Всички казваме, че обичаме децата си. Смятаме, че е така

Всички споделяме, че обичаме децата си. Смятаме, че е по този начин и имаме право. Естествено, че ги обичаме. От друга страна, когато споделяме това, всички одобряваме и признаваме по разнообразни способи, че позволяваме неточности - дали вътре в себе, в диалог с другари или по време на изповед. Понятно е, че това става с всички нас. Няма, както и в никакъв случай няма да има родител, който да не позволява неточности. Как е допустимо да се съчетаят тези две неща? Да обичам децата, само че и да позволяваме неточности? Може би не постоянно ги обичаме еднообразно. Трябва да се научим да ги обичаме по най-правилния метод.

Човек е творение, което жадува за съвършенство, само че в същото време е потънал в несъвършенство. Той непрестанно се бори с тази действителност. Христовите възпитаници се молели и вярвали, само че все пак споделили на Господа: „ Господи, научи ни да се молим! ”.  Можем да реализираме нещо по-добро и да изправим настоящето състояние. Ще се опитаме да забележим какво значи да обичам детето си. Какво значи любовта, какъв е действителният й смисъл и по кое време тя е същинска. 

Първо. Обичам детето си такова, каквото е, а не както бих желал да бъде. Ако обичам детето си, както бих желал да бъде, това значи, че обичам моите упования. Обичам това, което си представям, обичам моите мечти. В последна сметка, обичам себе си.

Това е неизменима линия на вярната обич във всяко едно отношение. Това важи и за съпрузите. Всички си мечтаем и си представяме  индивида, с който ще сключим брак още преди да се срещнем с него. Но идва момента, в който би трябвало да го възлюбим, както си е. Разбираме това не през цялото време, а последователно. Разбира се, в по-голяма степен това се случва след брака. Но това е същинската обич, действителната обич, която има дълбочина, намира отзив и има смисъл единствено, когато обичаме другия поради това, което е, а не както желаеме да бъде. Това е обич, която не „ витае из облаците ”, а е стъпила крепко на земята.

В връзките сред родителите и децата това не се реализира елементарно. Защо ли? Защото всички ние, когато сме млади и още не сме се обвързали, си представяме избрани неща за нашите деца. Всички сме си мечтали за това по какъв начин ще наподобява бъдещото ни семейство, по какъв начин ще наподобяват децата ни. Нашите деца ще бъдат най-хубавите, най-умните, най-послушните, ще си изяждат всичко, ще имат високи оценки. Така си ги представяме. Представяме си ги даже когато са още в майчината вътрешност. Но идва моментът, в който на бял свят идва съответното дете, което не има всички неща, които сме си представяли, а единствено някои от тях. И добре, че не има всички. Горко ни, в случай че Бог ни даде съвършени деца,  както ние сме ги представяли. Най-напред въобще нямаше да можем да „ свием ” нашия нарцисизъм. Повече нямаше да имаме мотив за примирение. Вероятно това щеше да бъде проблем и за самите деца - да отговорят навръх упованията на родителите. Това нямаше да е добре за тях. Ражда се обаче детето, което и на външен тип не е тъкмо, както сме очаквали, да не приказваме, че може да наподобява на свекъра или свекървата – това е различен въпрос - дете, което не е толкоз безшумно през нощта, плаче и ни разсънва. Или като порасне, не е толкоз добродушно, когато си играе с другите деца, кара се с тях, даже от време на време ги нервира. А когато тръгне на учебно заведение, няма доста мотиви за похвали. Така родителят стартира де се наскърбява, т.е. да се разрушава обликът, който е основал за своето дете. С други думи, да се разрушава обликът за самия него, а не за детето му. Следователно, да обичам детето ми тъкмо както си е, а не както бих желал да бъде, е практикуване не просто в любовта, а в смирението. Упражняване, бих могли да кажем, в благодарението – да използваме църковните термини. С други думи, пробвам се да стана евхаристиен човек, да благодаря на Бога за дара – съответното дете, което участва в моя живот. И с цел да не си играя на спектакъл с Бога, а да имам схващане, че Му благодаря, би трябвало преимуществата на детето ми да бъдат повече от минусите, както аз ги виждам. Не споделям да „ хвърчим в облаците ” и да мислим, че детето ни има преимущества, които в действителност няма. Нямам поради това. Имам поради детето да ни дава повече мотиви за наслада, в сравнение с за паника и нерви.

Понякога е мъчно да намерим неща във връзка с нашите деца или брачна половинка, за които да благодарим на Бога. Преди време четох за един 45-годишен православен американец, който изгубил брачната половинка си след боледуване от рак и останал с две деца, на 9 и на 7 години. Той написа: „ това са моменти, в които ме боли доста повече и тя ми липсва извънредно доста. Но добрините, които нейното наличие внесе в моя живот вътре в мен са доста повече от болката от нейното неявяване. И благодаря на Бога за това, че тя беше част от живота ми ”. Сам той преди да почине жена му, гледайки по какъв начин тя гасне, написа:

Второ. Обичам детето си значи, че демонстрирам това с думи и сърце, с наличието си и душата си, а не посредством награди и дарове. С други думи, угаждането във всичко на детето, когато му закупувам, каквото желае и каквото не желае,  не е доказателство за обич. Това не значи, да стигнем до другата прекаленост, когато ни свиди, децата ни молят за нещо, а ние не им купуваме. Важно е да намерим мярката. Ще я намерим по-лесно, когато не се опитваме да изкупуваме виновността си посредством дарове. Много постоянно несъразмерните дарове прикриват виновност. Защото ние не сме задоволително покрай нашите деца, доста пъти отсъстваме или, в последна сметка, с нещо сме ги онеправдали. Друг път несъразмерните дарове прикриват нашето неразположение или отвращение да бъдем дружно в живо и действително отношение с тях.

Впрочем ни липсва не толкоз време, а разположение да седнем с тях, да играем, да четем, да се смеем, да се майтапим, да беседваме за нещо, т.е. да имам нравствен контакт с тях. Опитваме се да компенсираме всичко това, като им угаждаме с всякакви неща. Нима това не се назовава подкупване? Душевният контакт не е някаква специфична просвета или изкуство. Душевен контакт може да има даже, когато изведем детето и дружно отидем до магазина и свободно си приказваме с него. Първият път ще вземем едно от децата,  вторият път - друго. Просто ще създадем нещо дружно, с цел да може детето да усети, че то е от голяма важност за нас. Когато вътре в себе си същински обичам детето си, такова, каквото е, тогава ще показвам това с думи и с действително наличие, а не с дарове.

Трето. Обичам детето си значи, че не върша това, което  детето ми може да направи. И Бог прави по този начин. Понякога ние не можем да разберем, за какво в нашия живот се случват някои сложни, неприятни, тъжни събития и ненапълно се оплакваме на Бога. Това, което се вижда от хода на нещата – минимум от хората, които са разбрали същинския им смисъл - е, че когато Бог позволява избрани събития, Той желае нещо от нас. Нещо, което ние сами би трябвало да правим. Той желае ние персонално да правим смяната. Бог не може да направи това автоматизирано за нас. Ние би трябвало да се потрудим. По този метод Бог демонстрира, че ни зачита и признава, че разполагаме с повече качества и желае да се изкачим на идващото ходило. Не ни дава храна наготово. Това прави и учителят с ученика, като не прави това, което самичък ученикът може да направи. Той го насърчава, оказва помощ му, насочва го, само че задачата е да развие неговите лични качества.

Това важи и за връзките сред родителя и детето. Не ние ще приготвяме уроците на детето, не ние ще го храним, откакто е на възраст, когато може единствено да се храни, не ние ще му връзваме обувките, откакто е задоволително огромно, с цел да се наведе и даже единствено желае да направи това, като споделя „ Остави ме аз да си вържа обувките ”. Ако желае да ни помогне в някоя работа, няма да му откажем под претекст, че няма да се оправи добре. Дори да е по този начин, по-късно ще изправим, каквото би трябвало. Много е значимо детето да усеща, че ни оказва помощ, че демонстрира творчество, че е помогнало с нещо на майка си или татко си. Това му доставя голяма наслада. Или се случва да ни помолят за нещо, а ние вършим тройно или доста повече от това, което  е належащо. Трябва да вършим единствено това, за което са ни помолили. Ако желаят по-голяма помощ, ще ни помолят и ще им помогнем. В противоположен случай, в случай че няма ясни граници, се получава комплициране, което доста пъти води до спорове с родители и близки. Това е действителната обич към детето ни. Понякога тя може да наподобява безсърдечна.  Ние, гърците, сме сензитивен народ, мислим, че любовта значи да бъдеш като кранче, което непрестанно тече, да даваш всичко, до момента в който някои от нещата, които даваш, може да нанесат щета, когато детето няма потребност от тях и му пречат да порасне. Ако сте обърнали внимание, всяка промяна на даден интервал от нашия живот се характеризира от някаква загуба. Губим нещо, с цел да открием нещо друго. Детето лежи девет месеца в утробата на майка си и усеща нейната протекция, само че идва миг, в който излиза от утробата. Губи тази протекция, с цел да се появи на бял свят. Вече е младенец и е в нашата прегръдка. Но в един миг ще загуби и нея, тъй като би трябвало да проходи. Не можем непрекъснато да го държим в нашите прегръдки. То стои у дома, бидейки непрекъснато с родителите си, само че в миналото ще излезе от вкъщи, с цел да тръгне на градина или на учебно заведение.

То би трябвало да загуби нещо, за открие нещо друго. Някога ще загуби детското равнодушие, с цел да влезе в юношеската възраст. Ще пристигна часът да излезе от вкъщи, с цел да следва или да сътвори семейство. Всяка последваща стъпка, всяко нанагорнище в живота е някаква загуба, с цел да намериш нещо по-добро. Точно това демонстрира, че се нуждаем от обич, която обаче оказва помощ на детето да стане зрял човек, въпреки от време на време това да не се харесва, тъй като някои деца са склонни да желаят неща, посредством които си остават деца. Въпросът е, че освен ние им ги даваме, а те самите от време на време ги желаят. Трябва да си знаем границата.

Четвърто. Обичам детето си значи, че не желая от него да прави неща, които самичък не съм могъл да направя. „ Понеже аз не следвах, ти би трябвало да влезеш в университета и за предпочитане в по-известните факултети ”. Това е най-типичният образец. Но има случаи, в които някои родители са доста строги, когато децата им не се оправят добре, карат им се и даже от време на време ги удрят. Доказано е, че това става, тъй като самите родители не са се справяли добре в учебно заведение и детето им припомня за тяхното неприятно показване. Те въобще не са харесвали или по-скоро са мразели този миг от техния живот. Срамуват се от това и в този момент децата заплащат.

Но детето е обособен човек, който стартира нов живот. Не желая от детето ми да направи това, което аз не съм направил, тъй като съзнавам, че то е друг човек. Признавам, че то не е моя лична проекция. Така можем по-добре да осъзнаем това, което доста пъти сте слушали, а точно, че нашите деца не са наши деца. Детето може да е поделило гените на своите родители, само че оттук насетне то е  нещо ново, с което Бог ни е дарил, с цел да го ръководим по най-хубавия метод.

Пето. Обичам детето си значи, че поставям изключителни грижи за моя брак, а не противоположното. Както някои родители споделят гордо и чакат да ги похвалиш: „ Откакто се оженихме, двамата в никакъв случай не сме излизали ”. И различен път съм казвал, че в средиземноморските страни хората са склонни да стават съпрузи, с цел да станат родители. Сякаш за малко прекосяваме през съпружеския живот, с цел да стигнем до действителната цел, която е да станем родители.

Това е лошо и незаслужено. Защото на брака изискуем децата. Не може да пренебрегнем това, което ни е дарило с децата, което е коренът, от който имаме плода. Ако това се случи, тогава изпитваме доста усложнения и самите деца заплащат за това, тъй като по-късно родителите се привързват към децата, а резултатът от това, е, че освен ние страдаме от несъразмерен боязън, само че и самите деца, към които сме се привързали. Обичаме нашите деца, когато се грижим за брачната ни връзка и по още една причина - тъй като им даваме образец за връзка, образец за брак, когато настъпи техният час. Когато се грижим брачната връзка, развиваме по-дълбоко любовта и прошката, отделяме време за това и демонстрираме, че брачната половинка стои преди всичко за нас.

Шесто. Обичам детето си значи, че се пробвам да пребивавам Бога и да Му предам децата си. Предишни неща биха могли да важат и за родителите, които не са вярващи и са отвън Църквата. Ние, които притежаваме дара на вярата и присъединяване в Църквата, усещаме, че би трябвало да предадем това, което претърпяваме и на което се радваме. Но с цел да го предадем, би трябвало да го живеем. Такъв е редът. В общи линии, потвърдено е, че не можем да убедим някой за нещо, което ние самите не сме повярвали вътре в нас. Не можем да убедим детето ни да направи нещо, в случай че ние не сме го създали. Колкото повече претърпяваме вярата, толкоз по-малко слова са нужни за Бога.

Опитах се да показва някои от детайлите на хубавичко и същинска обич към нашите деца. Не притежаваме всички от тях, това е ясно. Нуждаем от пътепоказатели, с цел да насочим нашия труд в вярна тенденция. Божието благословение да бъде над вас в красивия героизъм на любовта!

Откъс от книгата: " Имаме ли потребност от фамилията ", превод Константин Константинов

Споделено със съкращения от: dveri.bg
Снимки: Ιδιωτική Οδός, Εκδόσεις Αρμός