Всеки стих на поета Александър Геров е философия. Сам твърди,

Всеки стих на поета Александър Геров е философия. Сам твърди, че тя е „ най-висшата еманация на човешкия дух “. В поезията му всичко е претърпяно, просто той го облича в поетична пристрастеност. В редовете му живее дълбока изповед, страст, неумолима съдбоностност. Успява да проникне в света на метафизичното, в подземните галерии на живота. Стихотворенията му са изтъкани от страданията и възторзите на смъртния човек.

Вълнува го света, който той населява - любовта, самотата, болката, безсилието да върнем или спрем времето, натрапчивата мисъл за неизбежност, безкрайността… Животът като че ли поема индивида във водовъртите си и го спуска все по надолу, чак до дъното… В тъгата. Геров претърпява трагични разтърсвания на духа. Земните дни огъват до болежка душата му…Някои го считат за вманиачен или, че се прави на вманиачен. Той е стихотворец екзистенциалист. Стои пред „ виелицата на света “ със своя трагизъм и драматизъм. Философските му прозрения дълбаят в „ мъчителния пласт на мисълта “ и доближават дълбочината на поетичните проникновения. Интелектуалната смелост на поета пита и дава отговор на безчет въпроси.

Обичал да споделя, че не трябва да отстъпваме от нравствения си издръжливост, с цел да не замърсяваме вселената. Сякаш неговата лирика е единстваната форма на живота му. Стиховете му са родени едновременно, те напират в него и той ги записва.

Едва ли има различен български стихотворец, който е написал толкоз стихотворения за гибелта – „ Пашкул “, „ Вечност “, „ Свят “, „ Очи в очи “, „ Награда “, „ Материя “, „ Сам “. Геров живее в гибелта още приживе. Многократно я претърпява във въображението си, изцяло е сигурен, че „ човек умира от всичко “. Тя е реката на мълчанието, а ние сме единствено посетители на земята.
„ Ако бях оптимист, до момента да съм починал “, отронил един път пред Марияна Фъркова, авторка на една от превъзходните книги за поета „ Моите петъци с Александър Геров “. Мотивът, който кара Геров да трансформира гибелта в съществена тематика на творчеството си е желанието му да победи живота. В стиховете си преглежда гибелта не като край, а като начало на пътешестване, което довежда до друга форма на живот. И единствено от готовността на индивида да усети тази нова форма на живот зависи дали ще живее постоянно.

Цялата му житейска философия е побрана в едно изречение: „ Положението е неспасяемо! “ След това всичко звучи безмислено…

Геров в никакъв случай не написа на маса. Творческите му прояви се раждат на двора, в рейсът, в кафенето, в градинките, в адвокатската адвокатска фирма. Понякога върви по улиците и трансферира думите мислено, с цел да откри тъкмо тази, която му е нужна, а когато я открие изпитва наслада. Понякога носи тефтерче в джоба си и записва всякакви свои мисли, хрумвания, изрази, само че не ги употребява. Това са местата, на които той твори. „ Жестока гротеска “ се ражда в навалицата на площад „ Славейков “. В спомен брачната половинка му Тамара Герова споделя за спонтанното раждане на стихотворението му „ Еделвайс “, една от най-хубавите му лирико-философски произведения: „ Просто усетих, че той внезапно проникна в дълбини, които другояче са недосегаеми. Докосва се до някакава същина. Разбира се, не мога да обесня добре каква е тази същина. Просто напълно концентриран. Никого не вижда. Страшно консумиране на сила. А по-късно имам възприятието сякаш е, както се споделя, прекопал равнища. Бузите му хлътват, всичко се източва, става като монах. После има някакво облекчение. Просто проличава си, че се е освободил от нещо “. Геров не написа стихове за читателите или пък за рецензията. Поезията за него е спонтанна нужда. Той съпреживява света в себе си, света в другите…

Първата му книга „ Ние – хората “ излиза през 1942 година, в разгара на Втората международна война, която носи драматизма на времето. Тогава той е боец и за нейното печатане се погрижил приятелят му Радой Ралин. „ Дойде ни концепцията да му издадем стихосбирка. Той небрежно я преписа на моята „ Ерика “. Хазяйката вуйна Зорка даде обещание да даде помощ 1000 лева, Йордан Милтенов да даде 1000 лева, аз дадох 1000 лева, общо 3000 лева Отидох в печатницата да запитвам – споделиха, че цялата книга ще коства 7000 лева Това беше печатница „ Братя Миладинови “ на ул. „ Иван Вазов “, където е в този момент Военното окръжие. Там преди време прогресивните създатели отпечатваха своите книги… “.

Когато Радой Ралин му носи томчето в казармата, Геров се радва по детски. Като боец няма право да издава книги и попадне ли в някой офицер го чака боен съд. Затова Радой Ралин я скрива в куфарчето си. Геров му поръчва да надпише на 30 писатели подписи, като му следи почерка, след това персонално да им съобщи книгите. „ Всички, които претендират, че имат тогава подпис от Геров, се лъжат. Този подпис е „ подправен “, той е написан с моя почерк. Сашо даже ме накара да открия едно момиче, споделяше се Жанет Бринк, което живееше някъде на ул. „ Шипка “, щерка на пазача на холандската легация. Та Сашо ми поръча: „ Ще я подвържеш в виолетов плат! “ А в това време да намериш въобще плат беше мъчно. Но вуйна Зорка намери някаква остаряла своя моминска рокля, пожертва я и стана една лилава подвързия, като че ли от картините на импресионист “. Ралин я дава на момичето, тя не изпада в необикновен екстаз.
Критиката не харесва „ Ние – хората “, назовава я „ упадъчна и декадентска “, тя се разпродава мъчно. По мотив стихосбирката Ралин написа критика за „ Бургаски фар “. „ За мен Геров беше най-големият стихотворец. По-голям от Вапцаров, и от всички “. Двамата се срещат като възпитаници в учебно заведение „ Хаджи Димитър “ в София, където издават дружно стенвестник.

Поетът получава доста писма от читатели, които пишат топли думи за първата му стихосбирка. Това го окуражава да продължава с поезията. „ Литературен глас “ прави безвъзмездна реклама на стихосбирката, събират се много клиенти за новата книга, която се популяризира и посредством книжарници. Неин художник е Борис Ангелушев.

Много години по-късно Геров не е не запомнил скъпия си другар Радой Ралин. Сред листите в архива му, който се намира в Националния книжовен музей, е непокътнато забавно писмо до Съюза на българските писатели. В него Геров написа: „ Другари, по отношение на уволнението на Радой Ралин от издателство „ Български публицист “ и по отношение на отвратителната провокация към неговата книга „ Люти чушки “ (което в действителност е провокация против Тодор Живков, с цел да бъде той погубен, а моите благосклонности са на негова страна) декларирам ви, че не искам да работя повече в издателство „ Български публицист “ и не искам да бъда член на Съюза на българските писатели. Връщам ви членската си брошура и до момента в който съм жив не искам да имам нищо общо с вас, подлеци. Един съюз, който не може да отбрани своите членове не е никакъв съюз. С привет: Ал. Геров “. Дали Геров в действителност е изпратил това писмо до Съюз на българските писатели или писмото е останало като чернова е мъчно да кажем. Но поради категоричността му – писмото евентуално е стигнало до получателя.

В младите си години поетът поддържа връзка с най-интересните персони на своето време, разкъсвано от несъгласия, люшкано от отчаянието и вярата. Сред тях е даровития стихотворец Александър Вутимски, който живее в бедност, болен е от туберкулоза. Обича да танцува степ и е музикален. Съпругата на Геров Тамара също цени Вутимски, а той ù посвещава две стихотворения. Вутимски е надарен стихотворец, който си отива рано от живота. Всъщност Геров носи прекалено много от нежността и чувствителността на Вутимски.
Сред приятелите на Геров от младите години е и поетесата Весела Василева, умира единствено на 24 години попадайки под гумите на боен камион във Виена, където написа докторската си дисертация - „ Бъдещото време в старобългарския език “. Младата жена ни е оставила 124 стихотворения писани сред 1935 и 1944 година, само че името ù през днешния ден е съвсем забравено.

Александър Геров, Александър Вутимски и Весела Василева са поети на 30-те и 40-те години на ХХ век. Сред тях е и Богомил Райнов, Валери Петров, Веселин Ханчев, Божидар Божилов, Радой Ралин, Иван Пейчев. От всички тези имена Геров е този, който навлиза най-дълбоко във философско-интелектуалните проблеми на времето със своята невероятна вътрешен глас за вътрешния свят на индивида и завоюва нови духовни територии.

Той вярвал, че е роден стихотворец. Усеща необятните пространства у себе си, усеща поетичния си дух, който витае над Вселената. И не случайно… Геров е отдалечен роднина на Иван Вазов. Дядо му по майчина линия и патриархът на българската литература са първи братовчеди. При неговото раждане акушира тъщата на Гео Милев. Никола Вапцаров харесва стиховете на младия стихотворец, двамата се срещат постоянно в кафене „ Средец “ и играят карти. Разговарят, четат свои стихове. Веднъж Вапцаров му предлага даже да смени дума в стихотворение. Две години след гибелта на Вапцаров и Геров е затворен в килиите, където е лежал Вапцаров. Ана Ахматова превежда стихотворения на Геров на съветски език. Около шейсетата си година той живее в квартира, която се намира под жилището на неповторимия стихотворец Иван Пейчев. Философските произведения на Геров притеглят вниманието на Атанас Далчев. Той му посвещава стихотворението „ Синеокото момиче “, което създателят на „ Ние – хората “ харесва доста и самичък го помолил за това. Обичал като символиста Теодор Траянов да играе шах.

Александър Геров е роден на 15 май 1919 година в София. Когато е на седем месеца фамилията се реалокира в Панагюрище, където татко му работи като ветеринарен фелдшер. Корените му са от революционното градче. От татко си наследява цялата сензитивност, която го преследва през дните му. Корените на майка му са от Сопот и преди да мине под венчило е учителка в Ихтиман. Завършила е педагогичен курсове „ Мария Луиза “. Нейна учителка в Ихтиман е сестрата на Дебелянов, а самият създател на „ Да се завърнеш в бащината къща “ живее в бабиния ù дом.
Първите ярки детски мемоари на Александър Геров са от времето, когато е на две години: „ Баба тъчеше на стана, а аз лягах под него и следих ритмичните придвижвания на краката ù. Привечер кравата измучаваше от улицата и баба отиваше да ù отвори. Кравата влизаше в обора. Там беше топло, миришеше на тор и люцерна. Баба вземаше котела и доеше кравата, а аз с интерес следих това. Попора с мляко беше утринната ми закуска. Много обичах и чай със сирене – дребните бучки, които мама изваждаше от качето. За мое забавление татко ми беше купил два заека. Един ден той ме заведе в обора, подвигна една дъска от дюшемето и сърцето ми замря от удивление. Десетина бели като сняг зайчета, десетина пухкави топки с червени очичички лежаха вкупом и муцунките им бяха толкоз красиви. Получих брошура със стихове на Дора Габе. Научих ги наизуст и от този момент помня стихотворението:
Слива със костилка,
който изяде,
слива във корема
ще му израсте.
И две гълъбчета ми купи татко ми. И те бяха бели. Окачи им на обора гълъбарник, държа ги там няколко дни затворени и след това отвори малката врата. Те излетяха, кацнаха първо на гълъбарника от горната страна, след това на обора, след това хвръкнаха далече-далече на една прилежаща по-висока къща. Цял ден бях разтревожен, през целия ден треперех от боязън, през целия ден гледах към покрива на прилежащата къща. Каква наслада беше, когато по здрач гълъбчетата литнаха и право на гълъбарника! “, споделя моменти от детските си години поета. Гълъбите са знак на дните му, храни ги до края на живота си на перваза на прозореца, възхищавал се от хубостта и нежното им гугукане.

До осем годишна възраст бъдещият стихотворец живее в Панагюрище с родителите си и двамата си братя. След ранната гибел на татко му през 1927 година, фамилията се реалокира в София. Майка му е тежко болна, когато се възвръща е принудена да работи, с цел да устоя децата си. Наема павилион, с цел да продава вестници. Тогава живеят на ул. „ Граф Игнатиев “. Роднини записват Александър в учебно заведение „ Тодор Минков “. Учителка му е госпожа Чучулайн, която го хвали за старанието му върху тетрадката на която написа с перодръжка и мастило. По-късно майка му със спестени пари, останали от брачна половинка ù, съумява да построи къща в квартал „ Хаджи Димитър “ и живее там с тримата си синове. Но отговорностите се натрупат, тя няма от къде да ги погаси и продава къщата. После купува в Лозенец. Най-хубавите си стихотворения Геров написва на улица „ Цветна градина “. Къщичката, двора с вишневото дърво, което се появява в стиховете му…Там е мястото му за отмора и в по-късна възраст, когато обича да се затваря в световете си.
В кварталното учебно заведение се ражда и едно от първите му детски стихотворение „ Кокиче “. „ Показах първото си стихотворение на съученичката си Донка. Малко преди този момент тя ми беше изпратила записка със следното наличие: „ Искаш ли да ти стана благосклонност? “ Аз не ù отговорих, тъй като тогава бях влюбен в едно момиче от друго поделение, най-красивото, както ми се струваше, в цялото учебно заведение “. Първата му обява е в списание „ Изгрев “ в Сливен, а след това печата и в „ Поточе “. След години е прочут и като създател на детска лирика, която към този момент никой не преиздава и е забравена.

Геров приключва Втора Софийска мъжка гимназия през 1938 година През ученичеството си сътрудничи на списание „ Ученически напредък “. Чете поетите от 30-те години на ХХ век – Христо Радевски, Младен Исаев, Мария Гурбешлиева, Ангел Тодоров, Никола Ланков. Сред тях са прокълнатите поети и Егар По. Сред обичаните му български поети остават вечно Яворов и Дебелянов. На поезия роден в Копривщица Геров посвещава доста свои стихотворения.

Записва се в Юридическия факултет на Софийски университет. Още като възпитаник в София работи по половин ден като машинописец в адвокатската адвокатска фирма на Константин Радулов, с цел да завоюва някоя пара. Момчето познава столичният юрист от отделенията. Майка му постоянно го води при него, с цел да урежда документите си за пенсия. А Радулов обичал да повтаря на хлапето: „ Хайде да пораснеш огромен, ще станеш юрист и ще ти предам моята адвокатска фирма “. Малкият Геров му отвръщал: „ Хà, аз юрист! Аз ненавиждам юристите. Ще стана актьор. Артист ще стана. “ Тогава юристът се обърнал към майка му: „ Госпожа Герова, умийте си ръцете. Той щом стане актьор, няма да Ви гледа “.

Геров в действителност се е подготвял да става артист, посещавал е детска театрална школа. После се провалил пред комисията в тогавашния Свободен спектакъл. Председател на журито е литературния и сценичен критик Вл. Василев, създател на списание „ Златорог “. На него Геров изпраща преди състезанието по пощата стихотворения, които критикът е запомнил. Тази среща има значение след време за публикуването им в „ Златорог “. По-късно Владимир Василев му връща ръкописите – не ги харесвал. И двамата се разделят. По време на състезанието за артисти Геров рецитира стихотворението на Христо Радевски – „ Море “. Той не става артист, в тази специалност се потопяват един от братята му и първата му братовчедка актрисата Таня Икономова.

Като поотраснал и станал седми, осми клас юрист Радулов предложил на майка му: „ Силен възпитаник е, в случай че желае, дано пристигна при мене тука на пишещата машина да работи. Хем ще се научи да работи, хем ще оказва помощ у дома, аз ще му давам самун “. И момчето стартира работа в адвокатската фирма, където скоро се научило да работи добре на пишеща машина. Нижели се дните в кантората….

Един ден Геров се прибрал у дома и оповестил пред майка си, че напуща работа при Радулов. Заради неговата неучтивост. Адвокатът изпратил по някаква работа разсилния, а по-късно почнал да му се кара. Сашо Геров както пишел нещо погледнал над очилата си: „ Радулов, по какъв начин може по този начин да нагрубяваш индивида? “ Адвокатът му съобщил, че след петнадесет дни го уволнява. „ Аз още в този момент напущам! “ споделил Александър Геров. Взел си чантата и излязал от адвокатската фирма.

След време столичният юрист още веднъж го кани, дава обещание му обособена стая за работа. Огорченият млад мъж е безапелационен – няма да се върне в адвокатската фирма. Геров не говорел доста, само че кажел ли нещо, отсичал като с нож. Притежавал изострено възприятие за правдивост.

Във времето, в което следва в Юридическия факултет и откакто завършва връзки с юриста Радулов е разгласен конкурс за надничари машинописци в Народното събрание. Геров подава заявленние и се явява на състезанието. Питат го къде е учил машинопис, а той дал отговор, че е самообразован. Но най-после го нямало в листата с новоприетите за работа. И тогава нещата се случвали по други начини…
„ Хищната мизерия “ го принуждава да не остава нито ден у дома, без да се труди крепко. Като студент работи на шосето, което свързва Калофер с гарата, копае канавки, чука трошляк. През една обедна отмора легнал върху тревата се ражда стихотворението му „ България “. Надничар е във Военно – въздушните войски, в Радио-абонаментната работа в София. Като студент сътрудничи на в. „ Студентска естрада “.
Прекъсва за малко учението си поради войната. Трябва да отбие военната си работа. В началото на 1944 година, след неуспех в незаконната организация на Софийския гарнизон е задържан с други негови другари. Между тях са доктор Георги Тричков, Георги Недялков и доктор Ив. Попиванов. Откарани са в Софийския централен затвор. От там излиза на 8 септемри 1944 година

Месец по-късно постъпва на работа в Радио София, където е кореспондент и редактор. По доноси, че е писал стихотворение за царя, стартира да го обследва някаква кадровичка, която го докарва до полуда. Клеветата е публикувана евентуално от негов прочут, с който лежат в пандиза. Геров знаел кой е той - приключил е медицина. Лекарят е заставен да подписва протоколи от разпити на изтезавани хора, че са умряли от естествена гибел. Накрая се самоубива. Но поетът в никакъв случай не загатва името му.

През 1952 година Александър Геров прекъсва работа в Радио София, тогава усеща първата офанзива на психозата. След като се възвръща работи в Киноматографията и сп. „ Киноизкуство “. Тежката психическа болест още веднъж го връхлита със страшна мощ. В края на 1962 година стартира работа в културния отдел на вестник „ Кооперативно село “. После в редакция „ Фокус “ и в „ Кинематография. С Радой Ралин основават кино лентата „ Национално достолепие “. Редактор е и в издателство „ Български публицист “.

В живота си същински обича единствено една жена – брачната половинка си Тамара. Идеалът му за земно благоденствие е „ щастливо семейство “, което той реализира с тази невероятна жена. Заедно са до нейната гибел. След като напише стихотворение първо го чете на нея. Когато посещават кафене „ Средец “ или някоя механа тя го кара да записва стихотворенията върху цигарената си кутия, с цел да прибере написаните редове. Изключително цени поезията му. След всяка отпечатана стихосбирка пред нея той се зарича, че повече няма да написа. Минава някоя друга година и поетичната пристрастеност още веднъж го връхлита. Тамара му е опора през целия живот. Незаменим другар. Вдъхновение…С нея всяка дума се трансформира в лирика.

И след измененията през 1989 година той не крие, че отстоява концепциите на комунизма. В тези години излизат от щемпел книгите му, превеждат творчеството му на британски, немски и съветски език. Получава награди и самопризнание. „ После всичко се опорочи. Значи съм бил подведен в началото, само че съвестта ми постоянно е била чиста. От моите другари Борис Делчев беше най-умен и проникновен: още преди към четиридесет години сподели, че от тази власт нищо няма да излезе “.

Дори, когато Тамара към този момент не е сред живите, той си приказва самичък с нея. Убеден е, че посредством любовта животът продължава и в тези други измерения... „ Тамара ми даде любовта. Своята обич, своята честност, своята обвързаност, своята безрезервност. Всичко ми даде. Без Тамара аз нямаше да съм никакъв стихотворец. Това е самата истина “, признава той.
След гибелта ù животът му опустява. Стаята, където сяда постоянно на едно и също място… Котката. Радиоапарата. Чашата с кафе, пепелника, върху който е облегнал цигарето си…Точно 40 цигари дневно и нито една повече…Всичко се върти в кръга на ежедневието….Почти никой не отива да го види. Отлетяла е ласката от оня дом, съживяван от женските ръце…

Привечер въздухът се наелектрезира. Следва самотната вечеря с дребна чашка ракия. Хапчетата за сън. През нощта обликът на Тамара нахлува в стаята, само че и в сънищата му. На нея посвещава най-хубавите си любовни стихотворения. Сред тях е и едно от известните - „ Обич “. През 1991 година излиза от щемпел „ Книга за Тамара “, в която поетът обезсмъртява дамата, която му подарява себе си… И чувственият свят да бъдеш с някого...

В архива на Геров се промъква една загадъчна жена, която при започване на декември 1986 година му посвещава стихотворение. Тя се подписва собственоръчно под него с „ Твоя Х. “. Двамата са в психиатричното поделение на Александровска болница. Диагнозата на поета е усложнена - неуравновесеност съпроводена с депресивно халюцинаторен синдром. Стихотворението на незнайната жена е написано на пишеща машина.

На Александър Геров
от обичаната му

Моторизираните сияния на луната
Отново пълнят със зелена обич сърцето ми.
Геров, целулоидните ти очи
още веднъж смущават каучука на гърдите ми.
Долу препинателните знакове,
които ни разделят.
Вдигнете всички семафори.
Аз желая да притисна гумената ти глава,
да строша сантименталните ти велосипедени очила,
и да усетя дъха на устата ти,
този мирис, ухаещ на пролетни охлюви
Аз желая.
Искам по Славевски,
желая по Езеровски!
Искам!
Ти не си Блок,
нито Пушкин.
Но кретенската ти лирика
цялостни с Пегасовско цвилене душата ми.
В черния въртоп на горещите нощи
идат бледите мемоари
за твоите словесни недомислия
и гърдите ми треперят
от кравешки екстаз.
Една единствена дума остана в речника ми,
една единствена дума дублирам:
Геров,
Геров,
Геров!
Геров до безспир.

Стихотворението ни потапя в някакъв халюцинационен свят. Въпреки налудните облици и метафори не остава подозрение, че любовта на авторката е същинска и същинска, каквато би изпитал и здрав човек.

„ Приберат ли те един път в психиатрията, записват ли те, постоиш ли, въпреки и малко там, нямаш проблеми с поезията и най-много с признанието си от критици, и от всякакви…Първото изискване, с цел да те виждат и да ти обърне някой внимание е да ги предизвикаш…. “, споделя той.
Когато в едно изявление попитали Геров какво е най-голямото злощастие на света, той дал отговор: „ Възрастен уединен мъж “. Точно това злощастие спохожда последните години от живота му. Посещава го брат му, навестяват го няколко близки. Тихо гаснел в недостиг в дома си на улица „ Райко Алексиев “.
Незабравима остава предсмъртната му фотография – чудовищна, жестока, търсеща ефект… Публикуване е в известен наш вестник на 24 декември 1997 година Правена е четири часа преди той да издъхне в старческия дом в Горна Баня. Очите му са като дула – огромни и страшни. Устата е отворена, сякаш през нея ще влезе гибелта. Облечен е с пижама и балтон. Сигурно му е било студено в този наш свят. Дясната му ръка лежи безпомощно отпусната върху бялата покривка. Същата ръка, която сътвори неумиращи редове.
Вестникът тогава написа, че цялото му тяло било разядено от рани. Рани, които болят. Рани, които са заседнали в светлината на душата му. В фотографията няма и диря от обичания му живописен облик – естетизираната гибел, това безначално – безпределно битие… На фотографията гибелта сякаш застрашително виси над него и се гледат очи в очи. Той я следи и чака да го погълне…
Преди да настанят поета в старешки дом, го изписват от Военна болница. Счупил бедрена кост, тамошните доктори го лекуват съвсем месец. Не се справили с сериозното му положение. Един от братята му го донесъл на ръце в дома в Горна баня. Тогава Геров прошепнал: „ Много е тъжно… “ Много е било тъжно в действителност, тъй като той самият е една голяма човешка болежка. И в неговите книги още веднъж четем автобиографичният му стих „ Страдание “.
Болка.
Болко-о!
Болчице…
Мисълта ми е за тази последна негова фотография. Тя е унизителна. Не стига това, че единствено най-близките хора са се погрижили за поета и той си отива в беднотия и самотност. Но и цяла България видя НЕГО ГОЛЕМИЯ – заплашителен и беззащитен. Има някаква надменност в това. Да не се съобразиш с достолепието на индивида, с неговата болежка и последни земни премеждия. Това е свирепост – отвод от състрадание към човешкото в другия. Едва ли фотографът се е интересувал от мъчителното прекарване на поета. Просто е снимал сензация.

Цялата ни история е осеяна с сходни образци. Големите българи и в по-ранни години си потеглят от света в беднотия и бедност. Ние им завиждаме. Все ни се желае да ги принизим до личното си равнище, да ги създадем елементарни човечета. Но доста постоянно те ни санкционират с перото си още приживе. Както прави и самият Александър Геров…