Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки

Военната история на света е изтъкана от голям брой подвизи, дръзки офанзиви и обезверени защити. Геройство, смелост и неотстъпчивост в лицето на сигурната крах са измежду тези детайли от разказите за воинските подвизи, с които сме привикнали да обвързваме спомените за отминалите спорове.

Трагедията, мизерията и нищетата са доста по-чести от геройството и славата. Но военното дело има и своята трагикомична страна. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени рядкости. В киното сходни изцепки се назовават блуупъри (bloopers) и нерядко излизат като любопитни клипчета в обществените мрежи или биват прикрепени към лентата, която ги е породила. Историческите блуупъри постоянно остават в сянката на „ сериозните “ събития и трагичните случки.

Истината е, че те са не по-малко скъпи за опознаването на нашето минало. В поредност от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без подозрение ще ви накарат да погледнете на историята и от още един по-нестандартен ъгъл.

След като започнахме с една печална страница от военната история на Хабсбургите, подбудена от несъразмерната приложимост на алкохол, продължаваме поредицата за военните изцепки с още една алкохолна история.

Смъртта на българския цар Йоан Александър, води до колапса на централизираната власт в България, с което дефинитивно се подпечатва цялостната децентрализация на териториите сред Черно и Адриатическо море. Византия и Сърбия към този момент са се дезинтегрирали в резултат на цивилен войни и междуособици. Последната огромна страна на полуострова – България следва трагичната им орис.

На фона на този политически безпорядък, полуостровът е смачкан от последствията на Черната гибел, минала в няколко поредни талази през Европа, отнемайки, евентуално, над 40% от популацията. Страшната болест е последвана от обществен колапс, обвързван с публикувания на голям брой религиозни и културни течения, предсказания за края на дните и прочие. За свършек на всичко, през 1356 година, османските турци се трансферират на Балканите и стартират несекваща акция от завоевания и хищнически походи, които унищожават и дребното останали следи от държавност на полуострова.

В тази привидно безнадеждна обстановка, Балканите получават своя късмет. През 1366 година, Амадей Савойски съумява да завземе Галиполи и Цимпе и да раздра на две османските владения. Мурад, отпред на главните сили, се намира в Мала Азия, а на Балканите, откъснати от съдружници и обградени от врагове, остават едвам няколко хиляди бойци. В тази обстановка ликвидирането на нашествениците не би представлявало проблем. Вместо съюз обаче, Византия и България стартират война между тях и османците са оставени на мира. Междувременно, гибелта на Стефан Душан води до разпад на Сърбия, която е поделена от десетки феодали, наследили империята на Душан по този начин, както диадохите наследяват Александър Велики и разпокъсват земите, които е покорил. Вторият късмет е проигран.

Владетелят на Македония – Вълкашин Мрнячевич и брат му диктатор Иван Углеша, събират мощна войска и провеждат поход на изток. Целта им е да се възползват от продължаващата изолираност на османските войски в Тракия. Планът на братята е да завладяват Адрианопол (който османците назовават Едирне, а ние българите – Одрин) и с това да сложат завършек на ислямското наличие на Балканите. Както към този момент стана дума, след разпада на България, Сърбия и Византия, двамата братя няма действителна политическа конкуренция в района. Армията която събират е забележителна. Източниците приказват за цифри от 20 000 до 70 000 души. В реалност става дума за надалеч по-малки сили, евентуално към 10 000 души. Както е обичайно за епохата, армията е събрана от васалите на братя Мрнячевич, както и от наемнически контингенти. От етническа позиция, главната част от бойците са сърби, българи и албанци.

Срещу тях са изправени османските сили, останали в Тракия след похода на савойския граф. Те са доста по-малочислени – евентуално три пъти по-малобройни от християнските войски. Предимството им се корени в техния опит, воински качества и най-важното – равнището на командването. Начело на османските сили стоят едни от най-хубавите пълководци в балканското Късно Средновековие – Лала Шахин и Евренос бей. Лала Шахин става легенда още приживе. Роден е през първата половина на XIV век в северозападна Мала Азия, наследник на византийски благородник. Семейството му минава на османска страна и приема исляма, а младият мъж е причислен към семейството на Орхан бей като преподавател на престолонаследника Мурад. От там идва и името, с което го познаваме Лала Шахин (буквално „ учителят на принца “), а същинското му име остава незнайно.

Като най-опитен и правилен на Мурад, Лала Шахин е оставен отпред на османските сили на Балканите, позиция, която предхожда бъдещата купа „ бейлербей на Румелия “. Евренос бей е също византийски отстъпник, който приема исляма и службата в интерес на османците в подмяна на пари, владения и почести. Опитен и дръзновен пълководец, Евренос слага основите на цяла династия (т.нар. Евреноси), която в идващия век и половина взема ефективно присъединяване в османската агресия на Балканите. За наше страдание, османските пълководци са съсловия над своите християнски съперници във връзка с военното изкуство.

Въпреки това, численото предимство на християнската армия е смазващо. Лала Шахин и Евренос вярно изтеглят силите си и не дават никакво намерено стълкновение на Вълкашин и Углреша. Двамата деликатно дебнат подобаващия момент да нанесат своя удар. Според логиката на военното изкуство, християните би следвало да победят с лекост. Уви, военното дело, цялостно с геройства, постоянно изобилства и с издънки. Причината, както и в борбата при Карансебеш, за която към този момент стана дума, се оказва алкохола.

В нощта на 25-ти против 26-ти септември, 1371 година, християнската войска се разполага на стан край селището Черномен (дн. Орменио, в Гърция, тъкмо против Свиленград). Вражеската столица Одрин е единствено дневно преход, а враговете са се изпокрили вдън земя, стреснати от силата на братя Мрнячевич. С настъпването на есента, вечерите стават по дълги и хладни и християните вземат решение да си устроят един отговарящ запой преди идното съществено тестване. Казано с други думи, вземат решение да полеят гибелта на османците авансово. Ако би трябвало да използваме една от многото ни национални мъдрости, поставят каруцата пред коня.

Османците, които наблюдават всяка стъпка на съперниците си, се разполагат в засада измежду гъстите гори и шубраци в блатистата земя по поречието на река Марица. В ранните часове на 26-ти септември, когато християнската армия спи пияна, а множеството часовои даже не са на позициите си, османците нападат изненадващо и нахлуват в лагера на Вълкашин и Углеша.

Настава поголовна сеч, в резултат на която християнската войска е изцяло разпиляна. Османците вярно се ориентират и нападат командните палатки. Вълкаши и Углеша са убити дружно с доста от командирите им. Съдбата им е последвана от стотици заспали бойци, а доста повече други се давят в блатистите води на Марица, търсейки избавление от османците.

В рамките на единствено няколко часа, последната огромна балканска войска, противопоставила се на османците в Тракия, е унищожена. С един единствен удар, Лала Шахин и Евренос съумяват да циментират своите позиции в източните Балкани. От тук насетне никой повече няма да се приближи толкоз до прогонването на османците от Балканите. През 1374 година, Мурад съумява да си върне Галиполи и Цимпе, и да трансферира свежи сили на Балканите.

В идващите две десетилетия, османските войски без особени проблеми превземат България, сръбските деспотства в Македония и Тесалия, както и множеството от останалите византийски владения в Тракия. Съдбата, която е по този начин благосклонна към балканците след 1366 година, им обръща тил. За наследниците на разгромените при Черномен остава единствено да оплакват пиянството на своите предци.