Впечатляващо е, че Софийската опера отбелязва 200 годишнината от рождението

Впечатляващо е, че Софийската опера отбелязва 200 годишнината от рождението на Вагнер с слагането на четирите опери от цикъла ”Пръстенът на Нибелунгите ” –във всяко отношение амбициозно и много огромно начинание. В медиите беше необятно отразено, че единствено Ла Скала си разрешава да прави същото и, както се твърди, нашите постановки са изцяло равностойни. Обичам опера и считам, че нашата е в действителност на високо европейско ниво, по тази причина взех решение да видя втората режисура от цикъла – ”Валкюра ”, която се играе този месец.
Честно казано, Вагнер не е обичаният ми композитор, пък и пет часа опера на немски си е предизвикателство, само че поех риска, с цел да видя постановката, за която се написа толкоз доста. Операта ме изненада прелестно, нетипично за Вагнер е лирична и приятна за слушане, артистите бяха прелестни, само че декорите и костюмите провокираха у мен голямо отчаяние! Бях наясно, че ще видя „ съвременен “ прочит, само че не допусках какъв брой неуместно стои на сцената и какъв брой не на място е – по отношение на красивата зала на операта, по отношение на трагичното либрето и най-много по отношение на упованията на всички нас, платили не малко, с цел да се докоснем до едно елитарно – във всяко отношение - изкуство. Декорите са напълно семпли, по-точно се състоят от две бели полу-дъги, на които се прожектират някакви неразбираеми картини – по едно време бях сигурна, че демонстрират Дейвид Бекъм! Явно въображението ми не стига, с цел да си показва по кое време сме в палат, по кое време в планина, по кое време на поляна, по кое време на бойното поле, въпреки че се пробвах най-старателно. Костюмите са още по-разочароващи. Всички герои приличаха на нещо приблизително сред самурай Джак, ексцентрични водопроводчици и Пет Шоп Бойс от преди 20 години. Навсякъде по облеклата им стърчаха маркучи, хоботи и фунии, чието предопределение не ми стана ясно, като се изключи че пречеха на придвижването на актьорите. Само от любознание потърсих в интернет фотоси от постановката на Ла Скала. Както и чаках, консервативна режисура, решена в типично оперно-театрален жанр. Вярвам, че музикалното осъществяване на Валкюра тук и в Милано е сравнимо, само че цялостното прекарване сигурно е напълно друго! Ако въпреки всичко деянията любознание към родната футуристична Валкюра – на 30 април е последното зрелище.

Постнавката на Ла Скала,