Нагоре, където Хамза Горския каже!
Влакът е цялостен със сънени видове. Кондукторката поглежда билета и споделя: " Каравельово? Че там никой не слиза? Пустош ". Питам я настина ли никой не слиза, тя отвръща: " Наистина ".
Каравельово е селце в Източна Стара планина, сгушено високо под ръба на хълм. Долу на час разстояние се вие Камчия. Гаричката е в пролома. Отдавна минавам край нея, доста желая да я посетя - тъй като в действителност никой не слиза, съчетано с нещо необяснимо притегателно. Виждал съм и селцето отдалеч - с накацали къщи, свършващ път, гори, препречвани от хълмове. Мечта ми бе да стигна и него. Във влака съм, с цел да я осъществя.
Кондукторката обаче ме хвърля в лека алтернатива. Планирам еднодневен излет. За да се реализира, съм хванал най-ранния трен от Варна. Обратен същия ден няма. Подготвил съм се да измина двадесетина километра пеш и на автостоп - гаричката, самото Каравельово, баирите му, прилежащото Соколец - стигайки по-голямо село, където вечер стопират влакове за назад.
Но какъв автостоп, в случай че в действителност е пустота?
Затова променям " тактиката " - слизам в по-голямото село - от него ще разгадавам на автостоп за Каравельово. После - както пристигна.
Това по-голямо село се споделя Трънак. Мюсюлманско е, сходно на Каравельово. Родно е на един от атентаторите, взривили трен през 1985 година (размириците при Възродителния процес). Самото Каравельово пък няма общо с Любен Каравелов или някой Кара Вельо. Кръстено е по звуково подобие със остарялото наименование Кара Велилер. Може би по тази причина на гаричката е изписано като Кара-Вельово. Тези детайлности нямат връзка с една туристическа разходка. Но е добре човек да ги знае, тъй като по този начин гледа с още по-голямо любознание на този край.
Стоя на изхода на Трънак и махам на автостоп. За към половин час безрадостно минават три коли. Километрите до Каравельово са десетина, без сенки над тях. Юли е, напича, деморализирам се. В този миг стопира дребна кола. Шофьорът - към 60-годишен жилест мъж. Диалогът ми с него е:
- Добър ден. Благодаря, че ме качихте.
- Бъра-бъра, бъра-бъра... (Нормално си приказва човекът; просто е на турски, а аз не разбирам).
- За Каравельово ли сте?
- Бъра-бъра, бъра-бъра...
- Ако не сте за там, ще сляза докъдето сте?
- Бъра-бъра, бъра-бъра.
И по този начин пет минути. Колата катери завоите, а скоростната предавка гладко реализира прехода на български. Почвам да слушам: " А, от Варна си?... Журналист?... Абе един от Варна познавам, по малките екрани беше, огромен мой другар...Той на палатка тука идва. Ама как ще те оставя на пътя? По Балкана ли си тръгнал? Ще ти кажа къде да идеш, от кое място да минеш... Да, в Каравельово пребивавам. Къщата ми е ей оная, и отсам се вижда. Като се умориш, идваш у нас! ". След още пет минути към този момент си имам събрат. Казва се Хамза, преди малко пенсиониран горски. Какъв по-голям шанс да се запътиш към непознати баири, попадайки на горския!
Спираме в Каравельово. Хамза ме пита какво тъкмо желая да видя. Отговарям - гледки. Пък и сенчеста пътека искам, тъй като крепко пече. И той изяснява: " Покрай тая къща минаваш, оная пътека ще хванеш, свиваш при дъба, от него - нагоре. Я си дай телефона, ето го и моя! ". Вече е ясно - посетител съм на Хамза Горския в гората.
Запътвам се към гъстия зелен пояс над Каравельово. Още над него е било с два близки върха (642 м и 648 м). В началото на инструкции от Хамза път обаче виждам нещо изненадващо - пън, дъска и разноцветни камъчета.
Коран. Игра, известна още като дама
Играл съм я като дете с пионки. Не подозирах, че някой я играе още. При това - на улицата, с дъска и камъчета. Двама старци хортуват край нея. " Кой бие? ", запитвам. " Те, баш играчите, излизат вечер. Ние тука се упражняваме ", майтапят се мъжете.
Пътеката до билото се изминава за към 40 минути приблизително движение. В началото е леко стръмна, чакълеста, след това става приятна. Вървя постепенно, чувам птиците. По едно време се обажда Хамза: " Качи ли се? ". След малко му звъня аз - горе съм.
Билото са обширни голи поляни, издигнати при върховете. Гущерчета пълзят измежду каменистата трева. За посядане са подобаващи сенките в горичките откъм скатовете. Интересно е, че природата като че ли с линийка е разпоредила до каква степен да се простира гората - откъм северния скат дърветата опират в самото било; при южния е тревата, под нея гората почва отново " линейно ".
А гледките са невероятни! Намирам се в действителност върху последните ридове на Върбишка планина. Оттатък реката е Камчийска, настрана - Карнобатска планина. Селца, ливади и долчинки са пръснати под мен. Гледам - хора щъкат в дворовете си, други пълнят води от планински чучури.
Звънят хлопки
Какво мога да желая повече от това място?!
По някое време отново слушам Хамза: " Дияне, къде си тъкмо? А, иди по на юг, оттова ще видиш сливенските върхове. На север са си твоите варненски села ". Затваря, по-късно отново: " Там, където си, съветски генерали са насилвали девойки. Местността ние я назоваваме.. " (бррр, слушам нещо като " къзъмлаар " ). Хамза ме поучава с взор да потърся и връх, на който брат му е строил пирамида - бетонен блок с означения за военни самолети.
Мястото е в действителност чудно! Вятърът гони облаците, небето разкрива още повече гледки! Долу по земята пъстри буболечки ме учат. А аз - местността. Вървейки по билото,
преминавайки през долчинки и горички,
човек елементарно може да стигне до други върхове и била. А през тях да се спуска до още околни селца. Има си пътеки. Планинари даже заграждат с камъни кътове по високите места - да се забучва знаме. Всичко е извънредно налично, прелестно за фамилна разходка. И се чудя толкоз ли е мъчно община Руен пейки да постави над Каравельово, десетина дървета да маркира и разпространява екопътека? Малко по на юг минава трасето Ком - Емине. Но то е за движимости планинари. А Каравельово е уместно за хиляди " по-лежерни " туристи - от Варна, Бургас, морски летовници... Оттатък реката " лекият туризъм " се получи. Там край село Билка варненски клуб провежда планинско тичане. Рекламира в интернет дестинацията, хора се тълпят непрекъснато - просто се разхождат. Така от 4 години Билка живна. А Каравельово никой не го знае.
Но може би и в това да е чарът му?
Прекарвам часове на платото. Навестявам с взор всяка къща, " пия " от всяка чешма. На слизане съм съпроводен от стадо овце - знаят си пътя, с тях няма да се изгубя.
Почивам си в локалния кафе-магазин. Научавам: към 200 души живеят в селото, толкоз са и гурбетчиите; някога е имало Трудово-кооперативно земеделско стопанство, работа, в този момент няма... - прозаичност в затънтената българска провинция. Установявам, че гара Каравельово е пуста не заради обезлюдяването; не и тъй като е надалеч. Просто младите карат коли, а старите не вървят на никое място.
Все отново се запитвам в действителност ли няма рейс до Каравельово. Следва разговор с кафеджийката магазинерка:
- А, има рейс. В 3 часа следобяд идва, стига да чакат пътници. От Соколец идва. Ако няма пасажери, остава в Соколец. Той водачът си живее там.
- А водачът по какъв начин схваща има ли тук пасажери?
- Разбира той.
- Наближава 3, аз съм тук. Пътник съм. Искам да ме вземе. Ще пристигна ли? Как ще разбере за мен?
- Ами... Тъй сме тука в крайното село.
На вас оставям да си извършите извод има ли рейс до Каравельово, няма ли.
До влака в Трънак ме откарва, естествено, Хамза. Ползвам времето в колата, с цел да: 1. разпитам за ония съветски генерали, дето насилвали момичета; 2. да го подкача за политиката, ДПС; 3. за атентатора от Трънак да науча. Чувам: 1. " Абе истина е. Дядо ми го разправяше, а на него - неговият дядо. При коя война не знам, само че
при някоя война съветски генерали отвеждали там девойки
И след това нашите хора споделяха на децата си да не вървят в местността ". 2. " Не е загадка, че ДПС-то поддържаме тука. Ама аз особено съм за Българска социалистическа партия. Тодор Живков си одобрявам от едно време, по този начин си я карам ". 3. " Познавах го момчето. Тая работа той самичък няма по какъв начин да измисли. Но сервитьор бе по морето, там някой го е провел очевидно ". Слушайки, аз надлежно си мисля: 1. Странно, етническите българи знаем митове за турски зверства, а етническите турци - за съветски. 2. Хамза е следващият срещнат от мен наш мюсюлманин, дал прошка на Живков Възродителния развой. Защо, по какъв начин - пъклен дълбока и забавна тематика. 3. Нищо съответно не мисля, гадното минало би трябвало да бъде заровено.
Разделям се с Хамза. Ще се видим ли отново, не знам, само че той оставя голяма искреност в мен. Нямаше време да ида в дома му. Не остана и за гаричката в Каравельово. Друг път, може би.
Чакам си влака в Трънак. Китна, актуализирана, напряко съвременна селска гара! И виждам, че на табелата й най-офиициално написа не Трънак, ами Търнак. Тая работа с причудливите гарови имена може да се окаже не обвързвана с историята, ами чисто бедежейски магии.
Друго няма какво да прибавя. Освен: Чуден край, прекрасен! Хубави хора! Да го кажа типичен: Хубав край, хубави хора! Хубави хо-ра.
Каравельово е селце в Източна Стара планина, сгушено високо под ръба на хълм. Долу на час разстояние се вие Камчия. Гаричката е в пролома. Отдавна минавам край нея, доста желая да я посетя - тъй като в действителност никой не слиза, съчетано с нещо необяснимо притегателно. Виждал съм и селцето отдалеч - с накацали къщи, свършващ път, гори, препречвани от хълмове. Мечта ми бе да стигна и него. Във влака съм, с цел да я осъществя.
Кондукторката обаче ме хвърля в лека алтернатива. Планирам еднодневен излет. За да се реализира, съм хванал най-ранния трен от Варна. Обратен същия ден няма. Подготвил съм се да измина двадесетина километра пеш и на автостоп - гаричката, самото Каравельово, баирите му, прилежащото Соколец - стигайки по-голямо село, където вечер стопират влакове за назад.
Но какъв автостоп, в случай че в действителност е пустота?
Затова променям " тактиката " - слизам в по-голямото село - от него ще разгадавам на автостоп за Каравельово. После - както пристигна.
Това по-голямо село се споделя Трънак. Мюсюлманско е, сходно на Каравельово. Родно е на един от атентаторите, взривили трен през 1985 година (размириците при Възродителния процес). Самото Каравельово пък няма общо с Любен Каравелов или някой Кара Вельо. Кръстено е по звуково подобие със остарялото наименование Кара Велилер. Може би по тази причина на гаричката е изписано като Кара-Вельово. Тези детайлности нямат връзка с една туристическа разходка. Но е добре човек да ги знае, тъй като по този начин гледа с още по-голямо любознание на този край.
Стоя на изхода на Трънак и махам на автостоп. За към половин час безрадостно минават три коли. Километрите до Каравельово са десетина, без сенки над тях. Юли е, напича, деморализирам се. В този миг стопира дребна кола. Шофьорът - към 60-годишен жилест мъж. Диалогът ми с него е:
- Добър ден. Благодаря, че ме качихте.
- Бъра-бъра, бъра-бъра... (Нормално си приказва човекът; просто е на турски, а аз не разбирам).
- За Каравельово ли сте?
- Бъра-бъра, бъра-бъра...
- Ако не сте за там, ще сляза докъдето сте?
- Бъра-бъра, бъра-бъра.
И по този начин пет минути. Колата катери завоите, а скоростната предавка гладко реализира прехода на български. Почвам да слушам: " А, от Варна си?... Журналист?... Абе един от Варна познавам, по малките екрани беше, огромен мой другар...Той на палатка тука идва. Ама как ще те оставя на пътя? По Балкана ли си тръгнал? Ще ти кажа къде да идеш, от кое място да минеш... Да, в Каравельово пребивавам. Къщата ми е ей оная, и отсам се вижда. Като се умориш, идваш у нас! ". След още пет минути към този момент си имам събрат. Казва се Хамза, преди малко пенсиониран горски. Какъв по-голям шанс да се запътиш към непознати баири, попадайки на горския!
Спираме в Каравельово. Хамза ме пита какво тъкмо желая да видя. Отговарям - гледки. Пък и сенчеста пътека искам, тъй като крепко пече. И той изяснява: " Покрай тая къща минаваш, оная пътека ще хванеш, свиваш при дъба, от него - нагоре. Я си дай телефона, ето го и моя! ". Вече е ясно - посетител съм на Хамза Горския в гората.
Запътвам се към гъстия зелен пояс над Каравельово. Още над него е било с два близки върха (642 м и 648 м). В началото на инструкции от Хамза път обаче виждам нещо изненадващо - пън, дъска и разноцветни камъчета.
Коран. Игра, известна още като дама
Играл съм я като дете с пионки. Не подозирах, че някой я играе още. При това - на улицата, с дъска и камъчета. Двама старци хортуват край нея. " Кой бие? ", запитвам. " Те, баш играчите, излизат вечер. Ние тука се упражняваме ", майтапят се мъжете.
Пътеката до билото се изминава за към 40 минути приблизително движение. В началото е леко стръмна, чакълеста, след това става приятна. Вървя постепенно, чувам птиците. По едно време се обажда Хамза: " Качи ли се? ". След малко му звъня аз - горе съм.
Билото са обширни голи поляни, издигнати при върховете. Гущерчета пълзят измежду каменистата трева. За посядане са подобаващи сенките в горичките откъм скатовете. Интересно е, че природата като че ли с линийка е разпоредила до каква степен да се простира гората - откъм северния скат дърветата опират в самото било; при южния е тревата, под нея гората почва отново " линейно ".
А гледките са невероятни! Намирам се в действителност върху последните ридове на Върбишка планина. Оттатък реката е Камчийска, настрана - Карнобатска планина. Селца, ливади и долчинки са пръснати под мен. Гледам - хора щъкат в дворовете си, други пълнят води от планински чучури.
Звънят хлопки
Какво мога да желая повече от това място?!
По някое време отново слушам Хамза: " Дияне, къде си тъкмо? А, иди по на юг, оттова ще видиш сливенските върхове. На север са си твоите варненски села ". Затваря, по-късно отново: " Там, където си, съветски генерали са насилвали девойки. Местността ние я назоваваме.. " (бррр, слушам нещо като " къзъмлаар " ). Хамза ме поучава с взор да потърся и връх, на който брат му е строил пирамида - бетонен блок с означения за военни самолети.
Мястото е в действителност чудно! Вятърът гони облаците, небето разкрива още повече гледки! Долу по земята пъстри буболечки ме учат. А аз - местността. Вървейки по билото,
преминавайки през долчинки и горички,
човек елементарно може да стигне до други върхове и била. А през тях да се спуска до още околни селца. Има си пътеки. Планинари даже заграждат с камъни кътове по високите места - да се забучва знаме. Всичко е извънредно налично, прелестно за фамилна разходка. И се чудя толкоз ли е мъчно община Руен пейки да постави над Каравельово, десетина дървета да маркира и разпространява екопътека? Малко по на юг минава трасето Ком - Емине. Но то е за движимости планинари. А Каравельово е уместно за хиляди " по-лежерни " туристи - от Варна, Бургас, морски летовници... Оттатък реката " лекият туризъм " се получи. Там край село Билка варненски клуб провежда планинско тичане. Рекламира в интернет дестинацията, хора се тълпят непрекъснато - просто се разхождат. Така от 4 години Билка живна. А Каравельово никой не го знае.
Но може би и в това да е чарът му?
Прекарвам часове на платото. Навестявам с взор всяка къща, " пия " от всяка чешма. На слизане съм съпроводен от стадо овце - знаят си пътя, с тях няма да се изгубя.
Почивам си в локалния кафе-магазин. Научавам: към 200 души живеят в селото, толкоз са и гурбетчиите; някога е имало Трудово-кооперативно земеделско стопанство, работа, в този момент няма... - прозаичност в затънтената българска провинция. Установявам, че гара Каравельово е пуста не заради обезлюдяването; не и тъй като е надалеч. Просто младите карат коли, а старите не вървят на никое място.
Все отново се запитвам в действителност ли няма рейс до Каравельово. Следва разговор с кафеджийката магазинерка:
- А, има рейс. В 3 часа следобяд идва, стига да чакат пътници. От Соколец идва. Ако няма пасажери, остава в Соколец. Той водачът си живее там.
- А водачът по какъв начин схваща има ли тук пасажери?
- Разбира той.
- Наближава 3, аз съм тук. Пътник съм. Искам да ме вземе. Ще пристигна ли? Как ще разбере за мен?
- Ами... Тъй сме тука в крайното село.
На вас оставям да си извършите извод има ли рейс до Каравельово, няма ли.
До влака в Трънак ме откарва, естествено, Хамза. Ползвам времето в колата, с цел да: 1. разпитам за ония съветски генерали, дето насилвали момичета; 2. да го подкача за политиката, ДПС; 3. за атентатора от Трънак да науча. Чувам: 1. " Абе истина е. Дядо ми го разправяше, а на него - неговият дядо. При коя война не знам, само че
при някоя война съветски генерали отвеждали там девойки
И след това нашите хора споделяха на децата си да не вървят в местността ". 2. " Не е загадка, че ДПС-то поддържаме тука. Ама аз особено съм за Българска социалистическа партия. Тодор Живков си одобрявам от едно време, по този начин си я карам ". 3. " Познавах го момчето. Тая работа той самичък няма по какъв начин да измисли. Но сервитьор бе по морето, там някой го е провел очевидно ". Слушайки, аз надлежно си мисля: 1. Странно, етническите българи знаем митове за турски зверства, а етническите турци - за съветски. 2. Хамза е следващият срещнат от мен наш мюсюлманин, дал прошка на Живков Възродителния развой. Защо, по какъв начин - пъклен дълбока и забавна тематика. 3. Нищо съответно не мисля, гадното минало би трябвало да бъде заровено.
Разделям се с Хамза. Ще се видим ли отново, не знам, само че той оставя голяма искреност в мен. Нямаше време да ида в дома му. Не остана и за гаричката в Каравельово. Друг път, може би.
Чакам си влака в Трънак. Китна, актуализирана, напряко съвременна селска гара! И виждам, че на табелата й най-офиициално написа не Трънак, ами Търнак. Тая работа с причудливите гарови имена може да се окаже не обвързвана с историята, ами чисто бедежейски магии.
Друго няма какво да прибавя. Освен: Чуден край, прекрасен! Хубави хора! Да го кажа типичен: Хубав край, хубави хора! Хубави хо-ра.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ