Владимир Димитров – Майстора. Бедното момче, което със своята воля

Владимир Димитров – Майстора. Бедното момче, което със своята воля и гений съумя да се трансформира в облик на родното изкуство. Побеждавайки компликациите, с които го сблъсква живота и изграждайки своя късен „ древен “ облик той кара всеки, най-малко малко осведомен с изкуството, да познае един създател съумял първи да изведе българското изкуство на международната сцена. В неговите картини се разкрива яркия му гений и самобитния метод на художествено отнасяне, върху привидно най-обикновени тематики.

 Роден през 1882 година в село Фролош в младо освободеното Княжество България, още в ранна детска възраст се сблъсква с проблемите на живота. Той споделя ориста на фамилията си, като наследник на небогати македонски бежанци. Баща му е неработоспособен, заради случай, и неговата жалка пенсия не може да спомогне за фамилното благополучие. Майка му страдаща от епилепсия, поради тежкият емигрантски живот е принудена да слугува по непознатите къщи. Затова младият Владе, както е бил именуван е заставен да приключи своето образование в прогимназията и да стартира работа, първо като продавач при един книжар, по-късно като бояджия и най-после като писар в Кюстендилския областен съд, единствено против 10 лева месечна заплата. За благополучие там се среща Емануил Попдимитров и Никола Антонов, които чрез дружбата си с него му разкриват нови научни и метафизичен хоризонти. Чрез тях младият Владимир Димитров открива концепциите на Толстой, от който надълбоко е повлиян. В локалният съд на гърба на формуляри и бланки, по лично въодушевление, прави голям брой рисунки. Талантът му бива видян и вместо да провокира яд и нападки, поради своите рисунки той кара всички до толкоз да се развълнуват от видяното, че да му провеждат галерия. Майстора бива толкоз сюрпризиран и изплашен от случилото се и не участва на събитието. Въпреки това сграбчва сърцето на публиката и се образува група, която да стартира концепцията той да учи в Рисувателното учебно заведение. Средствата са събрани и през 1903 година стартира неговото образование. Независимо от по огромната си възраст, той се откроява от останалите студенти не по това, а най-много поради стремлението му да навакса пропуснатото и да усъвършенства себе си. От това време са непокътнати първите му университетски етюди, изпълнени в най-разнообразна техника: с акварел, с туш или креда, с масло.

 През ваканциите в същия дух твори в Кюстендил, рисувайки домашните си или локални жители. По това време почива татко му, което принуждава фамилията му да заживее в София. Младият художник получава финансовата и духовна поддръжка на собствен другари, или съграждани, за която не еднократно благодари в персоналната си преписка. Много от съгражданите му преселели се в младата столица поръчват портрети от него. Един от най-усърдните меценати е Никола Чехларов, чиито портрет пази спомените за помощта. Към това време Владимир Димитров към този момент е заслужил прякора „ Майстора “ измежду своите сътрудници. Прави голям брой портрети, посредством които благодари на своите меценати или сподвижници, не искайки нищо в подмяна. Получава и прочут брой поръчки, които не постоянно били оценени почтено от портретуваните. Независимо, че в множеството случай следвал препоръките на своите преподаватели над един негов непокътнат очерк откриваме надпис „ Моля не ми казвайте грешките “, което приказва за неговото високо съзнание като търсещ художник, а не епигонстващ чирак.

 Докато следва има шанса да посети някои съветски градове, където преглежда локалните галериите. От съветските художници най-голямо усещане му вършат Репин и Айвазовски, а от западните бива впечатлен от Рембранд. Успява със спестени средства да посети Италия от където са непокътнати някой бързи пейзажни скици. На Венецианското биенале е впечатлен от Крьойер. След като приключва своето художествено обучение в Рисувателното учебно заведение, Майстора пробва за известно време да си изкарва хляба като свободно практикуващ художник, само че заради неналичието на упоритости и практицизъм не сполучва на това занятие. Затова подава документи като преподавател в Търговската гимназия в Свищов. Назначен е като преподавател по калиграфия, и изненадващо, гимнастика. Не е изцяло удовлетворен от заплатата си, само че все пак съумява да спести пари да обиколи огромните европейски културни центрове: Виена, Мюнхен, Берлин, Париж, Лондон. Средата в която преподава и живее се оказва извънредно удобна за неговото развиване. Той основава връзки измежду локалният интелектуален хайлайф. Негов другар става надареният български стихотворец Николай Лилиев, германецът Хайнрих Каспар и Спас Мартинов. С тях майстора основава другарства до живот. На учениците и учителите от гимназията незабавно правели усещане особеностите на характера на Димитров. За това по какъв начин въплъщавал концепциите на толстоизма в житието си. Скромната заплата споделял със фамилията си и някои свои учени. Усърдният му труд правил огромно усещане и карал всички да го почитат поради това. Неговото облекло не отговаряло на общественото му състояние, което предизвиквало учудване у всички. Децата били най-големите му фенове.

 В ранното си творчество той прави голям брой портрети, които за времето си показват едно напредничаво пластично и художествено мислене, само че към момента не разкриват най-самобитното от душата му на художник. Отделя внимание на детайлите и картините му изпъкват с реализма си. През това време се цели да овладее техника, или с негови думи „ граматиката “ на изкуството. Първите зрели произведения на Майстора са изпълнени с концепцията да се отхвърлят правилата на обикновеното пресъздаване на облиците, като фото-копия на действителността. Така той стартира да търси психическите моменти в своите платна, търси вътрешния облик, това което одухотворява. С времето той стартира да обръща все по огромно внимание на очите, които се трансформират в самобитен център на духовна сила. Така да вземем за пример един автопортрет от 1920 година показва майстора по несравним метод. Очите гледат екзалтирано, изпълнени са с вътрешно напрежение, орловия нос дружно с хлътналите скули и дългата аскетска брада, карат художника да наподобява като светец имащ възвишена цел – изкуството. По това време главната гама, с която работи е кафявата и употребява най-вече земни цветове. Другото, което характеризира стила му е виртуозното боравене с мазката, по този начин посредством нея той ловко предава пластиката и основава трагични моменти. Един от първите му опити е портрет на Мърквичка от 1910 година В портретите светлината се разпръсква и се явява на разнообразни места, което предава от време на време раздвояване на сянката, различен път мощни и непредвидени резултати. Малкото от пейзажите на Майстора към този интервал се характеризират с изразителност на проектите, синтезираност на изобразеното във формата, солидност и величественост на мазката. Цветовите гами по нищо не припомнят полифонията и чистите спектрални гами от късния интервал. Колоритът е монотонен, в него се натъртва повече на единството от тонове, които са сиви, охрави, кафяви и зеленикави. По това време Димитров прави огромен брой рисунки с туш и перо. Много от тях са на Рилския манастир. Тук живописната мазка бива сменена от огромен брой линии, моделирани в обособени групи, като едно цяло. Така обособеният щрих отстъпва от своето самостоятелно линеарно звучене и се трансформира част от цялото. По този метод се резервира монументалността присъща за живописта му и в това време работите влияят със застиналостта си и основават възприятието за безвременност.

С експлоадирането на Балканската война през 1912 година целият български народ самоотвержено потегля да се бие за свободата на поробените „ братя “. Владимир Димитров е освободен от военна работа, само че той виждайки плама в очите на своите съотечественици не остава апатичен към протичащото се. Записва се доброволец и взе участие като художник към щаба на VII Рилска дивизия. Още при започване на похода военното формирование, в което Майстора е разпределен, попада в битка с турски бойци. След бойните дейности той се заема да рисува убитите турски бойци. Въпреки, че няма вода за боите, той ги разрежда със слюнка. Сцената с мъртвите и обезобразени бойци основава възприятие на мъка у него. След това наедно като останалите бойци се сблъсква с военните несгоди. Небивал мраз, заболявания, измръзвания, битки.

 След военните триумфи от Първата балканска война настава Втората, против някогашните съдружници, а след нея и Първата международна война. Всички тези затруднения в политико-военната обстановка карат огромна част от интелигенцията, както и елементарните жители да се настроят против военната обстановка. Битуващото мнение е, че тази война е лишена от смисъл, тъй като е предопределено да се провали. Майстора не е единственият художник по фронтовете на бойните дейности. Много художници по това време се занимават с военната тема. Като цяло по-голяма част от тях не съумяват да обзет в картините си дивата примамка, с която се характеризира всяка една война. От това време са многото рисунки и някой по-познати картини, като „ Завръщане от фронта “. В работите на Владимир Димитров са изобрази мигове от живота на фронта. Почиващи бойци, бойци на поход, или такива греещи се към топлината на огъня. В тях се разкрива същината на войнишкия живот, тежките събития с които би трябвало да се пребори душевен и физически човешката персона. В доста от рисунките си той документира освен битът на бойците, само че и местата от, които е минал. В тях той разкрива безконечното в природата, чрез изкристализираната форма на рисунката. В една рисунка с туш е изобразен стволът на вековно дърво, чиито корени са впити надълбоко в земната корав и поемат виталните сокове, което се трансформира в знак на индиферентната природа, а на назад във времето два боеца вървящи на някъде, чакащи да убият или да бъдат убити, наподобяват някак дребни и несигурни по отношение на величествено спокойната природа. Цялата работа се трансформира в метафора на несигурното човешко битие. Майсторът остава непознат на милитаристичните настроения и представянето на настъплението, злобата и жестоката битка за живот характеризираща жанра, който е заставен да рисува. Неговият хуманизъм и великодушие го карат да изобрази злото, на което е подложен всеки боец поради безцелието на войната, поради това, по какъв начин когато човешкият разсъдък загуби на напред във времето излизат по-първични сили, такива които са жадни за кръв. Липсва баталния възторг, липсват всички фанфари, с които от време на време войните биват показани. Войниците не гледат на горе, нито напред, липсва въодушевлението от това да срещнеш неприятеля и да го пребориш. Вместо това те постоянно гледат към земята, изтощени под тежкото войнишко снаражение. Няма маршова стъпка, единствено остава тежестта на задачата да продължиш напред. Отношението към неприятеля е същото като към родният боец. Няма омраза, няма идеологизиране на облиците. Врагът е същия като „ нашите “, боязън го е и тръпне за своя живот, не желае да е на бойните полета, а у дома при своите близки. Това може би споделя платното „ Сръбски пленници “. В „ Завръщане от фронта “ виждаме ужасът оставащ след геройските мигове на саможертвата, това по какъв начин войната единствено лишава само че нищо не дава...

 През двадесетте година на 20 в. се следи повсеместен поврат в естетическите търсения на българското общество. Множество интелигенти стартират да търсят самобитното в „ българското “. Под въздействие на някои западни течения, създатели като Николай Райнов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев в литературата и Иван Милев, Владимир Димитров, Сирак Скитник в изобразителните изкуства насочват погледите си в тази посока. В работите им се разкрива първичната елементарност на земята и народа. Развиват творчеството си към непокътнатото старино завещание. В изкуството търсят спецификата и особеностите на багрите, присъщия метод на обрисуване на фигурите, стилизацията на разнообразни естествени претекстове, от предишното. От тук идва и враждебното отношение към урбанистичната просвета, в която първичната естетика и характерност биват заличени и на тяхно място се появява уеднаквеността и отчуждението. За Майстора методът към изобразяването на родното не е научен, нито натуралистичен. Той се опълчва на дефинираните правила на академизма, където липсва конкретиката на изобразяването и отличителното, а доминират обективните отвън времеви и не топологични правила. Неговото изкуство черпи ентусиазъм от безграничното благосъстояние на форми и цветове в носиите, шевиците, дърворезбите, чергите и иконите. В неговите картини се построява една декоративна хармония, в която линейната и въздушната вероятност, локалния звук, пространствената дълбочина отсъстват, а на тяхно място се разкрива многообразие от стилизации, орнаментални претекстове, фризови ритми и арабески. След 1920 година изкуството на Майстора е изцяло преобразено. То стартира да се характеризира с изключителна жизнеспособност, хроматична сензитивност и експресивна мощ. Първата картини, в която се вижда тази смяна е серия автопортрети стартирани през 1919 година. В тях, както постоянно, той изобразява себе си в елементарни, аскетични облекла, с дълга брада и екзалтирани очи. Цялата поредност от автопортрети се характеризира с вариативност. Всеки от портретите е решаван в разнообразни колоритни гами: първият в неясно охрава, вторият в кремаво-жълтеникава и пастелнокафяво-жълтеникава, а останалите четири в ръждивокафява и керемиденочервена. Разбрал силата на цвета и неговото психическо влияние, от тук нататък правенето на сходни серии ще се трансформира в негов обичан прийом.

 След пътуването на Майстора до Италия, се следи афинитет към извисяване на изображението и доближаването му с класическата идеализация. Въпреки, че неговото изкуство в огромна степен бива класифицирано като „ експресионистично “, то в никакъв случай не доближава до границата, където умишлено или непринудено обликът придобива наивитет или гротескност. Друг присъщ миг са непрекъснатите му търсения и извършения в региона на „ граматиката “ на изкуството. За нейна основа слага рисунката, без която никоя форма не може да бъде основана с нужната мощ. Въпреки, че за него възприятието има първостепенна роля за всяка творба, не би било допустимо то да бъде построено без да е положено върху вярна и логичен построена форма. Чрез идеализирането на формата, той се стреми да одухотвори облика и да го издигне над животинското. Именно добродетелите, като непорочие, доброта, примирение и душевна непорочност са това, което съставляват възвишената човешка нравственост. Тези качества съгласно него, посред този посредствен свят могат да се открият в младите девойки възпитани в старите патриархални полезности. В творчеството му все по-често стартира да доминира идеализирания женски облик. Той основава женски облици изпълнени със „ серафични “ настроения, които, в не дребна, степен контрастират на неговият блян да се приближи и да живее до примитивното и простонародното. Все по постоянно стартира да разкрасява, облагородява и заглажда облиците на своите модели. Особено любопитни, във връзка с все по-засилващата се феминизация на изкуството на Димитров са серия от рисунки с туш, представящи претекста Noli me tangere (не ме докосвай) взаимствани от Евангелието. Не е изненадващо, че Майстора е изобразил Христос, само че е изненадващо, че от цялата библейска иконография е избрал да изобрази разкаялата се развратница. По това време този претекст придобива изключителна известност, измежду някои декадентски създатели, поради еротичната тайнственост, която била влагана в него. Самите рисунки са изпълнени с четка с вълнообразна линия, известна превзетост и превзетост на жеста. В множеството му платна на „ моми “, се осъществя стремежът на Майстора да изобрази непорочната женска хубост, като че ли сляла се с природата, посред фона от плодове или цветя.

 Завърнал се от Италия, Майстора заживява в село Шишковци, на няколко километра от Кюстендил. Като причина за тази постъпка, той изрича съображението, че щом ще желае да разкрие националният обичай и живот би трябвало да се сблъска с живота на селяните. Във времето, когато той заживява измежду селският обичай към този момент са настъпили цялостни промени в селският живот. Селяните от една страна са запазили своето остаряло хармонично отношение между тях и към природата, само че към този момент били подложени и на някой процеси, наблюдаващи се в капиталистическите градове. Въпреки смяната в селският обичай, родните художници съумели по умозаключителен път да доближат до задачата на своето изкуство. Майстора правилен на възгледите си, не отива да работи измежду „ народа “, а работи за него. Поради тази причина доста от неговите картини биват изложени в селското учебно заведение и стават всеобщо притежание. В своите работи разкрива разнообразните прояви на селският обичай. Един сътрудник на Българския училищен съюз разкрива, че чрез изложбите на Майстора жителите на село Шишковци съумяват да видят красиво в живота, който живеят.

 Най-популярни са неговите композиции с една фигура, като най-често това са млади дами, по-рядко изпитали неволите на живота старци и старици. Фигурите, в множеството случай, са ситуирани симетрично, изобразени до пояса със скръстени начело ръце. Фонът декоративно и виртуозно е изпълнен еднопланово, с огромно многообразие от цветя, плодове, свежи листници и разцъфтели клони. Младите девойки са показани съгласно неговият блян: духовно красиви, сдържани, свенливи. Композициите с две фигури резервират доста от чертите на тези с по една. Фонът е същият, позата е фронтална, с дребни изменение в посоката, накъдето са ориентирани лицата. Композиционно творбите не прибавят нищо ново, само че прочувствено прибавят нови смисли, подсказвани от името на обособените картини. Представя се общият живот на колектива, духовната връзка сред братя и сестри, родители и деца. В този вид работи Майстора разкрива духовния живот на обособената персона. Изобразени са цели фамилии, или интимната непосредственост сред майката и нейното дете. Битовите композиции са другият главен клон на творчеството му. Големите старания на художника са ориентирани в тази област. В тях той показва „ националният вид и обичай “, като останалите работи са, на първо място, подготовки за битовите му платна. Изобразява орачи, копачи, жътвари, смятайки да улови живота и труда на селяните. Интерес съставляват жътварските му платна, където портретният детайл отсъства и фигурите са увлечени в трудовото деяние. Фигурите към този момент не са изрисувани фронтално и статично, а фонът имащ второстепенно значение в някой други негови работи, в този момент разкрива същината на картината. Често фигурите, или обектите носени от тях, да вземем за пример снопове плява, са хиперболизирани, с цел да се покаже напрежението и битката, които извисяват трудещия се.

 Владимир Димитров основава цикъл платна, наименуван „ Сватба “, където запечатва тайнството на националният ритуал. Изобразени са главните моменти характеризиращи обичайна женитба: „ Ръкоцелуването “, „ Трапезата “, „ Момъкът “, „ Момата “. Отново главен акцент на творбите се явява добродетелността и духовната хубост на дамата. Тя отново е изобразена целомъдрена, с чиста психика и доблестен манталитет. Наред с платната идеализиращи селският обичай, Майстора основава и голям брой произведения, представящи живота в неговия недопечен тип, където битката и нещастието на човешкото битие изпъкват на напред във времето.Такива са платната „ Завръщане от беритба “, „ Жътвар “ и „ Жътварка “. В „ Завръщане от беритба “ е изобразено семейство жътвари с тяхното дете, към този момент привършели с работата и прибирайки се. Творбата има мощно прочувствено влияние, с изморените провиснали напред глави на родителите, дребното дете гледащо към нас и пустото поле. Цялото платно излъчва възприятие на дълбока потиснатост и горест. Владимир Димитров – Майстора се показва като популярен създател на българското изкуство. Успява да постави основите на едно творчество с особено национално звучене. Преминал сполучливо през академичното изобразяване, основава достоверно творчество, трансформирало се в пример за авторски метод.

Инфо: www.blogspot.bg