънем в житейската гозба от изстинали и невкусни страсти. Мисля си за кроткото благополучие – това тихото и спокойното, оня мир със себе си, за който жадуваме, само че който рядко задържаме. Можем ли в действителност да се отърсим от програмираното в нас предпочитание за още (любов, триумф, пари, известност, власт, блага) и от вкорененото ни възприятие за непълнота, за повече?Не се ли изхвърляме в старанието си за щастливост?Съвременните ню ейдж теории за разцвет и самоусъвършенстване учат точно на това, само че устремени да се впишем в новите догми не се ли изхвърляме в старанието си за щастливост, трансформирайки се в лицемери по отношение на самите себе си? Искрени ли сме, когато пишем с основни букви „ АЗ СЪМ ЩАСТЛИВ(А) “ и желаеме целият свят да е наясно с това? Верни ли сме на действителните си усеща и страсти, когато изрично заявяваме: „ Супер съм. Какво да ми е?! “, а вътре в себе си, някъде към слънчевия сплит усещаме все по-доловима, пулсираща празнина?

Като че ли в епохата на напрежението и несигурността, в която живеем, ставаме все по-обсебени от концепцията да бъдем щастливи, трансформираме се в съвременни иманяри – като че ли щастието е ковчеже със богатство и ние ровичкаме в себе си или във към този момент разкопани непознати ниви, с цел да го докопаме.

Искаме да притежаваме щастието, да го носим демонстративно на ръката си като златна гривна и с горделивост да го демонстрираме на всеки (който си заслужава). За нас то е знак на авторитет и реализация, а неговата липса ни носи възприятие за виновност и за неуспех. Защото по какъв начин по този начин ще признаем, че не сме щастливи?! Това би означавало или че харесваме ролята на „ депресирани злобари “, или че не се оправяме добре със личния си живот.Превръщаме се в съвременни иманяри – като че ли щастието е ковчеже със богатство и ние ровичкаме в себе си или във към този момент разкопани непознати ниви, с цел да го докопаме.В отминалите няколко седмици зададох въпроса „ Щастлив(а) ли си? “ на свои познати. Видях неспокойствие и нервност в безапелационния отговор „ Да, доста ясно! “ на множеството от тях. Имах възприятието, че бързат да ми отговорят, с цел да не стартира да задълбочавам в тематиката. Останах с чувството, че за тях е значимо да бъдат одобрявани като щастливи без значение от персоналната им истина, без значение, че моят въпрос предизвикваше у тях някакво неразбираемо, вътрешно напрежение.

Щастието е покой и лекост – тогава, когато „ ти е топло и не искаш нищо да се промени “*, само че има и сезони на студ и мраз, мрачевина и стагнация, които не можем да пренебрегваме. Съществува цикличност, която нашата упоритост за щастливост няма заряда да промени. Дори да успеем да заблудим целия свят, няма по какъв начин да излъжем фините си настройки, когато нещо в нас не е наред. Мъдро е, а и освобождаващо да признаем: „ Днес не ми е ден, безпокоя се, нервирам се, уплашен(а) съм... “ без да се почувстваме пораженчески или непълноценни за живеене, без да мислим, че изглеждаме неуместно.И когато приемем момента подобен, какъвто е, с цялата му липса на фанфари и конфети, можем добродушно да се вгледаме в това възприятие – противоположното на благополучие, което е пристигнало да ни посети, да го припознаем, да поседнем до него, да го разберем и оправдаем, да приемем даровете му и да го изпратим в тишина. А то ще е разчистило сърцето, пренаредило полезностите и направило задоволително място за новото благополучие – това, което с усмивка до уши тича към нас.

* Тери Пратчет

Повече от автора – на teodoraslavova.blogspot.com.