Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки

Военната история на света е изтъкана от голям брой подвизи, дръзки офанзиви и обезверени защити. Геройство, смелост и неотстъпчивост в лицето на сигурната крах са измежду тези детайли от разказите за воинските подвизи, с които сме привикнали да обвързваме спомените за отминалите спорове. Войната има и други лица.

Има една страна на военното дело, която най-често може да се назова трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости, които изумяват както съвременниците, по този начин и идните генерации.

Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.

В ранното утро на 24-ти февруари, и аз, както множеството хора, се разсъни в очакване на следващия работен ден. С чаша кафе отворих новинарските приложения на телефона по табиет. Още в първата секунда стана ясно, че това няма да е следващия общоприет работен ден. „ Русия атакува Украйна! “ – заглавия с сходен смисъл се редуват едно през друго из нюзфийдовете на обществените мрежи.

Първи фрагменти се прокрадват в каналите на Телеграм и из трендовете на Туитър. Загледах се в специфичното годишно издание на „ Икономист “ с прогнози за развиването на света през 2022 година – още не го бях чел, само че разбрах, че в този миг няма и смисъл да го чета – светът от ранните часове на 24-ти февруари, нямаше нищо общо със света от късните часове на 23-ти.

Това, което се случи на 24-ти февруари, 2022 година, бе несъмнено от мнозина като начало на Руско-украинската война. Но това е неточност. Руско-украинската война стартира през 2014 година и не беше приключвала, а просто затихнала до така наречен замразен спор. Втората ни неточност беше да имаме вяра, че войната е неочаквана ескалация. Всъщност, Съединени американски щати от месеци предупреждаваха Украйна и света, че Русия се готви да нападне. Европа не искаше, а за това и не можеше, да повярва че подобен процес на събитията е вероятен.

По всички правила на военното изкуство, войната в Украйна трябваше да приключи скоро след своята неочаквана ескалация. Една против друга бяха опълчени две изцяло неравностойни по потенциал страни. От едната страна на уравнението е Украйна. Страната е разкъсвана от политически рецесии. Мафията остава вездесъща. Радикализирани от битката за Крим, Донецк и Луганск, извънредно десни фракции стават все по-видими в публичното пространство.

Лидерът на страната е някогашна телевизионна звезда и комедиант, който взема решение, че от шоумен може да се трансформира в избавител на нацията (къде ли сме го виждали? – б.а.). Украинската войска излезе от военните дейности през 2014-2015 година разколебана и принудена да се разположи в глуха защита по източните лимити на страната, отстъпвайки територии на про-руските сепаратисти. Липсата на пари, съответен флот в Черно море и несигурната поддръжка от Европейски Съюз в политически проект, трансфораха Украйна в новобранец.

От другата страна на спора стои Русия. Най-голямата в териториално отношение страна в света. Ядрена мощ, разполагаща с над 1 000 000 бойци. Основен производител и експортьор на оръжие за целия свят. Господарка на енергийните пазари в Европа и Азия. Русия към този момент завоюва много самопризнание с интервенциите си в Сирия и Либия. Москва анексира Крим и замрази Украйна в привидно безкрайна битка за Донецк.

Преди това Грузия бе смачкана от съветските войски за дни. Пак Русия държи в шах Молдова посредством спора в Приднестровието към този момент над 30 години. Същевременно, Европа като че ли приемаше всички искания на Кремъл. Сключваха се нови и нови контракти за доставка на естествени горива. Руската промишленост работеше в тясно съдействие с европейски и международни компании.

Руските туристи крепяха сезона в множеството Балкански страни. Газови планове за милиарди се строяха през Черно и Балтийско море. Европа беше отписала Крим – въпреки и публично анексията да не се признаваше. По силата на спогодбите от Минск, Франция и Германия бяха подготвени да изтъргуват ползите на Украйна за опазване на мира в Източна Европа. Изглежда беше въпрос на време Путин да получи това, което желае – превръщането на Украйна в дисфункционална страна, неспособна да се причисли към Европейски Съюз и НАТО и неспособна да заплашва сигурността на Русия.

Когато първите изстрели проехтяха в утрото на 24-ти февруари, болшинството специалисти предричаше на Украйна 3-4 дни на опозиция, след което се очакваше държавното управление да падне – било тъй като е хванато, било тъй като е напуснало страната под паника. Започнаха да се нижат сюжетните линии за преразпределение на Украйна – появиха се даже карти, публикувани в редица про-руски уеб сайтове, показващи бъдещите граници на една победена и разнебитена страна.

Руските войски нахлуха с лекост, като че ли на екскурзия, форсирайки границите на Украйна по всички вероятни фронтове, включително и Беларус, чийто боен министър дни по-рано бе заречен на украинския си сътрудник, че Беларус няма да взе участие в никаква инвазия и няма да позволява съветски войски през своя територия.

Днес, половин година по-късно, съветските войски са изтласкани от ок. 50% от териториите, в които бяха настъпили в началото. Украинската войска стартира солидна контраатака в региона на градовете Изюм и Херсон, а боевете по останалите фронтове се водят без опция на Москва да реализира превес. Въпросът, който доста анализатори и поддръжници на съветската политика си задават е „ Какво, по дяволите, се обърка? “

Отговорът на този въпрос стартира през 2014 година Русия завоюва медийната война и войната в обществените мрежи. Информацията, която доближаваше до всички в оня миг, беше подправена и ловко фалшифицирана. Това обаче не трансформира обстоятелствата на терен. Москва подвигна на оръжие сепаратисти в две цели области на Украйна – Донецка и Луганска. След поредност от жестоки боеве, над 2/3 от разбунтувалите се територии бяха завладени назад от украинците.

Руските тролове раздухаха до небесата „ чувалът “ при Дебалцово и отблъскването на ВСУ от Донецк и направиха тези достижения да наподобяват като велики военни победи. В реалност обаче, украинските войски доближиха до предградията на сепаратистките „ столици “, а Русия се принуди да вкара по фронтовете свои войски и наемници, които да уплътнят рехавата отбрана на сепаратистите, която другояче би рухнала седмици по-късно. Всъщност истината е, че Украйна по този начин и не беше победена. Руснаците обаче повярваха на личните си неистини.

Докато необятната общност бе заета да предъвква резултатите от анексирането на Крим и обстановката в Донецк и Луганск, украинците запретнаха ръкави. В продължение на над половин десетилетие, техните войски прекосяваха през непрекъснато образование от страна на натовски експерти. Съединени американски щати и нейните съдружници отделиха обилни суми за превъоръжаване на украинската войска.

Украйна съумя да реализира редица основни военни покупко-продажби за партньорство с Турция и Израел. Същевременно непрекъснатите боеве в Източна Украйна, за които медиите се сещаха все по-рядко (въпреки по 30-40 бойци умираха ежемесечно), даваха опция за ротация на военнослужещите, струпване на военен опит и създаване на все по-адекватна отбранителна линия.

От другата страна на барикадата, Русия като че ли позабрави за Украйна. Москва се зае да води война в Сирия с цел да избави режима на Башар Асад от колапс. Същевременно споровете в Либия и Афганистан продължиха да ангажират вниманието на Кремъл. Поредица от войни, протести и джихадистки придвижвания в Африка, дадоха опция на Русия да изпрати свои паравоенни елементи в редица страни и да пренасочи вниманието си към нови пазари на оръжие, политическо въздействие и енергийни запаси.

Идването на Зеленски на власт безспорно накара руснаците да се съмняват в бъдещето на Украйна. За тях той и държавното управление му си остават тайфа клоуни, които си играят на политици. Много мощно измежду ръководещите кръгове в Кремъл е и въздействието на украинските политически емигранти. След Оранжевата гражданска война и военните дейности от 2014-15 година, мнозина про-руски фигури напуснаха Украйна и откриха заслон на съветска земя.

Тези хора се надяваха, че благодарение на съветската войска и на Путин, те могат да се върнат на бели коне в Киев и да ръководят страната, изграждайки режим, сходен на този на Лукашенко в Беларус. Съответно, следвайки личната си адженда, тези политици и предприемачи се надпреварваха година след година д убеждават Путин, че украинския народ чака да бъде освободен от „ неофашисткия терор “, на който е подложен. Няма да има потребност от война, обещаваха те, една бърза военна интервенция и цялата страна ще приветства руснаците като освободители и носители на ред в хаоса.

През 2018 година, с идването на власт на Доналд Тръмп нещата дефинитивно се наклониха в съветска изгода. Тръмп съобщи, че Съединени американски щати към този момент няма да играе роля на международен стражар и разгласи желанието си да изтегли всички войски на Америка от Азия, Африка и Европа и да остави света да се оправя както може. „ Америка няма да заплаща повече цената на вашата сигурност “. Тези думи бяха музика за ушите в Пекин и Кремъл.

Тръмп съумя да убеди своите фенове, че останалия свят заслужава да си го получи, за дето паразитира на гърба на Съединени американски щати във връзка с своята сигурност. Същевременно, в лицето на Русия, Китай и Северна Корея, президентът-бизнесмен откри идеалните плашила, с които да стряска публиката в личната си страна. Най-важното бе, че процеси и трендове, почнали при държавното управление на Обама бяха прекъснати или лимитирани, включително и помощта за Украйна.

От друга страна, неуспехите на Обама във външната политика – Сирия, Йемен, Афганистан, Пакистан, Филипините и Украйна, се задълбочиха още повече, без да получат съответно внимание от Вашингтон. Все отново, военният министър на Съединени американски щати – Джеймс Матис, остана глас на разсъдъка в кабинета на Тръмп и военните помощи за Украйна продължиха, макар че американският президент на няколко пъти искрено шантажираше Зеленски.

После пристигна пандемията. За Русия тя означаваше финансова рецесия, обществени проблеми и струпване на голям вътрешен проблем. Рейтингът на Путин падна до невиждани низини. Руския народ бе отчаян от невъзможността на управляващите да овладеят заболяването. Външнополитическите победи внезапно секнаха. Русия не съумя да се наложи над Турция в Сирия. Отново Анкара съумя да цака руснаците в Либия.

Ситуацията в Африка излезе отвън контрола на Кремъл, а Китай стартира да гледа на Путин не като на съдружник, а като на конкурент що се отнася до Черния континент. Всичко това, съчетано с трендовете, за които към този момент стана дума, докара до желанието на Путин и неговата клика да намерят бърз и сигурен отдушник за националното неодобрение, който по едно и също време с това да вдигне позападналия рейтинг на президента. Както нормално се случва в историята, най-хубав излаз от вътрешната рецесия оферират успехите зад граница.

И Путин реши да е хазартен. Европа беше политически разединена – Макрон отслабен вкъщи и притиснат от опозицията. Германия без Меркел – лишена от своя дълготраен канцлер и изправена пред политическа неустановеност. Унгария и Полша все по самоволни и в съпротива на западноевропейските страни. България хвърлена в политическа рецесия, от която няма излаз, само че от която за Москва има прекалено много изгоди.

Икономиката на Турция в криза, рецесията в Армения и Азербайджан държи Кавказ в шах. Иран е податлив да поддържа Москва за всичко в подмяна на пазар за иранските първични материали и вяра за московска поддръжка по договарянията за нуклеарната стратегия. Съединени американски щати разединени и несигурни с новия си президент, който към момента опипва почвата и продължава да се бори със страховитите последствия от пандемията. Ситуация вид „ в този момент или в никакъв случай “.

Заслепени от досегашните си триумфи и острата потребност от нови, властимащите в Кремъл пропуснаха да виждат няколко основни фактора. Първо, украинската войска по този начин и не бе разрушена, а през миналите 7 години ВСУ не си беше губило времето. Същевременно, колкото и нерешителен да бе рейтинга на Зеленски, украинския народ беше сигурен в едно – Русия няма място в Украйна. Третият проблем беше, че Русия в действителност не бе водила в действителност сериозен спор с страна от калибъра на Украйна от времето на нашествието в Афганистан преди над 40 години.

От тогава прекалено много неща в международното военното дело останаха същите и прекомерно малко неща във военното дело на Русия се бяха трансформирали. Въпреки своите хвалебствия за нови поколения танкове, изтребители и ракети, Русия продължаваше да оперира с техника, създадена от Съюз на съветските социалистически републики. Реално, нито една нова оръжейна система, създадена след 1991 година, не се е потвърдила изключително на процедура в бойни дейности през новия XXI в. Получи се по този начин, че специалистите чакаха че съветската войска е мощна, тъй като чакаха че съветската войска е мощна. Никой обаче не беше проверявал какъв брой тъкмо е мощна в реалност – всичко беше бюджети, разноски и числа.

Още при започване на спора започнаха да се демонстрират и най-различни изцепки от фронта, в това число обстоятелството, че роми са откраднали танк.

Големият проблем на политическите режими е, че нямат съответен достъп до информация. Когато Путин е натиснал копчето в ранните часове на 24-ти февруари, той е разполагал единствено с тази информация, която подчинените му са решили че желаят той да знае. На хартия, Русия би трябвало да е задействала над 200 000 бойци за интервенцията. На процедура, в случай че имаме вяра на личните им военни,  недокомплектуваните елементи са наброявали ок. 100 000 души. Убедени че отиват да бъдат посрещнати с самун и сол, съветските фронтови елементи късно осъзнаха, че украинците ги чакат, само че не с отворени прегръдки, а с вдигнати мерници.

Същевременно офанзивата бе осъществена със остаряла техника, без съответна поддържка от артилерия и Военновъздушни сили. Огромни колони от камиони, танкове и БТР-и задръстиха пътищата на Украйна. Руската атака сама пречеше на личното си разрастване. В желанието си спорът да остане „ специфична военна интервенция “, а не война, Путин ограничи размаха на офанзивата, понижи опцията за нападателни дейности, изключително в цивилни зони и принуди армията си да подходи към войната като към полицейска акция против развилняла се агитка, а не като акция против сериозен съперник.

В резултат от несъразмерното разминаване на цели, методика и средства, съветските войски се лутаха в осъществяването на оперативните и тактическите задания. Загубите, подбудени от тази неизясненост са, в случай че се има вяра на анализаторите, пагубни – ок. 50 000 убити и ранени (някои източници приказват и за над 70 000 убити и ранени). Стотици видове военна техника, струваща милиарди са унищожени. Всички фронтови елементи от постоянната войска са изчерпани откъм морал, боеспособност и опция за нахлуване. Кремъл привиква незабавен набор на нови над 130 000 доброволци, които да попълнят понесените загуби – публично се усилва общия брой на войските, само че действително се запълват пробойните, отворени напролет и лятото.

Чисто стратегически, в края на пролетта на 2022 година Русия бе принудена да изтегли всичките си войски от Северна и североизточна Украйна. Обсадата на Киев се оказа цялостен неуспех. Нито един огромен регионален център на север не падна в съветски ръце. Харков устоя макар злокобния ракетен обстрел и бомбардировки. Въпреки подмяната на цялото военно командване, съветските войски реализираха прекомерно скромни за задачите си триумфи.

В последна сметка оперативните и стратегически начертания бяха преначертани и лимитирани до мащаб от към 30% от първичния план. Зеленски не избяга, не се скри и не беше погубен. Украинската войска не беше разрушена нито един път, не попадна в обграждане, а фронтът й не рухна на никое място, където подобен съществуваше. Всички планове излязоха неверни – и военните, и политическите и културните.

Руската стопанска система е изумена от огромни наказания, непознати в историята на страната от времето на Гражданската война (1917-1923 г.) Европа е обединена към концепцията да анулира своята взаимозависимост от съветските горива. Швеция и Финландия нарушиха своя неутралитет и са на път да станат членки на НАТО. Про-руските настроения даже измежду българите се огънаха, а мнозина последователи на Путин започнаха да задават неуместни въпроси. Никой не знае по какъв начин ще свърши тази война и дали Русия няма да победи най-после. Каквото и да стане обаче, нейната първична инвазия е една от най-големите изцепки, допускани от велика мощ в цялата човешка история.