Политическата параноя смазва гражданското общество
Всеки у нас, който се допре до политическия живот, рискува положителното си име. Всъщност, задоволително е единствено да покажеш, че си благосклонно надъхан към дадена политика, и незабавно ще се откри някой да те упрекна, че си се наредил на партийна хранилка. А в нашата страна това е толкоз компрометиращо, че с лекост разсипва и най-лъскавата известност.
Точно това е огромният проблем на неправителствения бранш (НПО) в България. Когато прави положително, рядко някой го вижда. Но когато гражданска организация се привърже към идея, в която са намесени политиците, незабавно се надигат истерични гласове: „ Задкулисието се задейства! “. И значително българи кимат в единодушие – проучване на социолозите от „ Алфа Рисърч “ демонстрира, че за последните 2 години тройно са намалели хората, които имат вяра, че присъединяване на НПО-тата в законотворчеството е нещо потребно и належащо.
Да вършат каквото желаят, единствено да стоят настрани от политиката
Добре, за какво е по този начин? Нали се допуска, че би трябвало да подхранваме гражданското общество, към което принадлежат неправителствените организации? Иначе няма какво да балансира голямата власт на политиците и страната. Това обаче е допустимо единствено в общество, което не настръхва от съмнения всякога, когато група жители желаят проведено да трансформират метода, по който се ръководи страната.
В България такова отношение просто не се толерира. По един много доверчив метод българите схващат работата на гражданските организации като извършване на положителни каузи, нещо като проведена щедрост. Например да се оказва помощ на сираци или хора с увреждания, да се опазва природата и правата на животните. Такива неща се харесват, тъй като наподобяват като прояви на човечност и човечност. Аплаузите обаче незабавно секват и се обръщат на освиркване, в случай че се спомене, че „ специалист от Неправителствени организации “ взе участие да вземем за пример в работата по законопроект, държавна тактика или каквото и да е обвързвано с ръководството на страната.
Тогава благосклонността към добряците, които се грижат за децата и животните, бързо затъва под клюки за връзки сред НПО-тата и мистични „ кръгове “ с апетити към властта. Намесват се и „ здравите сили “, съсредоточени в всякакви национал-консервативни групировки, които мечтаят за деня, в който страната ще държи под непоколебим тъмничен режим НПО-тата като „ задгранични сътрудници “. В обществените мрежи изригва възмущение против „ грантаджиите “, фондациите на Джордж Сорос и „ джендърската агитация “. И ето, репутацията на бранша става не просто отровна, а напряко радиоактивна.
Косвена жертва на публичната поляризация
Тази параноична атмосфера се зарежда от рисковата политическа борба през последните 2 години, която съпровожда коронавирус пандемията, войната в Украйна и рецесиите, блъснали страната. Хората се разделиха на враждуващи лагери, всеки със своята истина за това, което се случва. В такава конюнктура е мъчно да поддържаш умерени и неутрални възгледи за каквото и да било.
На пръв взор, Неправителствени организации секторът няма място в тази битка. Той обаче става нейна косвена жертва. Същите хора, които водят война против коронавирус имунизациите и „ джендърите “, подвигат мерника и на „ соросоидните грантаджии “ от гражданските организации. В тяхната визия за света НПО-тата получават парите си от същите източници, които постановат имунизациите и „ джендърската идеология “. Тази логичност е елементарна, не изисква никакви тествани обстоятелства и доказателства, което я прави на процедура необорима. Разпространява се безусловно като пожар в обществените мрежи, където за хора със сходно мислене е извънредно елементарно да се обединят в групи, които стават непроницаеми за различни външни отзиви.
И вижте какво се получава. От една страна, „ Алфа Рисърч “ показва, че от 2020 година насам двойно е повишено недоверието към НПО-тата – от 17.7% на 32.1%. Доверието също е отбелязало растеж, въпреки и лек – от 31.3% на 34.6%. Малко усъвършенстване в публичния авторитет на бранша се вижда и в Индекса за резистентност на Неправителствени организации, оповестен от Българския център за нестопанско право. Паралелното нарастване на доверието и недоверието става за сметка на каузи на хората без мнение, който понижава от 51% на 33.3%. Тази картина отразява тъкмо засилващата се поляризация в публичното мнение, настъпила в спешния интервал, който стартира през 2020 година
Какви НПО-та, това би трябвало да го прави страната
Сегашната рецесия и избуяването на шизофренични тайни теории не стигат, с цел да се изясни двусмисленото отношение на българите към Неправителствени организации бранша. От една страна, хората у нас постепенно стартират да одобряват, че гражданските организации могат да свършат избрани неща, които да подобрят живота им. Според „ Алфа Рисърч “ българите, които считат, че Неправителствени организации могат да разрешат проблемите им, са се нараснали двойно за последните 4 години до 32.4%. Затова хората по-активно търсят контакти и взаимоотношение с тях. Парадоксалното е, че в това време те изпитват принуда (в най-хубавия случай), а от време на време и откровена неприязън (в най-лошия) против визията, че проведени в НПО-та жители могат да оказват помощ за по-добро държавно ръководство, както и за усъвършенстването на политическия развой. Защо се получава по този начин?
Откъдето и да оглеждаме въпроса, постоянно стигаме до страната. В актуалния западен свят тя се възприема като належащо зло, което би трябвало да охранява гражданското общество от вътрешни и външни закани, и да съблюдава спазването на законите. В българското мислене обаче страната заема централно място. Тя е създател, който построява на първо време самия себе си, а по-късно оформя нацията, направлява стопанската система и образова съзнателни жители. Когато сме в рецесия, гледаме към страната. Когато мислим за предишното, се гневим на страната за неуспехите си. Когато си представяме бъдещето, чакаме страната да го подсигури.
В такава мислене мъчно се вмества визията, че жителите могат да бъдат по-умни от страната. Още по-малко това, че те могат да измислят по-добри политики от нея и да й ги постановат. НПО-тата са едно от проявленията на гражданската самостоятелност и разпоредителност. Точно този дух на автономност обаче остава непознат на традиционалистки настроеното българско общество. Това прави гражданските организации да наподобяват като непознато тяло, което се пробва да отнеме на страната права, които й принадлежат като на самоназован страж на националния и публичния интерес. Затова за нея е толкоз елементарно да им прикачи враждебния епитет „ задгранични сътрудници “.
Забелязвате ли какъв брой постоянно тук се повтаря думата „ непознат “ и нейните производни? Не е инцидентно. В обичайното българско мислене обществото е обединен организъм. От тази позиция, всичко вътре в него, което се пробва да работи самостоятелно, изключително в случай че се опълчва на страната, наподобява като привнесен извън вирус, който може да се окаже рисков. Такава „ органическа “ идея за обществото е типична за всички страни, които са се развили под влянието на етническия шовинизъм на „ кръвта и почвата “. Очевидно е, че в такава среда е извънредно мъчно да вирее мощен и жизнерадостен Неправителствени организации бранш. Още по-трудно е за гражданските организации да се намесват, когато политиците и държавните институции вземат решения за обществото. Не просто не им се разрешава, а по всякакъв начин се обработва публичното мнение, че това е срещу общия интерес.
Възможният излаз – тотално ребрандиране на гражданското общество
В такова състояние гражданските организации са сложени в, меко казано, неподходяща конюнктура. Те напълно зависят от милостта на ръководещите сега, които, в случай че си го наумят, могат да създадат живота им доста тежък или напряко неосъществим. И това няма да им бъде кой знае какъв брой мъчно, тъй като обществеността надали ще окаже особена опозиция – тя не е научена да мисли, че Неправителствени организации секторът е нещо скъпо за страната и за нашата народна власт.
Затова гражданското общество се нуждае от тотална промяна на имиджа. На първо място, терминът „ Неправителствени организации бранш “ последователно би трябвало да отпадне от послание или най-малкото да се ограничи фрапантно. Тази фраза подухва мисли за планове, за грантове, за пари и облаги. Вече стана пределно ясно какъв брой отрицателни асоциации провокира измежду публиката. Самите НПО-та могат да се оплакват, че са станали жертва на систематична очерняща акция. И по този начин да е, фактът е, че терминът „ Неправителствени организации бранш “ е злепоставен и би трябвало да се промени.
Гражданските организации би трябвало да премислят и метода, по който показват пред обществеността присъединяване си в разискването и формулирането на държавни политики. Иначе и отсега нататък ще бъдат лесна цел за клеветите, че работят за подмолни ползи. По един или различен метод, обществото би трябвало да бъде уверено, че НПО-тата работят за неговия интерес, а друг на Сорос и Брюксел. В противоположен случай, нездравословните политически легенди ще продължат да тровят визията на българите за тях.
Финална положителна нотка
Само допреди десетина години гражданските организации съществуваха и работеха в сянка. Днес са се поизмъкнали от нея. Първо, с помощта на личните си старания. Също по този начин, колкото и парадоксално да звучи, ненапълно роля за това изигра и обругаването, на което бяха подложени от политиците и в обществените мрежи през последните години. Това ги направи по-видими за необятната аудитория.
И това се вижда в социологическите изследвания – както хората, които имат доверие на НПО-тата, по този начин и тези, които нямат, се усилват. Намаляват тези, които не се интересуват. Иначе казано, понижават безразличните. За едно плуралистично, демократично общество това е доста значимо. Хората могат да одобряват нещо или да го отхвърлят. И това, че имат мнение е положително. Лошо е само, в случай че не се интересуват.
Точно това е огромният проблем на неправителствения бранш (НПО) в България. Когато прави положително, рядко някой го вижда. Но когато гражданска организация се привърже към идея, в която са намесени политиците, незабавно се надигат истерични гласове: „ Задкулисието се задейства! “. И значително българи кимат в единодушие – проучване на социолозите от „ Алфа Рисърч “ демонстрира, че за последните 2 години тройно са намалели хората, които имат вяра, че присъединяване на НПО-тата в законотворчеството е нещо потребно и належащо.
Да вършат каквото желаят, единствено да стоят настрани от политиката
Добре, за какво е по този начин? Нали се допуска, че би трябвало да подхранваме гражданското общество, към което принадлежат неправителствените организации? Иначе няма какво да балансира голямата власт на политиците и страната. Това обаче е допустимо единствено в общество, което не настръхва от съмнения всякога, когато група жители желаят проведено да трансформират метода, по който се ръководи страната.
В България такова отношение просто не се толерира. По един много доверчив метод българите схващат работата на гражданските организации като извършване на положителни каузи, нещо като проведена щедрост. Например да се оказва помощ на сираци или хора с увреждания, да се опазва природата и правата на животните. Такива неща се харесват, тъй като наподобяват като прояви на човечност и човечност. Аплаузите обаче незабавно секват и се обръщат на освиркване, в случай че се спомене, че „ специалист от Неправителствени организации “ взе участие да вземем за пример в работата по законопроект, държавна тактика или каквото и да е обвързвано с ръководството на страната.
Тогава благосклонността към добряците, които се грижат за децата и животните, бързо затъва под клюки за връзки сред НПО-тата и мистични „ кръгове “ с апетити към властта. Намесват се и „ здравите сили “, съсредоточени в всякакви национал-консервативни групировки, които мечтаят за деня, в който страната ще държи под непоколебим тъмничен режим НПО-тата като „ задгранични сътрудници “. В обществените мрежи изригва възмущение против „ грантаджиите “, фондациите на Джордж Сорос и „ джендърската агитация “. И ето, репутацията на бранша става не просто отровна, а напряко радиоактивна.
Косвена жертва на публичната поляризация
Тази параноична атмосфера се зарежда от рисковата политическа борба през последните 2 години, която съпровожда коронавирус пандемията, войната в Украйна и рецесиите, блъснали страната. Хората се разделиха на враждуващи лагери, всеки със своята истина за това, което се случва. В такава конюнктура е мъчно да поддържаш умерени и неутрални възгледи за каквото и да било.
На пръв взор, Неправителствени организации секторът няма място в тази битка. Той обаче става нейна косвена жертва. Същите хора, които водят война против коронавирус имунизациите и „ джендърите “, подвигат мерника и на „ соросоидните грантаджии “ от гражданските организации. В тяхната визия за света НПО-тата получават парите си от същите източници, които постановат имунизациите и „ джендърската идеология “. Тази логичност е елементарна, не изисква никакви тествани обстоятелства и доказателства, което я прави на процедура необорима. Разпространява се безусловно като пожар в обществените мрежи, където за хора със сходно мислене е извънредно елементарно да се обединят в групи, които стават непроницаеми за различни външни отзиви.
И вижте какво се получава. От една страна, „ Алфа Рисърч “ показва, че от 2020 година насам двойно е повишено недоверието към НПО-тата – от 17.7% на 32.1%. Доверието също е отбелязало растеж, въпреки и лек – от 31.3% на 34.6%. Малко усъвършенстване в публичния авторитет на бранша се вижда и в Индекса за резистентност на Неправителствени организации, оповестен от Българския център за нестопанско право. Паралелното нарастване на доверието и недоверието става за сметка на каузи на хората без мнение, който понижава от 51% на 33.3%. Тази картина отразява тъкмо засилващата се поляризация в публичното мнение, настъпила в спешния интервал, който стартира през 2020 година
Какви НПО-та, това би трябвало да го прави страната
Сегашната рецесия и избуяването на шизофренични тайни теории не стигат, с цел да се изясни двусмисленото отношение на българите към Неправителствени организации бранша. От една страна, хората у нас постепенно стартират да одобряват, че гражданските организации могат да свършат избрани неща, които да подобрят живота им. Според „ Алфа Рисърч “ българите, които считат, че Неправителствени организации могат да разрешат проблемите им, са се нараснали двойно за последните 4 години до 32.4%. Затова хората по-активно търсят контакти и взаимоотношение с тях. Парадоксалното е, че в това време те изпитват принуда (в най-хубавия случай), а от време на време и откровена неприязън (в най-лошия) против визията, че проведени в НПО-та жители могат да оказват помощ за по-добро държавно ръководство, както и за усъвършенстването на политическия развой. Защо се получава по този начин?
Откъдето и да оглеждаме въпроса, постоянно стигаме до страната. В актуалния западен свят тя се възприема като належащо зло, което би трябвало да охранява гражданското общество от вътрешни и външни закани, и да съблюдава спазването на законите. В българското мислене обаче страната заема централно място. Тя е създател, който построява на първо време самия себе си, а по-късно оформя нацията, направлява стопанската система и образова съзнателни жители. Когато сме в рецесия, гледаме към страната. Когато мислим за предишното, се гневим на страната за неуспехите си. Когато си представяме бъдещето, чакаме страната да го подсигури.
В такава мислене мъчно се вмества визията, че жителите могат да бъдат по-умни от страната. Още по-малко това, че те могат да измислят по-добри политики от нея и да й ги постановат. НПО-тата са едно от проявленията на гражданската самостоятелност и разпоредителност. Точно този дух на автономност обаче остава непознат на традиционалистки настроеното българско общество. Това прави гражданските организации да наподобяват като непознато тяло, което се пробва да отнеме на страната права, които й принадлежат като на самоназован страж на националния и публичния интерес. Затова за нея е толкоз елементарно да им прикачи враждебния епитет „ задгранични сътрудници “.
Забелязвате ли какъв брой постоянно тук се повтаря думата „ непознат “ и нейните производни? Не е инцидентно. В обичайното българско мислене обществото е обединен организъм. От тази позиция, всичко вътре в него, което се пробва да работи самостоятелно, изключително в случай че се опълчва на страната, наподобява като привнесен извън вирус, който може да се окаже рисков. Такава „ органическа “ идея за обществото е типична за всички страни, които са се развили под влянието на етническия шовинизъм на „ кръвта и почвата “. Очевидно е, че в такава среда е извънредно мъчно да вирее мощен и жизнерадостен Неправителствени организации бранш. Още по-трудно е за гражданските организации да се намесват, когато политиците и държавните институции вземат решения за обществото. Не просто не им се разрешава, а по всякакъв начин се обработва публичното мнение, че това е срещу общия интерес.
Възможният излаз – тотално ребрандиране на гражданското общество
В такова състояние гражданските организации са сложени в, меко казано, неподходяща конюнктура. Те напълно зависят от милостта на ръководещите сега, които, в случай че си го наумят, могат да създадат живота им доста тежък или напряко неосъществим. И това няма да им бъде кой знае какъв брой мъчно, тъй като обществеността надали ще окаже особена опозиция – тя не е научена да мисли, че Неправителствени организации секторът е нещо скъпо за страната и за нашата народна власт.
Затова гражданското общество се нуждае от тотална промяна на имиджа. На първо място, терминът „ Неправителствени организации бранш “ последователно би трябвало да отпадне от послание или най-малкото да се ограничи фрапантно. Тази фраза подухва мисли за планове, за грантове, за пари и облаги. Вече стана пределно ясно какъв брой отрицателни асоциации провокира измежду публиката. Самите НПО-та могат да се оплакват, че са станали жертва на систематична очерняща акция. И по този начин да е, фактът е, че терминът „ Неправителствени организации бранш “ е злепоставен и би трябвало да се промени.
Гражданските организации би трябвало да премислят и метода, по който показват пред обществеността присъединяване си в разискването и формулирането на държавни политики. Иначе и отсега нататък ще бъдат лесна цел за клеветите, че работят за подмолни ползи. По един или различен метод, обществото би трябвало да бъде уверено, че НПО-тата работят за неговия интерес, а друг на Сорос и Брюксел. В противоположен случай, нездравословните политически легенди ще продължат да тровят визията на българите за тях.
Финална положителна нотка
Само допреди десетина години гражданските организации съществуваха и работеха в сянка. Днес са се поизмъкнали от нея. Първо, с помощта на личните си старания. Също по този начин, колкото и парадоксално да звучи, ненапълно роля за това изигра и обругаването, на което бяха подложени от политиците и в обществените мрежи през последните години. Това ги направи по-видими за необятната аудитория.
И това се вижда в социологическите изследвания – както хората, които имат доверие на НПО-тата, по този начин и тези, които нямат, се усилват. Намаляват тези, които не се интересуват. Иначе казано, понижават безразличните. За едно плуралистично, демократично общество това е доста значимо. Хората могат да одобряват нещо или да го отхвърлят. И това, че имат мнение е положително. Лошо е само, в случай че не се интересуват.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ