Великите военни изцепки: Битката при Велбъжд (1330 г.)
Военната история на света е изтъкана от голям брой подвизи, дръзки офанзиви и обезверени защити. Геройство, смелост и неотстъпчивост в лицето на сигурната крах са измежду тези детайли от разказите за воинските подвизи, с които сме привикнали да обвързваме спомените за отминалите спорове. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се назова трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости, които изумяват както съвременниците, по този начин и идните генерации.
Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Четиринадесетото столетие е евентуално най-бурният интервал в средновековната българска история. Века заварва страната ни в тежка икономическа, обществена и политическа рецесия. Когато Теодор Светослав се възкачва на престола, той владее единствено земите към столицата Търново. Страната е разорена от годишни татарски нападения, популацията е смазано след протеста на Ивайло, съседите ни хвърлят хищни погледи към земите на царството.
В рамките на 20 години, Теодор Светослав съумява да активизира всички налични сили, съюзява се с татарите и се оправя с аристократичната съпротива. България през 1320 година е като че ли нова страна – обединена и мощна до степен, каквато не е била от десетилетия. Синът на Светослав – Георги Тертер II съумява да изтласка ромеите от Тракия и завзема Пловдив, неотдавна по-късно изгубен в хода на една от огромните изцепки във военната ни история. Въпреки това, идващият държател Михаил Шишман продължава да укрепва властта и силата на царството, намесвайки се с изменчив триумф в Гражданската война (1321-1328 г.) в прилежаща Византия.
Докато България се пробва да си върне водещата позиция на Балканите, нейният западен комшия Сърбия натрупа все по-значителни сили. Под вещото ръководство на амбициозните крале от династията Неманичи, сърбите бързо натрупват благосъстояния и мощ, които употребявали с цел да разширят своята страна в посока днешните Македония, Черна гора и северна Албания. Още от края на XII век, България и Сърбия поддържат съюзни връзки, бранейки се против въздействието на прилежащите Византия и Унгария. Тези взаимоотношения са спорадично прекъсвани от къси стълкновения, които бързо са разрешавани под опасността от общите врагове на север и юг.
Снимка: By Shukshin – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=54578806
След 1328 година, Михаил Шишман усеща че сръбската опасност и мощност нараства съществено и търси вид да ограничи разширението на досегашните си съдружници, съюзявайки се с новия византийски император Андроник III Палеолог. Василевсът е един от най-хитрите и безскрупулни владетели в цялата история на империята, и изкусно манипулира българския цар. Византия от дълго време се безпокои за своите владения в Македония и съзира в скарването на българи и сърби късмет за запазване на личното си гаснещо завещание. Михаил, прекомерно пристрастен в желанието си да показа България като балкански хегемон, остава кьорав за очевидните спомагателни проекти на ромеите.
През 1330 година, търновският цар събира своите войски и дружно с византийската войска, провеждат взаимен поход против Сърбия. Българите би трябвало да навлязат от североизток в сръбските земи, до момента в който византийските войски отпред с Андроник III, би трябвало да напреднат през Македония. Така, сръбската войска щяла да се окаже притисната от две страни. Още в този начален стадий на похода, Андроник III преднамерено бави напредването на силите си с концепцията да остави българи и сърби да се изтощят взаимно, а той да обере плодовете на успеха. Византийците завземат няколко дребни замъци в региона на град Битоля, след което се разполагат на лагер и изчакват развоя на събитията.
Междувременно, българските войски потеглят от Търново в средата на месец юни, 1330 година Те доближават до Видин, след което навлизат в Сърбия от север, спускайки се против течението на р. Морава. Целта им е да завладяват крепостта Велбъжд (Кюстендил), която да отвори пътя за нахлуване в Македония и сливане на българските и ромейските сили за общо нахлуване. За да укрепи армията си, Михаил Шишман привиква наемнически отряди от Влашко, Молдова и от Златната орда. Общо, българите разполагат с 15 000 бойци, измежду които и тяхната лична пехота и тежка конница.
Сърбите наблюдават деликатно придвижванията на българските войски и кралят им Стефан Дечански пресреща силите на Михаил Шишман край Велбъжд за да блокира съединяването му с войските на Андроник III. Сърбите разполагат с ок. 14 000 бойци, немалка част наемници, купени с прословутото сребро от мините в Монастир. Очаква се към тях да се причислят и няколко стотин каталански бойци от прословутата наемническа част, пристигнала от Испания на Балканите тридесет години по-рано.
Снимка: By Kandi – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5810140
Проблемите на българите стартират още преди борбата. Продоволствията, с които да се поддържа армията привършват, защото интендантите на царя не са си свършили работата добре, а и Михаил Шишман евентуално избира да води след армията по-малък обоз с цел да увеличи подвижността й. Летните жеги изчерпват запасите на българските войски и в навечерието на борбата Михаил Шишман бърза да одобри предлагането за помирение, отправено от сърбите. Възползвайки се от отсрочката преди сражението, българската армия се пръсва из покрайнините на Велбъжд да събира хранителни запаси.
Стефан Дечански, който е авансово прочут за проблемите на своя конкурент, нарушава спогодбата и нападна опразнения български лагер. Безгрижността и неналичието на зоркост на българите са грубо осъдени. Отделните отряди са разрушени един по един, а самия цар и персоналната му армия са пометени. Михаил Шишман е ранен смъртоносно в ръкопашна битка, след което умира три дни по-късно в плен. Победата на Сърбия е вихрена и безапелационна. Разгромът на българската армия обаче е по-скоро тактически, в сравнение с безапелационен във връзка с загубите. Доказателство за това е и обстоятелството, че Андроник III не прави опит да нападне България след гибелта на Михаил Шишман.
От друга страна, провалянето има съществени стратегически последствия. Сърбия превзема немалка част от западните български земи. Същевременно, България е хвърлена в династическа рецесия, в която се опълчват сина на Михаил Шишман – Йоан Стефан и неговият чичо Белаур от една страна и могъщият диктатор на Ловеч – Йоан Александър от друга. Последвалата революция съществено отслабва България и вечно ликвидира упоритостите за възобновяване на страната като районна мощ. Битката при Велбъжд издига престижа на Сърбия и тя израства до ранга на първа районна мощ под ръководството на Стефан IV Душан.
