Отново за 10 ноември – свободата се оказа, че има цена
Времето тече непреклонно, без значение дали му обръщаме внимание или не. Ето по този начин ден след ден незабелязано пристигна началото на ноември, което би трябвало да ни подсети за следващата годишнина от Големите промени в България – към този момент 28-ма. Да, годишнината не е кръгла, само че дали единствено това е повода никой с изключение на историците да не й обръща внимание? Според мен, аргументите все по-малко да обръщаме внимание на тази дата са повече, а и по-дълбоки.
Повечето хора от моето потомство добре си спомнят оня ноемврийски ден на 1989 година като ден на чудесата – още на обед в доста известното тогава „ Яйце “ на Университета стартира да се предава от уста на уста вестта за свалянето на Тодор Живков от власт. Първите ни усеща бяха поделени сред насладата, вярата, само че и неверието, че това е допустимо. Действително, Живков беше останал толкоз дълго на власт, че към този момент ни изглеждаше безконечен и закрепостен – моето потомство не беше живяло при различен български водач. А откакто вечерта новината се удостовери и публично, водеща стана вярата. Надеждата, че оттук насетне ни чака свободата да вършим, каквото желаеме, да пътуваме на всички места по света, да показваме свободно мнението си, да се радваме на цялостни магазини с хубави артикули – като на Запад.
Какво стана с тези очаквания отпреди повече от четвърт век? Ами това, че множеството от тях се сбъднаха. Значи, би трябвало да сме удовлетворени, а всяка година да означаваме 10 ноември като щастливото начало. Но не е по този начин. И, несъмнено, главният въпрос е за какво.
Мога да напомня поговорката за заплахите, които крие сбъдването на фантазиите, само че тя не ми се вижда задоволителна, с цел да се изясни огромното отчаяние на болшинството българи от станалото през последните десетилетия. Моето пояснение е, че преди тридесет години бяхме толкоз недоволни от битието си и по този начин мечтаехме за смяна, че не си давахме сметка, че свободата има цена. А се оказа, че има и освен това прекомерно висока.
Защото да, към този момент можем да вършим каквото си желаеме, само че без да сме сигурни, че няма да си загубим работата, защото пазарната стопанска система докара и до деиндустриализация. Да, можем да пътуваме на всички места по света, само че единствено в случай че имаме средства, с цел да си го позволим, или в случай че сме принудени да го създадем, с цел да намерим изчезналата ни у нас работа и да изхраним себе си или фамилията си, останало в България. Да, можем да показваме свободно мнението си, само че най-много в обществените мрежи и без от това да последва каквото и да било. Да, магазините са цялостни с най-различни лъскави артикули, цялостни са къщите и дрешниците ни с всевъзможни движимости, само че това не ни прави по-щастливи. Със сигурност описаната картина не се отнася до всички, само че за доста българи, които през днешния ден вършат нерадостна равносметка на измененията, настъпили след 10 ноември 1989 година
А другояче има и удовлетворени. Например тези, които получиха свободата да приватизират държавната благосъстоятелност и бързо да се трансфорат в новобогаташи и „ бизнес-елит “. Но даже и при тях през днешния ден могат да показват високото си самочувствие единствено тези, които са живи, тоест не са станали жертва на безмилостната борба за преразпределение. Доволни са и доста младежи, които се възползваха от свободния достъп до информация, от свободата да пътуват, с цел да се учат и осъществят в чужбина. Сред спечелилите от прехода би трябвало да сложим и множеството политици, оформили немногобройния, само че авторитетен и удовлетворен политически хайлайф. А може би най-доволни са локалните феодали, трансформирали се в пълновластни господари на живота в дребните обеднели общности – техните безчинства отвреме-навреме се появяват на повърхността при някой корупционен или престъпен скандал.
Е, откакто има и толкоз удовлетворени от прехода, за какво през последните години, а и през днешния ден годишнината от 10 ноември не се отбелязва тържествено?
Моят отговор е, тъй като към този момент няма кой да припознае това завещание като свое. В първите години на измененията към всеки 10 ноември започваше конкуренция кой има по-големи заслуги за свалянето на Живков и приемането на демокрацията. От едната страна бяха социалистите, някогашни комунисти, които се гордееха, че са свалили Живков и са отворили пътя към свободата. От другата страна бяха деятелите на Съюз на демократичните сили, измежду които доминираха дисидентите при социализма. Те твърдяха, че 10 ноември е техен празник, тъй като те са носители на демокрацията и борци за пазарна стопанска система – един термин, зад който в първите години не се разпознаваше капитализмът.
Така в разногласия беше маркирана петгодишнината и десетгодишнината от 10 ноември. После обаче участниците в събитията към 10 ноември изчезнаха от политиката, някои и от живота. И 10 ноември осиротя – все по-малко политици желаеха да ги свързват с забележимите проблеми, провокирани от измененията – изчезнали пазари, довели до закриване на доста предприятия, възходяща безработица, сриваща се обществена система, възходяща беднотия и така нататък Затова и годишнината от „ експлоадирането на демокрацията “ се трансформира в неуместна дата за празнуване, а даже и за отбелязване.
Последният опит датата 10 ноември да се означи тържествено беше през 2014 година, когато под егидата на тогавашния президент Росен Плевнелиев бяха проведени поредност конференции, празнувания, събития, съпроводени от социологическо изследване за настройките на българите четвърт век след новото начало. Оставям настрани, че с съображение тези празнувания бяха присмехулно съпоставени с четвъртвековния празник от 9 септември 1944 година, проведен през 1969 година под лозунга „ 25 години независимост “.
Истинският проблем тогава се оказаха социологическите резултати, тъй като те напълно не потвърдиха тезата за свободата, получена след 10 ноември 1989 година Младите хора, родени и браншове в България след 1989 година, се оказаха измежду най-големите критици на демокрацията в България и още нещо ненадейно – оцениха високо обществените условия при социализма. С други думи, вместо празненство, се получи срам – елитите честваха, а масите недоволстваха от живота си. Е, от този момент нататък датата 10 ноември се трансформира от социална в чисто историческа. И през днешния ден се употребява не толкоз, с цел да се напомнят славните дейности на тези, които преди 28 години смъкнаха Живков и започнаха измененията, а за многочислените неточности и закононарушения по-късно.
Затова през днешния ден доста хора започнаха да си задават въпроса дали тогава тръгнахме по верния път. И става все по-трудно на други като мен, да не престават да настояват, че посоката беше вярна и че казусът не е в устрема към народна власт. Ще напомня, че лозунгът, който скандирахме на първата всеобща проява от 3 ноември 1989 година във към момента живкова България, беше „ Демокрация! “. Днешният ни проблем не е в демокрацията, а в реализацията. Затова имаме цялостното съображение още веднъж да скандираме „ Демокрация! “. Въпросът е дали има кой да ни чуе и да ни последва. Дали вярата в демокрацията не се е изчерпала поради замяната й с олигархия и дерибейство.
Повечето хора от моето потомство добре си спомнят оня ноемврийски ден на 1989 година като ден на чудесата – още на обед в доста известното тогава „ Яйце “ на Университета стартира да се предава от уста на уста вестта за свалянето на Тодор Живков от власт. Първите ни усеща бяха поделени сред насладата, вярата, само че и неверието, че това е допустимо. Действително, Живков беше останал толкоз дълго на власт, че към този момент ни изглеждаше безконечен и закрепостен – моето потомство не беше живяло при различен български водач. А откакто вечерта новината се удостовери и публично, водеща стана вярата. Надеждата, че оттук насетне ни чака свободата да вършим, каквото желаеме, да пътуваме на всички места по света, да показваме свободно мнението си, да се радваме на цялостни магазини с хубави артикули – като на Запад.
Какво стана с тези очаквания отпреди повече от четвърт век? Ами това, че множеството от тях се сбъднаха. Значи, би трябвало да сме удовлетворени, а всяка година да означаваме 10 ноември като щастливото начало. Но не е по този начин. И, несъмнено, главният въпрос е за какво.
Мога да напомня поговорката за заплахите, които крие сбъдването на фантазиите, само че тя не ми се вижда задоволителна, с цел да се изясни огромното отчаяние на болшинството българи от станалото през последните десетилетия. Моето пояснение е, че преди тридесет години бяхме толкоз недоволни от битието си и по този начин мечтаехме за смяна, че не си давахме сметка, че свободата има цена. А се оказа, че има и освен това прекомерно висока.
Защото да, към този момент можем да вършим каквото си желаеме, само че без да сме сигурни, че няма да си загубим работата, защото пазарната стопанска система докара и до деиндустриализация. Да, можем да пътуваме на всички места по света, само че единствено в случай че имаме средства, с цел да си го позволим, или в случай че сме принудени да го създадем, с цел да намерим изчезналата ни у нас работа и да изхраним себе си или фамилията си, останало в България. Да, можем да показваме свободно мнението си, само че най-много в обществените мрежи и без от това да последва каквото и да било. Да, магазините са цялостни с най-различни лъскави артикули, цялостни са къщите и дрешниците ни с всевъзможни движимости, само че това не ни прави по-щастливи. Със сигурност описаната картина не се отнася до всички, само че за доста българи, които през днешния ден вършат нерадостна равносметка на измененията, настъпили след 10 ноември 1989 година
А другояче има и удовлетворени. Например тези, които получиха свободата да приватизират държавната благосъстоятелност и бързо да се трансфорат в новобогаташи и „ бизнес-елит “. Но даже и при тях през днешния ден могат да показват високото си самочувствие единствено тези, които са живи, тоест не са станали жертва на безмилостната борба за преразпределение. Доволни са и доста младежи, които се възползваха от свободния достъп до информация, от свободата да пътуват, с цел да се учат и осъществят в чужбина. Сред спечелилите от прехода би трябвало да сложим и множеството политици, оформили немногобройния, само че авторитетен и удовлетворен политически хайлайф. А може би най-доволни са локалните феодали, трансформирали се в пълновластни господари на живота в дребните обеднели общности – техните безчинства отвреме-навреме се появяват на повърхността при някой корупционен или престъпен скандал.
Е, откакто има и толкоз удовлетворени от прехода, за какво през последните години, а и през днешния ден годишнината от 10 ноември не се отбелязва тържествено?
Моят отговор е, тъй като към този момент няма кой да припознае това завещание като свое. В първите години на измененията към всеки 10 ноември започваше конкуренция кой има по-големи заслуги за свалянето на Живков и приемането на демокрацията. От едната страна бяха социалистите, някогашни комунисти, които се гордееха, че са свалили Живков и са отворили пътя към свободата. От другата страна бяха деятелите на Съюз на демократичните сили, измежду които доминираха дисидентите при социализма. Те твърдяха, че 10 ноември е техен празник, тъй като те са носители на демокрацията и борци за пазарна стопанска система – един термин, зад който в първите години не се разпознаваше капитализмът.
Така в разногласия беше маркирана петгодишнината и десетгодишнината от 10 ноември. После обаче участниците в събитията към 10 ноември изчезнаха от политиката, някои и от живота. И 10 ноември осиротя – все по-малко политици желаеха да ги свързват с забележимите проблеми, провокирани от измененията – изчезнали пазари, довели до закриване на доста предприятия, възходяща безработица, сриваща се обществена система, възходяща беднотия и така нататък Затова и годишнината от „ експлоадирането на демокрацията “ се трансформира в неуместна дата за празнуване, а даже и за отбелязване.
Последният опит датата 10 ноември да се означи тържествено беше през 2014 година, когато под егидата на тогавашния президент Росен Плевнелиев бяха проведени поредност конференции, празнувания, събития, съпроводени от социологическо изследване за настройките на българите четвърт век след новото начало. Оставям настрани, че с съображение тези празнувания бяха присмехулно съпоставени с четвъртвековния празник от 9 септември 1944 година, проведен през 1969 година под лозунга „ 25 години независимост “.
Истинският проблем тогава се оказаха социологическите резултати, тъй като те напълно не потвърдиха тезата за свободата, получена след 10 ноември 1989 година Младите хора, родени и браншове в България след 1989 година, се оказаха измежду най-големите критици на демокрацията в България и още нещо ненадейно – оцениха високо обществените условия при социализма. С други думи, вместо празненство, се получи срам – елитите честваха, а масите недоволстваха от живота си. Е, от този момент нататък датата 10 ноември се трансформира от социална в чисто историческа. И през днешния ден се употребява не толкоз, с цел да се напомнят славните дейности на тези, които преди 28 години смъкнаха Живков и започнаха измененията, а за многочислените неточности и закононарушения по-късно.
Затова през днешния ден доста хора започнаха да си задават въпроса дали тогава тръгнахме по верния път. И става все по-трудно на други като мен, да не престават да настояват, че посоката беше вярна и че казусът не е в устрема към народна власт. Ще напомня, че лозунгът, който скандирахме на първата всеобща проява от 3 ноември 1989 година във към момента живкова България, беше „ Демокрация! “. Днешният ни проблем не е в демокрацията, а в реализацията. Затова имаме цялостното съображение още веднъж да скандираме „ Демокрация! “. Въпросът е дали има кой да ни чуе и да ни последва. Дали вярата в демокрацията не се е изчерпала поради замяната й с олигархия и дерибейство.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ