Радой Ралин отказва дипломатически пост заради Лаура
Все още всички го помним - ексцентричен като фигура, като глас, като лъчение, като слово... Един интелигентен, надарен, чудноват, любопитен, запаметяващ се мъж, един от интелектуалците чешити, след които България очевидно не е същата.
Всеизвестни са неговите необятни възгледи за дамата и за любовта, закачките му с приятелки по улицата: “Мокриш ли котето?”, епиграмите му, в които нежният пол не беше пощаден като суетност, нелепост, морални провинения... А другояче той обичаше дамите, умееше да бъде деликатен и гальовен, да бъде джентълмен и любовник от класа.
Тези, които го познаваха от години, знаеха, че създателят на най-популярните епиграми е необятно скроен човек, само че в своя живот робува на привички и уплахи, на които дължи славата си на чешит.
Нежеланието му да има телефон, страхът му от заболявания и настинки (казват, че даже на фронта си носел пълен сливенски юрган, а не войнишко одеяло), неприязънта му към алкохола и цигарите... Той беше открит, гръмък, влюбчив, непознат на притворството и тънката дипломация, краен и в любовите, и в омразите си. Ако един млад публицист му харесваше, той беше в положение да тръгне и да събира подписи от събратята си писатели - с цел да бъде признат младият гений без изпити в университета, да бъде изпратен в Литературния институт “Максим Горки” в Москва или да бъде определен за член на Съюза на писателите. Само той беше в положение да каже от най-високата естрада, до която се добере, че Х или Y е талантлив стихотворец, без капка злоба или спогодба! Такъв беше РАДОЙ!
Радой Ралин и Валери Петров като бойци, 1945 година
И огромната му, единствена, както наподобява, обич към италианката Лаура носи всички белези на неговия темперамент - сензитивен, възхитен, доверчив от време на време, само че правилен и непрекъснат в възприятията си.
Запознават се с Лаура през 1953 година в Букурещ на IV фестивал на младежта и студентите. Едни майтапчийски негови куплети стават текст на химна на нашата делегация, по този начин попада в Букурещ. За първи път се виждат на среща с италианската младежка група. Нейният смях, нейното сияещо “портокалово” лице измежду останалите провокират у него пронизващо възприятие, като сърдечен удар. Тя го поканва да танцуват “Ла Палома”, подарява му своята алена забрадка. Като няма какво да й подари (това са последните дни и всичко към този момент е раздал), той изважда от джоба си и й подарява ключа за у дома. Тя, малко стресната, само че трогната, го целува - става известно, че подаряването на ключ от къщи значи предложение за сватба!
Предложението, към този момент съществено, той повтаря още в първото си писмо от България. Това не е идеал на стихотворец вихрогон, а съществено премислена концепция - той към този момент знае къде ще живеят, какво тъкмо ще учи тя в университета, по какъв начин дружно ще влеят своя труд и старания в общата битка за реализирането на всеобщо обществено благополучие...
Към Болоня тече поток от горещи уверения, че щастието е действително. Освен писма за “другарката Лаура Симончини” потеглят пратки с книги, грамофонни плочи, цигари, сувенири, блузки... Радой стартира да учи италиански, с цел да написа самичък писмата си, без да досажда на всякакви другари преводачи. Връзката става известна на всички, тъй като поетът непрестанно приказва за нея. Телефонистките в Централната поща привикват да го виждат всяка седмица по какъв начин кръстосва разтревожен залата, чакащ с часове да го свържат с Италия. Неговото неспокойствие да се съберат дружно и неговата неотслабваща обич просто я облъчват отдалеко. Тя стартира да се усеща обвързана, само че и леко обезпокоена: дали пък е най-подходящата за този надарен и напорист българин
С правилния другар Борис Димовски
Нееднократно приказва в писмата си, че се срами, дето доста неща не знае. И по тази причина чете, учи, самообразова се. Главна тематика в техните диалози е... партийната работа. Лаура интензивно работи като активистка за комунистическата партия, всичкото й свободно време отива в събрания, беседи, писане на публикации, доклади, речи... Той й праща трудовете на Маркс, Сталин и Димитров, тя му праща книга за наказаните на гибел в италианската опозиция. Именно политическото верую - общо за двамата - по едно и също време ги събира и разделя. Отначало пречките идват от родителите й, те разчитат на нейната помощ и поддръжка. След дълго боледуване умира бащата на Лаура и тя е принудена да признае на Радой, че “галената с толкоз обич фантазия няма да може да се осъществи”, тя не може
да остави майка си
Има и друго, което правилно и не без болежка му оповестява: “една работничка от авангарда, която е изстрадала и страда всичко дружно със своите и която е натрупала в сърцето си цялата ненавист, набрана от генерации в нашата класа против господарите, не може да се откъсне от народа си в един от най-интересните моменти от нашия народен живот”. Но тя го приканва с всичката обич на младостта си: “Ела, Радой, ела в Италия”. Той обаче към този момент е декларирал, че не би желал да живее в капиталистическа страна
През август 1957 година те се срещат още веднъж на младежкия фестивал в Москва. Минали са пет години, възприятията им са доста по-зрели. От едно писмо след връщането на Лаура в Италия излиза наяве, че повече от всеки път те изпитват мощни усеща един към различен - той бяга след влака й със сълзи на очи, тя му написа, че неговото лице и благи думи ще останат в сърцето й за цялостен живот. Като че ли към момента има вяра...
С Желю Желев и Блага Димитрова
Според един късен роман на Радой пред по-големия му наследник Кин той не е направил даже опит да отиде в Италия най-малко на посетители, съзнавайки, че Държавна сигурност ще го натовари с заричане за съдействие. По същата причина не приема да заеме някакъв пост в нашето посолство.
Писмата стават редки, само че все по този начин сърдечни. Той е към този момент наясно, че мечтаният и от двамата социализъм не е за проявление и препоръчване пред нейните възторжени очи. Това проличава недвусмислено в едно стихотворение, наречено “Постоянна болежка за Лаура”: “Да дойдеш тук не би ли означавало/градения ти свят да разруша?” Тя затрогващо го моли да й разреши да запазят своето другарство, което за нея очевидно значи доста.
Радой се дами за Грозданка и след време се развеждат, Лаура се дами за Марио и след време се развежда.
Лаура прави политическа кариера, тя даже е определена за кмет на Болоня от левицата. Последните й писма, след дълго безмълвие, са от 1980 година Все още желае да види побелелия мъж, на който в миналото е писала: “За мен ти представляваш идеалът, т.е. индивидът, за който съм мечтала постоянно да имам за приятел, мъжът, който не ме видя незабавно като жена, а като приятелка на първо място се е грижил...” Тя му написа, че не се срами от следите на времето върху лицето и тялото си. Но той не се взема решение да отиде. Както споделя в своето стихотворение “Последица” - “всеотдайно споделената любов/ рано или късно бива отмъстена.” Да, призраците на младостта, колкото и да са красиви, могат да нараняват. Затова Радой Ралин по този начин и не пожелава да види повече Лаура, момичето, “което и в своята напреднала възраст обичам”.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
Всеизвестни са неговите необятни възгледи за дамата и за любовта, закачките му с приятелки по улицата: “Мокриш ли котето?”, епиграмите му, в които нежният пол не беше пощаден като суетност, нелепост, морални провинения... А другояче той обичаше дамите, умееше да бъде деликатен и гальовен, да бъде джентълмен и любовник от класа.
Тези, които го познаваха от години, знаеха, че създателят на най-популярните епиграми е необятно скроен човек, само че в своя живот робува на привички и уплахи, на които дължи славата си на чешит.
Нежеланието му да има телефон, страхът му от заболявания и настинки (казват, че даже на фронта си носел пълен сливенски юрган, а не войнишко одеяло), неприязънта му към алкохола и цигарите... Той беше открит, гръмък, влюбчив, непознат на притворството и тънката дипломация, краен и в любовите, и в омразите си. Ако един млад публицист му харесваше, той беше в положение да тръгне и да събира подписи от събратята си писатели - с цел да бъде признат младият гений без изпити в университета, да бъде изпратен в Литературния институт “Максим Горки” в Москва или да бъде определен за член на Съюза на писателите. Само той беше в положение да каже от най-високата естрада, до която се добере, че Х или Y е талантлив стихотворец, без капка злоба или спогодба! Такъв беше РАДОЙ!
Радой Ралин и Валери Петров като бойци, 1945 година
И огромната му, единствена, както наподобява, обич към италианката Лаура носи всички белези на неговия темперамент - сензитивен, възхитен, доверчив от време на време, само че правилен и непрекъснат в възприятията си.
Запознават се с Лаура през 1953 година в Букурещ на IV фестивал на младежта и студентите. Едни майтапчийски негови куплети стават текст на химна на нашата делегация, по този начин попада в Букурещ. За първи път се виждат на среща с италианската младежка група. Нейният смях, нейното сияещо “портокалово” лице измежду останалите провокират у него пронизващо възприятие, като сърдечен удар. Тя го поканва да танцуват “Ла Палома”, подарява му своята алена забрадка. Като няма какво да й подари (това са последните дни и всичко към този момент е раздал), той изважда от джоба си и й подарява ключа за у дома. Тя, малко стресната, само че трогната, го целува - става известно, че подаряването на ключ от къщи значи предложение за сватба!
Предложението, към този момент съществено, той повтаря още в първото си писмо от България. Това не е идеал на стихотворец вихрогон, а съществено премислена концепция - той към този момент знае къде ще живеят, какво тъкмо ще учи тя в университета, по какъв начин дружно ще влеят своя труд и старания в общата битка за реализирането на всеобщо обществено благополучие...
Към Болоня тече поток от горещи уверения, че щастието е действително. Освен писма за “другарката Лаура Симончини” потеглят пратки с книги, грамофонни плочи, цигари, сувенири, блузки... Радой стартира да учи италиански, с цел да написа самичък писмата си, без да досажда на всякакви другари преводачи. Връзката става известна на всички, тъй като поетът непрестанно приказва за нея. Телефонистките в Централната поща привикват да го виждат всяка седмица по какъв начин кръстосва разтревожен залата, чакащ с часове да го свържат с Италия. Неговото неспокойствие да се съберат дружно и неговата неотслабваща обич просто я облъчват отдалеко. Тя стартира да се усеща обвързана, само че и леко обезпокоена: дали пък е най-подходящата за този надарен и напорист българин
С правилния другар Борис Димовски
Нееднократно приказва в писмата си, че се срами, дето доста неща не знае. И по тази причина чете, учи, самообразова се. Главна тематика в техните диалози е... партийната работа. Лаура интензивно работи като активистка за комунистическата партия, всичкото й свободно време отива в събрания, беседи, писане на публикации, доклади, речи... Той й праща трудовете на Маркс, Сталин и Димитров, тя му праща книга за наказаните на гибел в италианската опозиция. Именно политическото верую - общо за двамата - по едно и също време ги събира и разделя. Отначало пречките идват от родителите й, те разчитат на нейната помощ и поддръжка. След дълго боледуване умира бащата на Лаура и тя е принудена да признае на Радой, че “галената с толкоз обич фантазия няма да може да се осъществи”, тя не може
да остави майка си
Има и друго, което правилно и не без болежка му оповестява: “една работничка от авангарда, която е изстрадала и страда всичко дружно със своите и която е натрупала в сърцето си цялата ненавист, набрана от генерации в нашата класа против господарите, не може да се откъсне от народа си в един от най-интересните моменти от нашия народен живот”. Но тя го приканва с всичката обич на младостта си: “Ела, Радой, ела в Италия”. Той обаче към този момент е декларирал, че не би желал да живее в капиталистическа страна
През август 1957 година те се срещат още веднъж на младежкия фестивал в Москва. Минали са пет години, възприятията им са доста по-зрели. От едно писмо след връщането на Лаура в Италия излиза наяве, че повече от всеки път те изпитват мощни усеща един към различен - той бяга след влака й със сълзи на очи, тя му написа, че неговото лице и благи думи ще останат в сърцето й за цялостен живот. Като че ли към момента има вяра...
С Желю Желев и Блага Димитрова
Според един късен роман на Радой пред по-големия му наследник Кин той не е направил даже опит да отиде в Италия най-малко на посетители, съзнавайки, че Държавна сигурност ще го натовари с заричане за съдействие. По същата причина не приема да заеме някакъв пост в нашето посолство.
Писмата стават редки, само че все по този начин сърдечни. Той е към този момент наясно, че мечтаният и от двамата социализъм не е за проявление и препоръчване пред нейните възторжени очи. Това проличава недвусмислено в едно стихотворение, наречено “Постоянна болежка за Лаура”: “Да дойдеш тук не би ли означавало/градения ти свят да разруша?” Тя затрогващо го моли да й разреши да запазят своето другарство, което за нея очевидно значи доста.
Радой се дами за Грозданка и след време се развеждат, Лаура се дами за Марио и след време се развежда.
Лаура прави политическа кариера, тя даже е определена за кмет на Болоня от левицата. Последните й писма, след дълго безмълвие, са от 1980 година Все още желае да види побелелия мъж, на който в миналото е писала: “За мен ти представляваш идеалът, т.е. индивидът, за който съм мечтала постоянно да имам за приятел, мъжът, който не ме видя незабавно като жена, а като приятелка на първо място се е грижил...” Тя му написа, че не се срами от следите на времето върху лицето и тялото си. Но той не се взема решение да отиде. Както споделя в своето стихотворение “Последица” - “всеотдайно споделената любов/ рано или късно бива отмъстена.” Да, призраците на младостта, колкото и да са красиви, могат да нараняват. Затова Радой Ралин по този начин и не пожелава да види повече Лаура, момичето, “което и в своята напреднала възраст обичам”.
Петя АЛЕКСАНДРОВА
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ