Владина Цекова след Covid-19: Готова съм да се върна като доброволец
Владина Цекова е основен редактор на предаването „ Пътеки “ по Българска национална телевизия, работила е като ефирен продуцент и маркетинг експерт. Истински странник е това пораснало момиче, което не стопира да оказва помощ, да доброволства, а когато може и да ни въодушевява със фотоси и истории посредством фейсбук профила си. Наскоро самата тя се наложи да премине през тестването Covid-19, за което ни споделя през днешния ден, малко откакто към този момент е изписана от Белодробна болница в София. В момента събира дарения за спално долни дрехи, одеяла и всичко, от което има потребност болничното заведение, а незабавно откакто се възвърне изцяло, ще се върне в нея като доброволец.
Кога и по какъв начин стартира твоята персонална борба с Covid-19?
Владина: Започна на 27 октомври, като първо доста ме болеше главата и все ми се спеше. Една вечер се бяхме събрали фамилно и аз заспах на вечерята. Първите признаци бяха главоболие и отмалялост. След това стартира да ме боли доста тялото. Не съм кашляла, не ме болеше гърло. Вдигнах температура – 37, 37,5, 38... В началото бързо я смъквах, само че по-късно взех решение да я оставя да се побори, тъй като съгласно мен температурата е потребна, несъмнено, в случай че не е в доста високи стойности. Започнах доста да се потя. За мен това не е елементарен вирус, само че няма да диспутирам с хората. Всеки е на друго мнение. След всяко потене отивах в банята, взимах душ, след това лягах и се завивах. Нищо не ми се правеше – нито ми се четеше, нито ми се гледаше. Някъде на 4 – 5 ден изгубих усет и аромат. Преди това се обадих на персоналния доктор, тъй като започнах да си мисля, че съм с Covid-19. Тя ми сподели да пия цинк, селен, аспирин протект и че щом се усещам зле, ще би трябвало да пия антибиотик – сумамед. Това е първото пиянство на антибиотик в живота ми, a аз съм на 57 години и не обичам да пия медикаменти. Дори да се разболея, виждам да се церя с бабини илачи. Но в този момент, усещайки, че е съществено ситуацията, нямаше по какъв начин да не я послушам. Говорих и с другари, които са го минали, които също споделиха, че добре са се повлияли от него. Пих го шест дни и лекарката сподели, че би трябвало да го пия още малко. Започнах да се усещам по-добре, да се оправям. Повече ми се ставаше, даже взех решение да измия пода у дома, което не ми лишава доста време, само че усетих по какъв начин се запъхтявам.
Дори когато някой другар ми се обаждаше да си поговорим, се задъхвах, забавяха ми се думите.
Усетих, че нещо става, макар че се усещах добре, само че един другар, на който споделих, ме посъветва да отида да си фотографирам белите дробове. Беше 15 ден от първите признаци. Отидох до една частна клиника наоколо, не ми се чакаше за посоки. Платих си за ренген, само че до момента в който чаках, една жена от опашката като чу, че към този момент съм минала Covid-19, ме посъветва да си направя скенер. Доплатих за скенер и когато по-късно отидох да си взема резултатите, се оказа, че имам завещание – подарък от Covid-19 – двустранна бронхопневмония. Казаха, че ми би трябвало незабавна консултация с пулмолог и е добре да вляза незабавно в болница. Като си потеглих, не знаех какво да върша, не знаех какви би трябвало да са първите стъпки, на кого да звъня. Обадих се в " Софиямед " по рекомендация на другар, нямаше места, в Спешна помощ – нямаше места. Казах си: „ Защо да не отида до Военна болница или в Пирогов? “ Предполагах, че няма да ме върне никой. Междувременно другари ми дадоха телефони на лекари и един доктор от ВМА ме посъветва да не вървя там, тъй като е цялостно отделението, и че е по-добре да отида в Инфекциозна болница.
В това време обаче ми се обадиха, че има места в Белодробна болница и аз отидох персонално. Прегледаха ме, направиха ми ПСР тест, аз не си бях правила, оказа се позитивен. Настаниха ме, бях сама в стая, само че до края на деня пристигнаха още дами. Бях там тъкмо седем дни. Докторката сподели, че доста бързо съм се повлияла от лекуването, не стигнах до кислороден уред, тъй като сатурацията ми беше в норма. Духът постоянно като е горе, нещата се получават и не спирам да се сюрпризирам от себе си. Сега съм в следковидно лекуване у дома, пия си медикаментите, които са ми предписани. Тъй като множеството хора остават в болница сред 14 и 20 дни, а мен ме изписаха на седмия ден и популярност богу, тъй като аз се усещах добре и не желаех да заемам легло на някой, който има повече потребност. На 2 декември ще съм на надзорен обзор в Белодробна болница, по-късно на 9-и на още един.
Какви бяха условия в болничното заведение? Имаше ли задоволително лекари и сестри?
Владина: Докато бях там, следих какво се случва, по какъв начин дезинфекцират, какъв брой е чисто, по какъв начин санитарите си правят работата, всички са със скафандри, сестрите, лекарите. Забелязах, че спалното им долни дрехи е някак късо, другояче беше доста чисто и ново. Казах на докторката, че желая да намеря подаяние за спално долни дрехи и тя сподели, че всичко ще бъде добре пристигнало. И не щеш ли открих и съм доста щастлива. Сега съм в атака да намеря и одеяла и ротаметри, които са за кислородни инхалации, тъй като не им стигат. Понякога поставят на кислороден уред индивида, който има по-голяма потребност от него, въпреки че и другият има потребност. В нашата стая се лекуваше сестра от същата болница и тя сподели: „ Какво да вършим, не стигат нещата. “ И аз споделям: „ Как по този начин няма какво да се направи, всеки човек може да направи “. Една писалка някой да подари, отново е в помощ. Всяка помощ е огромна. Да, мисленето на хората е друго. Не е въпросът до пари, по отношение на действието. Да станеш и да го направиш. Аз не съм богата, само че пък имам другари, които мога да помоля и като знам, че го върша с чисто сърце, всичко ще стане. Разкошни лекари, луксозни сестри.
Да, количеството не доближава и по тази причина е наша отговорност – на обществото, каквито ограничения има, да се съблюдават, без доста да мрънкаме.
В нашето поделение, където бях аз, сестрата ми сподели, че би трябвало да има най-малко 10 лекари. От тези 10 сега, в който аз бях, работеха четирима. Други трима бяха заболели от Covid-19 и останалите до 10 ги няма, тъй като няма лекари. При сестрите също половината бяха заболели. Въпреки всичко тези хора се справяха. Понякога искахме да ги питаме нещо, само че те ни споделяха: „ Нямаме време, знаете ли какъв брой доста хора има “. Но идваха, каквото имахме потребност, правеха и след това тръгваха. Всичко е строго проведено. Просто са прелестни. И санитарките – постоянно общителни, тъй като в избран час се носеше багаж от близки хора. Никой не роптаеше, всеки слиза, носи, тъй като ние нямаме право да излизаме.
Имахме един общ балкон, на който излизахме. Дори описах в мой фейсбук пост една история с каменна скулптура на жена. Едно време, когато болничното заведение е била основана, е била туберкулозна. Имало е едно момиче, което се е излекувало и неговото семейство и момчето, което е харесвало това момиче, е подарило цяла каменна скулптура, която и до през днешния ден седи в двора на болничното заведение. Но хората я подминават. Но във фейсбук се откриха и хора, които ми писаха: „ Вие за какво заемате легло на някой болен? Как ставате и се занимавате с нелепости? “ А това е подобен образец – да подариш изкуство на болничното заведение от признателност, че са излекували твой непосредствен.
Има още...
Кога и по какъв начин стартира твоята персонална борба с Covid-19?
Владина: Започна на 27 октомври, като първо доста ме болеше главата и все ми се спеше. Една вечер се бяхме събрали фамилно и аз заспах на вечерята. Първите признаци бяха главоболие и отмалялост. След това стартира да ме боли доста тялото. Не съм кашляла, не ме болеше гърло. Вдигнах температура – 37, 37,5, 38... В началото бързо я смъквах, само че по-късно взех решение да я оставя да се побори, тъй като съгласно мен температурата е потребна, несъмнено, в случай че не е в доста високи стойности. Започнах доста да се потя. За мен това не е елементарен вирус, само че няма да диспутирам с хората. Всеки е на друго мнение. След всяко потене отивах в банята, взимах душ, след това лягах и се завивах. Нищо не ми се правеше – нито ми се четеше, нито ми се гледаше. Някъде на 4 – 5 ден изгубих усет и аромат. Преди това се обадих на персоналния доктор, тъй като започнах да си мисля, че съм с Covid-19. Тя ми сподели да пия цинк, селен, аспирин протект и че щом се усещам зле, ще би трябвало да пия антибиотик – сумамед. Това е първото пиянство на антибиотик в живота ми, a аз съм на 57 години и не обичам да пия медикаменти. Дори да се разболея, виждам да се церя с бабини илачи. Но в този момент, усещайки, че е съществено ситуацията, нямаше по какъв начин да не я послушам. Говорих и с другари, които са го минали, които също споделиха, че добре са се повлияли от него. Пих го шест дни и лекарката сподели, че би трябвало да го пия още малко. Започнах да се усещам по-добре, да се оправям. Повече ми се ставаше, даже взех решение да измия пода у дома, което не ми лишава доста време, само че усетих по какъв начин се запъхтявам.
Дори когато някой другар ми се обаждаше да си поговорим, се задъхвах, забавяха ми се думите.
Усетих, че нещо става, макар че се усещах добре, само че един другар, на който споделих, ме посъветва да отида да си фотографирам белите дробове. Беше 15 ден от първите признаци. Отидох до една частна клиника наоколо, не ми се чакаше за посоки. Платих си за ренген, само че до момента в който чаках, една жена от опашката като чу, че към този момент съм минала Covid-19, ме посъветва да си направя скенер. Доплатих за скенер и когато по-късно отидох да си взема резултатите, се оказа, че имам завещание – подарък от Covid-19 – двустранна бронхопневмония. Казаха, че ми би трябвало незабавна консултация с пулмолог и е добре да вляза незабавно в болница. Като си потеглих, не знаех какво да върша, не знаех какви би трябвало да са първите стъпки, на кого да звъня. Обадих се в " Софиямед " по рекомендация на другар, нямаше места, в Спешна помощ – нямаше места. Казах си: „ Защо да не отида до Военна болница или в Пирогов? “ Предполагах, че няма да ме върне никой. Междувременно другари ми дадоха телефони на лекари и един доктор от ВМА ме посъветва да не вървя там, тъй като е цялостно отделението, и че е по-добре да отида в Инфекциозна болница.
В това време обаче ми се обадиха, че има места в Белодробна болница и аз отидох персонално. Прегледаха ме, направиха ми ПСР тест, аз не си бях правила, оказа се позитивен. Настаниха ме, бях сама в стая, само че до края на деня пристигнаха още дами. Бях там тъкмо седем дни. Докторката сподели, че доста бързо съм се повлияла от лекуването, не стигнах до кислороден уред, тъй като сатурацията ми беше в норма. Духът постоянно като е горе, нещата се получават и не спирам да се сюрпризирам от себе си. Сега съм в следковидно лекуване у дома, пия си медикаментите, които са ми предписани. Тъй като множеството хора остават в болница сред 14 и 20 дни, а мен ме изписаха на седмия ден и популярност богу, тъй като аз се усещах добре и не желаех да заемам легло на някой, който има повече потребност. На 2 декември ще съм на надзорен обзор в Белодробна болница, по-късно на 9-и на още един.
Какви бяха условия в болничното заведение? Имаше ли задоволително лекари и сестри?
Владина: Докато бях там, следих какво се случва, по какъв начин дезинфекцират, какъв брой е чисто, по какъв начин санитарите си правят работата, всички са със скафандри, сестрите, лекарите. Забелязах, че спалното им долни дрехи е някак късо, другояче беше доста чисто и ново. Казах на докторката, че желая да намеря подаяние за спално долни дрехи и тя сподели, че всичко ще бъде добре пристигнало. И не щеш ли открих и съм доста щастлива. Сега съм в атака да намеря и одеяла и ротаметри, които са за кислородни инхалации, тъй като не им стигат. Понякога поставят на кислороден уред индивида, който има по-голяма потребност от него, въпреки че и другият има потребност. В нашата стая се лекуваше сестра от същата болница и тя сподели: „ Какво да вършим, не стигат нещата. “ И аз споделям: „ Как по този начин няма какво да се направи, всеки човек може да направи “. Една писалка някой да подари, отново е в помощ. Всяка помощ е огромна. Да, мисленето на хората е друго. Не е въпросът до пари, по отношение на действието. Да станеш и да го направиш. Аз не съм богата, само че пък имам другари, които мога да помоля и като знам, че го върша с чисто сърце, всичко ще стане. Разкошни лекари, луксозни сестри.
Да, количеството не доближава и по тази причина е наша отговорност – на обществото, каквито ограничения има, да се съблюдават, без доста да мрънкаме.
В нашето поделение, където бях аз, сестрата ми сподели, че би трябвало да има най-малко 10 лекари. От тези 10 сега, в който аз бях, работеха четирима. Други трима бяха заболели от Covid-19 и останалите до 10 ги няма, тъй като няма лекари. При сестрите също половината бяха заболели. Въпреки всичко тези хора се справяха. Понякога искахме да ги питаме нещо, само че те ни споделяха: „ Нямаме време, знаете ли какъв брой доста хора има “. Но идваха, каквото имахме потребност, правеха и след това тръгваха. Всичко е строго проведено. Просто са прелестни. И санитарките – постоянно общителни, тъй като в избран час се носеше багаж от близки хора. Никой не роптаеше, всеки слиза, носи, тъй като ние нямаме право да излизаме.
Имахме един общ балкон, на който излизахме. Дори описах в мой фейсбук пост една история с каменна скулптура на жена. Едно време, когато болничното заведение е била основана, е била туберкулозна. Имало е едно момиче, което се е излекувало и неговото семейство и момчето, което е харесвало това момиче, е подарило цяла каменна скулптура, която и до през днешния ден седи в двора на болничното заведение. Но хората я подминават. Но във фейсбук се откриха и хора, които ми писаха: „ Вие за какво заемате легло на някой болен? Как ставате и се занимавате с нелепости? “ А това е подобен образец – да подариш изкуство на болничното заведение от признателност, че са излекували твой непосредствен.
Има още...
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ