Къде изчезна любовта?
„ Все повече ми прави усещане, че когато приказваме за обич, я пресъздаваме със фотоси или клипчета на животни. Какво стана с човешката обич – изчезна, стана демоде или към този момент никой няма потребност от нея? “ Така наподобява статусът, който неотдавна разгласих в профила си във фейсбук. Интересът към него беше най-малък – един-единствен коментар, и то не изключително положителен и оптимистичен. Това ме накара да си задам въпроса дали за хора над 35-годишна възраст тематиката за любовта не стана преекспонирана, безинтересна и скучна, дали към момента имаме нужда да се обичаме един различен или избираме по-сигурните, по-малко травматичните и неангажиращи разновидности на партньорства, основани на ползи – материални или не.
Като бях дете, вуйна ми беше споделила: „ Когато се взехме с чичо ти, нямахме нищо, нищичко. С тия две ръце и с доста обич между тях построихме и къща, и отгледахме две деца. Бяхме доста щастливи и в никакъв случай нищо не ни е липсвало. “ Макар че бях дребна, тези думи се вкопаха в съзнанието ми и като че ли от този момент диря да срещна любовта – онази елементарната, която няма потребност от пояснения, обети, финикийски знаци и други “шумове ”, а просто участва. Такова беше обичането на по-възрастните, на нашите баби и дядовци – добродушно, без показност, само че мощно, крепко и устойчиво. Обичане, на което можеш да се облегнеш и да си поемеш мирис и вяра.
Напоследък срещам обич все по-рядко – сменена е от търговски ползи и бизнес съюзи, от тревоги и упоритости, от предпочитание за полза. Хората се събират не тъй като се обичат, а тъй като „ по този начин ще е по-добре от другояче “. Учим се да бъдем конвертируеми, а не влюбени, желаеме да имаме „ обезпечено “ взаимно бъдеще, а не да бъдем дружно през днешния ден. Междуполовите връзки се усложниха до степен, в която се губим в питането: „ Той/тя обича ли ме, или желае да ме употребява? “ И в случай че в миналото майките учеха синовете си да се пазят от „ материални “ девойки, в този момент функциите стартират постепенно да се обръщат. Звучи като неуместно изказване, само че е истина. „ Материални “, красиви момчета с упоритости търсят своите обезпечени девойки, тъй като на никого не му се прави нищо с „ тия две ръце “ – по-бавно е, а и по-трудно, няма гаранции, а кой ти има нерви и време за това в този бърз и прозорлив свят?!Обичането на по-възрастните, на нашите баби и дядовци беше добродушно, без показност, само че мощно, на което можеш да се облегнеш и да си поемеш мирис и вяра.Любовта се трансформира в трескаво бълнуване на поети със самотни души. Четем за обич, пишем за обич, жадуваме обич, само че когато тя срамежливо почука на вратата ни, я оглеждаме сериозно, от глава до пети и цъкаме с отричане: „ Не, не е подобаваща за моя начин на живот, аз желая друго, по-така... “ В действителността любовта няма късмет. Прекалено сме приключени и подредени в самотата си, в егоизма си и в личните си показа за „ някой ден “, с цел да позволим на „ чужд със съмнителни цели “ да се вклини със своя безпорядък, даже този „ непознат/а “ да носи името Любов.
Ежедневието стана прагматично, съсредоточено към личното ни битие. Много постоянно, даже когато сме част от връзка, избираме сами да се оправяме с демоните в главите си, вършим пари, кариери и градим някакво имагинерно бъдеще. Ако сме необвързани, когато се намесят сантименталните усеща, тръскаме глави с скука: „ Каква ти обич, бе? Не ме занимавай с нелепости! “
Забравихме какво е елементарното, откровено обичане и започнахме да го бъркаме с физическата потребност от секс, с регистриране в модела „ семейство “ (основно поради биологичната потребност за основаване и развъждане на поколение) или с все по-алчното предпочитание за материално (най-често) облагодетелстване.
Днес онази същинската, превъзходната обич е съвременна единствено в книгите. Несъвършената, елементарната и действителната любов е демоде. Твърдим, че живеем в името на любовта, само че не е по този начин – живеем за надалеч по-тривиални неща. Любовта е разкош, от който малко на брой признават, че имат потребност, тъй като тя е взискателна, желае съвместност, реципрочност, заедност, отдаденост, взаимни отстъпки, сложна е, може да бъде проблематична. Животът и без нея е задоволително комплициран, нали?!Само че знаете ли, ние бъркаме. Ако попитаме възрастните или се разровим в спомените си, ще си напомним какво в действителност е любовта – това опияняващо възприятие на благополучие и безспорна достатъчност, когато сме с „ него “ или с „ нея “; тези вечери, когато заспиваме с нетърпението за новия ден и сутрините, в които, още сънени, се сгушваме в най-топлите обятия на света и знаем, че животът е прелестен – просто тъй като с „ тия две ръце “ и с любовта ние дружно го вършим подобен.
Повече от автора – на teodoraslavova.blogspot.com.
Като бях дете, вуйна ми беше споделила: „ Когато се взехме с чичо ти, нямахме нищо, нищичко. С тия две ръце и с доста обич между тях построихме и къща, и отгледахме две деца. Бяхме доста щастливи и в никакъв случай нищо не ни е липсвало. “ Макар че бях дребна, тези думи се вкопаха в съзнанието ми и като че ли от този момент диря да срещна любовта – онази елементарната, която няма потребност от пояснения, обети, финикийски знаци и други “шумове ”, а просто участва. Такова беше обичането на по-възрастните, на нашите баби и дядовци – добродушно, без показност, само че мощно, крепко и устойчиво. Обичане, на което можеш да се облегнеш и да си поемеш мирис и вяра.
Напоследък срещам обич все по-рядко – сменена е от търговски ползи и бизнес съюзи, от тревоги и упоритости, от предпочитание за полза. Хората се събират не тъй като се обичат, а тъй като „ по този начин ще е по-добре от другояче “. Учим се да бъдем конвертируеми, а не влюбени, желаеме да имаме „ обезпечено “ взаимно бъдеще, а не да бъдем дружно през днешния ден. Междуполовите връзки се усложниха до степен, в която се губим в питането: „ Той/тя обича ли ме, или желае да ме употребява? “ И в случай че в миналото майките учеха синовете си да се пазят от „ материални “ девойки, в този момент функциите стартират постепенно да се обръщат. Звучи като неуместно изказване, само че е истина. „ Материални “, красиви момчета с упоритости търсят своите обезпечени девойки, тъй като на никого не му се прави нищо с „ тия две ръце “ – по-бавно е, а и по-трудно, няма гаранции, а кой ти има нерви и време за това в този бърз и прозорлив свят?!Обичането на по-възрастните, на нашите баби и дядовци беше добродушно, без показност, само че мощно, на което можеш да се облегнеш и да си поемеш мирис и вяра.Любовта се трансформира в трескаво бълнуване на поети със самотни души. Четем за обич, пишем за обич, жадуваме обич, само че когато тя срамежливо почука на вратата ни, я оглеждаме сериозно, от глава до пети и цъкаме с отричане: „ Не, не е подобаваща за моя начин на живот, аз желая друго, по-така... “ В действителността любовта няма късмет. Прекалено сме приключени и подредени в самотата си, в егоизма си и в личните си показа за „ някой ден “, с цел да позволим на „ чужд със съмнителни цели “ да се вклини със своя безпорядък, даже този „ непознат/а “ да носи името Любов.
Ежедневието стана прагматично, съсредоточено към личното ни битие. Много постоянно, даже когато сме част от връзка, избираме сами да се оправяме с демоните в главите си, вършим пари, кариери и градим някакво имагинерно бъдеще. Ако сме необвързани, когато се намесят сантименталните усеща, тръскаме глави с скука: „ Каква ти обич, бе? Не ме занимавай с нелепости! “
Забравихме какво е елементарното, откровено обичане и започнахме да го бъркаме с физическата потребност от секс, с регистриране в модела „ семейство “ (основно поради биологичната потребност за основаване и развъждане на поколение) или с все по-алчното предпочитание за материално (най-често) облагодетелстване.
Днес онази същинската, превъзходната обич е съвременна единствено в книгите. Несъвършената, елементарната и действителната любов е демоде. Твърдим, че живеем в името на любовта, само че не е по този начин – живеем за надалеч по-тривиални неща. Любовта е разкош, от който малко на брой признават, че имат потребност, тъй като тя е взискателна, желае съвместност, реципрочност, заедност, отдаденост, взаимни отстъпки, сложна е, може да бъде проблематична. Животът и без нея е задоволително комплициран, нали?!Само че знаете ли, ние бъркаме. Ако попитаме възрастните или се разровим в спомените си, ще си напомним какво в действителност е любовта – това опияняващо възприятие на благополучие и безспорна достатъчност, когато сме с „ него “ или с „ нея “; тези вечери, когато заспиваме с нетърпението за новия ден и сутрините, в които, още сънени, се сгушваме в най-топлите обятия на света и знаем, че животът е прелестен – просто тъй като с „ тия две ръце “ и с любовта ние дружно го вършим подобен.
Повече от автора – на teodoraslavova.blogspot.com.
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ