Всички, които идваха на брега да ловят риба, бяха я

Всички, които идваха на брега да ловят риба, бяха я виждали. Тя се показваше сред дърветата - висока, с дълга права коса, която падаше върху раменете й. Не говореше с никого, безмълвно слизаше по камъните и дълго време стоеше на едно място върху брега, вторачила взор във водата...

Беше щерка на каменаря - този, дето правеше монументи и обелиски. На това място, където реката потъваше в самото ждрело, се намираше навесът му. Наоколо имаше купища от камъни, неодялани части гранит; около стените стояха опрени подготвени или незавършени монументи... Каменарят - наедрял, снажен, прошарен от праха - по през целия ден удряше с чука. Шумът от работата му потъваше в набъбналите води на реката и не пречеше на риболовците.

Името й беше Райка. Често риболовците чуваха гласа на каменаря, който викаше отсечено:

- Райке, Райке...

Някои споделяха, че е вълшебница. И в селото по този начин разправяха. Тя събираше камъчета по брега, слагаше ги в престилката си и ги нареждаше в кръг на земята. После заставаше по средата, с вдигнато към слънцето лице... Ходеше по поляните, береше цветя и ги носеше към навеса - цели купчини се виждаха да вехнат на сянка. Облечена бе постоянно с една и съща избеляла рокля, косата й имаше същия избелял цвят...

Селото се намираше на километър от реката. Каменарят имаше там къща. Жена му бе умряла млада - лекарите споделиха, че е от гърчене на червата. Свил я коремът и до момента в който пристигна колата за спешна помощ от града... Райка по този начин я видя - просната на леглото. И нещо стана като че ли с момичето - опасяваше се от всичко, нощем не можеше да спи. Баща й я води по лекари, даваше й да пие сиропи, хапчета. И по знахари и баячки я води: всички споделяха, че ще се оправи - като израсне, ще не помни претърпяното и страховете си. Но времето минаваше, а Райка си оставаше все по този начин - затворена, безмълвна. Не излизаше с приятелките си на разходка, не ходеше по танци и нощни заведения. Стоеше в стаята и гледаше през прозореца към гората.

Като разбра, че няма накъде, татко й я взе при себе си - там, където работеше. Хем да я наглежда, хем тя да му оказва помощ това-онова. Често, като се загубеше от погледа му, с обезпокоителен глас я зовеше. Тя го чуваше, в случай че беше наоколо, и се завърташе край колибата. Започваше безмълвно да разтребва наоколо; вземаше съдините и отиваше на реката да ги измие или слагаше котлето на веригата и се захващаше да стъква огъня...

Случваше се от време на време тя да е по-далече в гората и татко й ходеше да я търси. Страх го беше да не се загуби в гъстото или да падне от някое високо място - толкоз пропасти и скали имаше в близост!..

В гората нямаше кой да я нападне, рядко минаваха хора насам, само че диви прасета се показваха понякога. Горският му беше другар - поръчал му бе, в случай че я срещне някъде по-далече, да я върне. Забранил й беше също да се отдалечава и да не отива по реката надолу.

- Ще се удавиш, не знаеш какво е нататък - съветваше я той.

Райка береше къпини и диви плодове в гората - киселици, круши намираше. Търсеше охлюви измежду тревите... А един път донесе едно сърне, намерила го беше в храстите - объркано измежду гъсталака.

- За какво ти е? - скара се татко й. - Майка му нали ще го търси?

Тя го постави пред колибата, накъса мека тревичка да му постели.

- Сега ще ме изкараш пакост да диря мляко - продължаваше да мърмори татко й, - нали го видиш, нищо не може да яде.

Старият взе една дамаджана и потегли към кошарите надолу. Върна се по-късно, отряза едно изсъхнало стъбълце от бълдаран и стартира да налива в устата на сърнето мляко. Райка се въртеше радостно в близост. Намери по-късно в една кошница прежда и направи на сърнето герданче. Накъса цветя и му изплете венче...

- Като заякне, ще го пуснем в гората - споделяше татко й.

Тя гледаше тъжно към сърнето и го галеше по козината, целуваше муцуната му.

Сърнето порасна, стартира да хрупа листа. Райка продължаваше да се грижи за него. Но намираше време да се разхожда в гората. Правеше и своите кръгове от камъчета - стоеше в тях, загледана към небето...

Един ден тя изчезна. От сутринта още я нямаше. Баща й мислеше, че е наоколо, и всеки миг очакваше да чуе стъпките й или да я види да се задава по пътеката, натоварена с клончета и цъфнали треви. Но наближаваше обед, а тя все не се показваше. Пепелта в огнището беше студена, котлето стоеше празно. Старият стартира да се ядосва. Нетърпеливо поглеждаше към пътеката. Канеше се щерка му, като се върне, съществено да й се скара и да я предизвести повече да не изчезва.

А Райка все я нямаше. Обед пристигна и мина, слънцето стартира да клони към залез, сенките на храстите в близост се удължиха. Каменарят продължаваше работата си - имаше да довършва един монумент, - само че не му спореше, ръцете му се мотаеха. Все се надяваше, че Райка ще се върне. Къде може да е отишла, най-вече да се е запиляла из къпинаците? Оглеждаше се и дали горският няма да мине - в случай че е бил целия ден в гората, не е допустимо да не е срещнал Райка.

Но нито горският, нито Райка се посочваха. Старият стартира съществено да се безпокои. По едно време остави сечивата встрани, отвърза престилката си и потегли. Чудеше се коя посока да хване. Насочи се към реката - все около брега се движеше. В ниското се простираха окосени ливади, по-нататък тъмнееше гората... Каменарят продължаваше да се оглежда, на няколко пъти извика: " Райке, Райке-е ", само че единствено ехото се обади. Ниско над главата му прелетя птица, един заек се стрелна в тревата, след това нещо зашумоля в храстите наоколо. Човекът си намерения дали не са се появили диви прасета отново. А може и вълци да бродеха в гората... Повървя много, шмугваше се сред дърветата и все се оглеждаше.

Стана съвсем мрачно. Възрастният човек единствено дето не се разплака. Къде можеше да бъде това момиче? Стана му грозно, нямаше кого да срещне в гората и да го попита. Откакто бяха забранили да секат гората, никой не минаваше отсам. Колите на курортистите се движеха в оня край, където бяха хижите. Но Райка към хижите не ходеше, в случай че е срещнала някого в гората, то е бил горският.

Но и горският не знаеше нищо за нея. Намина привечер при каменаря - той се бе върнал при навеса и стоеше до угасналото огнище, - опря пушката до краката си и също стартира да се тревожи.

- В залесеното я няма - рече горският - оттова пристигам. До Голямата могила да се е качила? Но е стръмно. Или от другата страна...

Горският познаваше гората като пръстите на ръцете си. Нямаше място да не е обходил. Твърдеше, че със стиснати очи може да познае всяко дърво какво е единствено като пипне кората му. И всяка пътечка знае накъде води, в коя долчинка какво има...

- Ще се откри момичето, няма къде да е отишло - успокои той бащата, - най-вече да се е заблудило в гъстото. Може да поплаче малко, само че като съмне, ще го намерим.

Постоя, повъртя се под навеса. Бащата не преставаше да се тревожи. Ръцете му трепереха и все не го свърташе на едно място.

- Утре, на следващия ден, а до на следващия ден какво ще стане? - говореше си той.

- Нищо няма да стане - отвръщаше му горският, - в този момент гората не е рискова. Ти вълк видял ли си? И мечки няма. Друго какво? Заспала ще е Райка някъде - допълваше той - несъмнено се е уморила да върви и е заспала.

Горският много време постоя, след това си потегли към село.

- Ти недей да се тревожиш - рече на потегляне - аз призори съм тука. Сега и в тъмното да вървим, изгода няма. Но да знаеш, момичето ще се откри.

Каменарят до сутринта не можа да мигне. Влизаше в колибата, отново излизаше, след това тръгваше надолу по брега. И все зовеше с висок глас момичето. Поглеждаше към звездите и му се струваше, че само в целия свят той единствено и те будуват. Да можеха те, звездите, да му отговорят къде се намира щерка му!

Така броди под звездите цяла нощ. И все се молеше, в случай че има мощ някаква, да помогне момичето да се върне.

Сутринта рано Райка си пристигна. Пристигна цялата омокрена от росата. Лицето й беше едно такова - щастливо, унесено...

Баща й - хем щастлив, хем сърдит, се нахвърли против нея:

- Къде скиташ? Цяла нощ те очаквам.

Райка нищо не отвърна. Сви се, седна на тревата. Лицето й беше все такова.

- Рекох си, зверове ли те нападнаха. Или се подхлъзна някъде... - продължаваше татко й да се кара.

- Сърните по какъв начин стават майки? - попита тя напълно ненадейно.

- Сърните ли? Какво те интересуват сърните? - сопна се още веднъж татко й.

Но момичето не продума нищо повече. Изправи се, стъпи на близкия камък и се протегна към слънцето.

Нещо като че ли го побутна остарелия човек. Остави той Райка до навеса и се насочи към гората. Вървя, ходя все в една посока - оттова, откъдето беше пристигнало момичето. Провираше се сред дърветата, прекосяваше полянки с гъсти треви. Най-накрая се появи една по-голяма поляна. Кръгла, завардена от всички страни с гора. Сред поляната имаше палатка. До палатката стоеше мъж. Какъв ти мъж - малчуган някакъв. Необръснат, косата му рошава... На фланелката му начело, върху гърдите, имаше изрисуван тигър.

Старият се спря. Дълго време се гледаха двамата с младежа. Нито единият продумваше нещо, нито другият. Накрая възрастният човек си потегли. Обърна се, направи крачка към пътеката и гърбът му изчезна сред листаците.

След това каменарят се попита кой месец е в този момент. Както бързаше по пътеката и внезапно се попита. Лято беше още, само че никак нямаше да се усети по кое време ще застудее. А къщата в село трябваше да се постегне. Покривът на едно място течеше, прозорците зееха... Топло трябваше да е през зимата!

Старият още веднъж се спря. Постоя малко на пътеката. " Каквото пристигнало, пристигнало " - рече си той и продължи да върви.

Денка Илиева е родена през септември 1941 година в с. Крумово, област Ямболска.Завършила е Висшия селскостопански институт в гр. Пловдив.

Нейни разкази са печатани в редица вестници и списания. Публикувала е и доста журналистически материали.

Автор е на седем сборника с разкази и новели.

Член е на Съюза на българските писатели.