Време е за събрание... И то – Велико... Което предполага

Време е за заседание... И то – Велико... Което допуска още и – този път наложително да е национално. С генералната задача – да разпише: що ще е това народ, към момента български и най-много – до каква степен ще му тежи думата, когато му причернее пред очите и се вгорчи душата му...
Време е за заседание... Велико национално заседание...  Но този път дано най-малко малко да наподобява на това – първото, оборищенското от пролетта на 1876. Защото още веднъж иде тирада за свободата и независимостта на жанр и Отечество. Онова първо българско национално заседание – сложило началото на най-опозорената през днешния ден по нашите земи полезност – парламентарната народна власт. Онова първо ритуално съвукопление на представители на разнообразни хрумвания за реализиране на една и съща цел – да оцелее семето българско и да пребъде...
Време е за заседание... Велико национално заседание... Но най-малко този път – без предатели. Без оня тип треперещи за рахатлък и имане дребни душици, отърчели незабавно след заверата в нечии конаци, с цел да издадат четата...
Време е за заседание... Велико национално заседание... Но свикано по канона на старозаветния Еклисиаст, което ще рече, че пристигнало е време да си напомним за пагубната суетност на суетите, или казано по днешному – по какъв начин властта употребена само за набиране на облаги в живота неизбежно води до библейското: “Време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото... ”  
Време е за заседание... Велико национално заседание... За писането на нова “дебела книга ” с нови скрижали за конституционно предписание в търсене отговорите на исконни въпроси – допустима ли е нация без суверенитет; в какво вярваме; кого и по какъв начин даряваме с доверие да ни води и докога; по какъв начин гласуваме и кой брои гласовете; кой-кой ще е и защо; по божията воля ли ще се множим посредством любовта сред мъжа и жената; по какъв начин да устроим дома си и кого гостоприемстваме; устройствените правила на битието ни; какъв брой е търпимата разлика сред бедност и богатство; що ще е закононарушение и наказание; кой-кого ще пази и от какво; на какво учим децата и по какъв начин да почитаме старците; наследници на каква историческа памет сме; по какъв начин да се опазим от враговете и какво ги чака предателите; живеем ли по законите на природата и хубостта на изкуствата...
Време е...На площадите е ХХI-вият век – началото на новият милениум – разбиране което с изключение на “хилядолетие ” би могло да значи и “златен век ”... На площадите излезе бъдещето – младежите на които, ние - неверното потомство обезсмислихме живота с тридесетгодишната си свада “кой да кара влака ”. Но хората на бъдещето изпълниха агората сред триъгълника на провалената власт с прокламацията, че не желаят “живот като в чакалня ” в случай че ще и в европейска, само че очевидно треторазрядна гара, на която даже “Ориент Експресът ” към този момент не стопира. Не желаят управници, за които кесаревото е постоянно кесарово и то от оглозганото общо богатство. Не желаят свалили превръзката на Темида правозащитници, за които правдата е многолика... Просто желаят – да бъдат себе си... Не като нас преходниците, които с изключение на безвъзратно своето, похабяваме и тяхното бъдеще...


Време е... тази млада и към момента непокварена, спонтанна, витална сила да седне и да напише своето конституционно петокнижие – своята “дебела книга ”. Още от на следващия ден да отпочват черновата на своето бъдеще – най-малко до момента в който към момента ги има за съвет читавите теоретици на конституционализма, които откровенно да избегнат грешките си от края на предишния век, подведени от псевдоустойчивастта на един изнемощял от поквареност свят и оповестяването на края на историята от тогавашните световни властелини.
Време е... За заседание Велико и Народно...Което да саморазпусне първо себе си като такова. Защото единствено за няма и тридесетина години безогледно унищожихме всичко велико от завещаното ни историческо и културно завещание... И стигнахме до отчайващата вероятност да изчезнем и като народ...Предишното Велико Народно Събрание даде обещание поетичното: “да трансформира дворците в детски ясли ”... И какво – съградихме още... дворци и то в стила на мутробарока... 
Сега спасението е – да стартираме да градим счупената страна отначало, от темелите. Но този път да не зазиждаме сянката на следващото излъгано потомство, а личната си прегрешение пред отците и децата ни...
Задължава ни агората изпълнена с младите майки с детските колички, с едничката вяра – да доживеят най-сетне превръщането на дворците в детски ясли...
*Статията е от фейсбук страницата на създателя, публикуваме я с неговото единодушие.