Малка енциклопедия на приятелствата
Влади Киров е роден на 28 ноември 1949 година в София.
Завършва е немска лингвистика в СУ „ Св. Климент Охридски “ (1973).
Работил е като преподавател в немската гимназия в Хасково, в Института по история към Българска академия на науките, основен редактор в сп. „ Киноработник “ (1979 – 1985), редактор в Дебютно-експерименталната студия към СБФД (1985 – 1988), редактор в креативен колектив „ Дебют “ към СИФ „ Бояна ” (1988 – 1991) и в Българска национална телевизия –Телевизионен спектакъл (1993).
Сценарист е на над трийсет документални кино лентата, сред които „ По метод най-благороден “ (1985), „ Образ неосъществим “ (1996), „ Атентатът “ (1998), тетралогията „ Дух и психика на българина “ (1999 – 2006), „ Благослов “ (2001), „ Европолис, градът на Делтата “ (2008), „ Вляво от пътя Лондон – Калкута “ (2011), „ Приказки от Балканите “ (2016), „ Изкореняване “ (2018), „ Поне за момент да полетя “ (2017), „ Гражданинът Сис “ (2018), „ Братя Георгиеви: Евлоги и Христо “ (2019), както и на игралните „ Пату “ (2005), „ Военен сътрудник “ (2008) и „ Имало една война “ (2019).
Автор е на книгите „ Оловни ордени “ (1985), „ Розенбуш ” (1991), „ Делта “ (1992), „ Спомен за едно преобразяване, или историята на Кадъм и Хармония “ ( 1995), „ Юридически проблем “ ( 2002), „ Картографирането на Рая “ ( 2007).
Носител е на премиите „ Златна роза “ за кино лентата „ Образ неосъществим “ (1996), Годишната премия за драматургия на СБФД (2007) и на Филмовата академия (2012), премия за драматургия от фестивала „ Златен ритон “ (2012) и други
През 2019 година е почетен с почетен знак „ Печат на цар Симеон Велики “ – златен.
Умира на 28 март 2019 година в София.
Издателство „ Факел експрес “ отбелязва 70-годишнината на Влади Киров с издаването на сборника с разкази „ Малка енциклопедия на другарствата “.
Георги Борисов:
Сложно композираната му прозаичност изискваше оптималната централизация и интелектуално напрежение и по този начин и си остана неразгадана. Самият Влади, мисля, го желаеше. От първите страници на своите литературни опити той търсеше и си сътвори освен жанр, само че и собствен комплициран код, своя хармония и философия за изкуството на прозата. Остана уединен и непрочетен, само че лоялен на Логоса, както той тълкуваше първия ред от Евангелието на Йоан, и не му изневери в името на лесното писане и лесната популярност. Стоеше настрана от литературните кръгове и в най-хубавия случай гледаше на тях с съмнение.
Публикуваме фрагмент от описа
Институт по зоология ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЕДИН ЗАСТАРЯВАЩ АРХИВАР
Едно ядосано и намусено момченце изплува от споме ните ми, когато си мисля за моя приятел Михаил Мел тев. Ревностно пазеше от непознати ръце играчките си, доколкото по това време ги имахме. Изглежда, наши те татковци са другарували и в фамилните ни срещи съм посягал към някоя топка евентуално. Но съм срещал от пор, както споделяше различен един мой прочут. Той даваше отпор основно на вражеската агитация.
Това го установихме по-късно, в една от стаите на Киноцентъра, където работех като редактор в колектив „ Дебют “ – Зако Хеския ни ръководеше, а ние с Искра Божинова и Иля Акьов „ действахме “ по откриването на млади създатели, които идваха основно от новосъздадения кинофакултет към НАТФИЗ. Та, един ден на вратата се изправи същото това ядосано момче, само че към този момент много нахакано и отворено, ученик на НАТФИЗ, а до него стоеше рижеват юноша с изпи тателни очи – предстоящ оператор, казвал се Емил Пенев. Темата им била за Сакар. И направиха кино лентата „ Сакарци “. Аз и до момента го одобрявам.
Съдбата евентуално ни е събрала, тъй като след време Мишо ме помоли да му оказа помощ за довършването на кино лентата му за Уилям Гладстон, и по този начин започнахме да аплайваме с планове – печелехме тези за писмено кино: „ Вляво от пътя Лондон – Калкута “, „ Приказки от Балканите “, „ Братя Георгиеви: Евлоги и Христо “. Редовно ни „ късаха “ на сесиите за игрално кино – в малкия екран сюжетът „ Пъди “ им се видял прекомерно ексцентричен, а „ Да спечелиш маратон “ а-ха да мине, само че като теглили чертата… Ние с Мишо не губим вярата, че някой ден ще спечелим маратона. И си оставаме положителни другари – е, другарството от време на време, когато се разгарят буйни креативен и не най-творчески разногласия, залита ту на една, ту на друга страна, само че нищо не може да го спре.
А с Емил направихме толкоз доста филми дружно, че там повече аз му се нервирам за проявяваната от него от време на време нерешителност и колебливост, само че пък и той несъмнено има защо да ме укорява… С други думи – другарство. На тях двамата обричам този роман. Дано да им е по мяра.
1.
По специалност съм архивар, остаряло и най-много смешно занятие, което се отнася към предишното. Днес към този момент не знам какво значи минало, да не приказваме за бъдещето. Всъщност моят длъжностен сан е вицеархивар в муниципалния списък.
Дейността, с която си изкарвам прехраната, само че и по душевна податливост, се състои в това да означавам на дребни правоъгълни части твърда хартия къси бележки за многозначителни събития, имена на от дълго време забравени хора, ненужни дати и постоянно да откривам, че прекомерно стеснен брой лица в действителност се вълнуват от смисъла и последователността на живота. Години наред повеждам неуместно и безсмислено стълкновение против времето, обул небрежно панталона си, кафеникав като изсъхнала говежди тор, и всяка вечер, преди горещата чорба с фиде и карфиол, възнаграждавам самотното си битие с крясъци на наслада за следващото археографско изобретение. Върша това не толкоз воден от горделивата наслада на откривателя, даже не и с цел да оповестя, че се намирам в стаята си, извървял дневния си път, а като че ли да потвърдя някому, който не познавам, че съм жив, че пребивавам, че всеки ден нареждам в себе си нанизи от мъчителни подозрения за смисъла на човешкия живот.
Знам, че битката ми е изцяло безнадеждна, и дали ще премервам часовете, като си послужвам с пясъ чен часовник, с броя на изпушените цигари, или с повтаряне на вика на отчаянието, резултатът постоянно е пепел по пода, по главата, по очите. Понякога безгрижно позволявам, че това е звезден прахуляк. И с цел да завържа до дъно връвта на недоверието, си споделям: драги мой архиварю, в случай че това, което се стеле над тебе, е звезден прахуляк, то ти си вкаменелост, ти си фосил, заледен в лавата на невинността. Но къде тогава е огънят в иззиданата от огнеупорни тухли пещ, поддържан от тъмен хлебар с каменни въглища или кокс? Тишината на чий замък ще нарушат песните на общителните, само че продажни минезингери? Разтрепервам се от изтощение, като си помисля, че към момента се надявам на нечий делегат във фрак и надиплено жабо да ми донесе персонална покана върху сребърен поднос за огромния бал на насладата. Разтварям прозорците на едноетажната си къща и се заглеждам в града като избавление. Погледът ми пълзи, устните ми съскат против улиците, опънати сред катедрали и учебни заведения – пансиони за образование и придобиване на положителни маниери от простолюдието, канализационни шахти и аптеките, благосъстоятелност на господин доктора Хершович, изселник при нас от град Салоник. Когато се обърна с тил към града, об легнат на перваза на прозореца, луната висва на гърба ми като походна раница.
Така течеше моят живот на застаряващ архивар. Продължавах да групирам изгубилите блясъка си стъкълца на отминалите събития из килерите и последните етажи на изоставените дворци, само че към този момент без необикновен жар, тъй като бях почнал да си давам сметка, че даже новооткрит дубликат от „ Шестоднев “ на Йоан Екзарх в безкрайните архиви на императора не би зарадвал душата ми, когато направих най-важното изобретение в живота си, както щеше да се окаже по-късно. Ботушът за езда се бе трансформирал.
Длъжен съм да дам известни пояснения, с цел да не остане подозрение в душата на читателя, че става дума за някаква скъпа движимост, употребена от аристократите по време на неделната им езда из гората.
Това произведение с изпокъсани каишки ми донесе режисьорът на градския спектакъл. След уморителния ден измежду декори и артисти и най-много след голям спор с господин интенданта на театъра по отношение на новопристигналата певица той решил да се поразходи с жена си по градската дига и да набере цветя. Предпочиташе маргарити, само че в никакъв случай не бе имал рационално пояснение за своето желание.
Именно в този ден той срещнал ботуша на граф Костидория и бронзовата камбанка на входната ми врата иззвъня за първи път. След малко в стаята дотича Лизи, моята млада икономка, която ловко се грижеше за неголямото ми домакинство, и поверително ми заяви.
– Господин архивар, господин театралният режисьор и жена му желаят да ви посетят. – Помълча малко и добави закачливо и загадъчно: – Изглеждат много ядосани. Госпожа певицата носи както нормално букет от маргарити. Чудно къде ли ги е намерила. То към този момент е есен.
– Моля, поканете ги, госпожице – отвърнах аз строго, тъй като в никакъв случай не одобрявах женското и` усърдие да знае всичко. Тя носеше на главата си бяла касинка и непроменяемо я переше и колосваше, преди да си легне. Притежаваше този чудноват табиет.
– Имате ли лед? – запита незабавно дамата на господин театралния режисьор, щом влязоха в стаята. – Боли ме главата, просто ще се пръсне – рече тя и погледна своя мъж, по този начин както единствено една брачна половинка на режисьор е в положение да го направи.
– Лизи – викнах аз, – донесете лед! Поставете букета във ваза! Моля ви, госпожо, поседнете на софата, може би ще ви мине.
– Господин архивар, вижте какво срещнах през днешния ден на градската дига – сподели режисьорът и сподели ботуша, който усърдно криеше зад тила си. Преди това изчака търпеливо да запаля месинговата лампада. Светлината се плъзна по плешивата му глава и се укроти в леда, подложен грижливо в посребрената кофичка до вазата с маргаритите. Не можеше да се каже, че е джудже, даже напро тив, само че до голямата си жена изглеждаше таман по този начин. Обичаше червени връхни облекла.
– Ляв е, нали? – намеси се незабавно дамата на господин театралния режисьор, не запомнила за нетърпимото си главоболие. Личеше си, че по пътя до моя дом към този момент бяха водили този спор и бе изцяло евентуално той да е в основата на нейното главоболие.
Взех го в ръце, опипвайки черната и засегната повърхнина на ботуша. Всъщност се преструвах, че се пробвам да го уча. След като реших, че задоволително време съм проявявал същинска угриженост, се предадох и признах незнанието си.
– Не мога да дефинира, само че във всеки случай моделът е древен и ми е чужд – просто желаех да причиня още веднъж главоболие на гневната си гостенка.
– Свещената римска империя? А може би Хан зата? Във всеки случай проличава немската направа – запита режисьорът, доказвайки, че схваща и прави разлика сред търговията и пилигрим ството, било то и въоръжено. Изглежда че литур гически секрети терзаеха нещастната му душа.
– Ако се съди по тока на ботуша, въпреки и много заличен, би следвало да става дума за Иберия в цялата безкрайност на този полуостров. Би следвало да го отнесете на господин Щросмайер, обущаря. Той би могъл да ви помогне да откриете неговата загадка.
– Ботушът е в действителност остарял. И аз мисля по този начин – включи се още веднъж в диалога дамата на господин театралния режисьор и многозначително поглед на своя мъж.
– Подарявам ви го – сподели уверено господин театралният режисьор. – Вече не се срещат същински неща и доста рядко алти... Жалко, доста тъпо, господин архивар.
– Да! Така е в действителност! – засрамих се аз, само че в действителност не знаех за какво. Изглежда, просто трябваше.
После пихме чай, беседвахме върху идните избори в градската администрация и за нуждата от промени и те си потеглиха. Госпожа театралната режисьорша бе едра жена, пееше алт и след нея постоянно и задълго оставаха непотвърдени познания, възприятие за виновност у другите и ухания.
Забравиха и букета маргарити. Сега мисля, че и това е било някакъв знак, който аз не съм съумял в точния момент да плана.
Завършва е немска лингвистика в СУ „ Св. Климент Охридски “ (1973).
Работил е като преподавател в немската гимназия в Хасково, в Института по история към Българска академия на науките, основен редактор в сп. „ Киноработник “ (1979 – 1985), редактор в Дебютно-експерименталната студия към СБФД (1985 – 1988), редактор в креативен колектив „ Дебют “ към СИФ „ Бояна ” (1988 – 1991) и в Българска национална телевизия –Телевизионен спектакъл (1993).
Сценарист е на над трийсет документални кино лентата, сред които „ По метод най-благороден “ (1985), „ Образ неосъществим “ (1996), „ Атентатът “ (1998), тетралогията „ Дух и психика на българина “ (1999 – 2006), „ Благослов “ (2001), „ Европолис, градът на Делтата “ (2008), „ Вляво от пътя Лондон – Калкута “ (2011), „ Приказки от Балканите “ (2016), „ Изкореняване “ (2018), „ Поне за момент да полетя “ (2017), „ Гражданинът Сис “ (2018), „ Братя Георгиеви: Евлоги и Христо “ (2019), както и на игралните „ Пату “ (2005), „ Военен сътрудник “ (2008) и „ Имало една война “ (2019).
Автор е на книгите „ Оловни ордени “ (1985), „ Розенбуш ” (1991), „ Делта “ (1992), „ Спомен за едно преобразяване, или историята на Кадъм и Хармония “ ( 1995), „ Юридически проблем “ ( 2002), „ Картографирането на Рая “ ( 2007).
Носител е на премиите „ Златна роза “ за кино лентата „ Образ неосъществим “ (1996), Годишната премия за драматургия на СБФД (2007) и на Филмовата академия (2012), премия за драматургия от фестивала „ Златен ритон “ (2012) и други
През 2019 година е почетен с почетен знак „ Печат на цар Симеон Велики “ – златен.
Умира на 28 март 2019 година в София.
Издателство „ Факел експрес “ отбелязва 70-годишнината на Влади Киров с издаването на сборника с разкази „ Малка енциклопедия на другарствата “.
Георги Борисов:
Сложно композираната му прозаичност изискваше оптималната централизация и интелектуално напрежение и по този начин и си остана неразгадана. Самият Влади, мисля, го желаеше. От първите страници на своите литературни опити той търсеше и си сътвори освен жанр, само че и собствен комплициран код, своя хармония и философия за изкуството на прозата. Остана уединен и непрочетен, само че лоялен на Логоса, както той тълкуваше първия ред от Евангелието на Йоан, и не му изневери в името на лесното писане и лесната популярност. Стоеше настрана от литературните кръгове и в най-хубавия случай гледаше на тях с съмнение.
Публикуваме фрагмент от описа
Институт по зоология ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ЕДИН ЗАСТАРЯВАЩ АРХИВАР
Едно ядосано и намусено момченце изплува от споме ните ми, когато си мисля за моя приятел Михаил Мел тев. Ревностно пазеше от непознати ръце играчките си, доколкото по това време ги имахме. Изглежда, наши те татковци са другарували и в фамилните ни срещи съм посягал към някоя топка евентуално. Но съм срещал от пор, както споделяше различен един мой прочут. Той даваше отпор основно на вражеската агитация.
Това го установихме по-късно, в една от стаите на Киноцентъра, където работех като редактор в колектив „ Дебют “ – Зако Хеския ни ръководеше, а ние с Искра Божинова и Иля Акьов „ действахме “ по откриването на млади създатели, които идваха основно от новосъздадения кинофакултет към НАТФИЗ. Та, един ден на вратата се изправи същото това ядосано момче, само че към този момент много нахакано и отворено, ученик на НАТФИЗ, а до него стоеше рижеват юноша с изпи тателни очи – предстоящ оператор, казвал се Емил Пенев. Темата им била за Сакар. И направиха кино лентата „ Сакарци “. Аз и до момента го одобрявам.
Съдбата евентуално ни е събрала, тъй като след време Мишо ме помоли да му оказа помощ за довършването на кино лентата му за Уилям Гладстон, и по този начин започнахме да аплайваме с планове – печелехме тези за писмено кино: „ Вляво от пътя Лондон – Калкута “, „ Приказки от Балканите “, „ Братя Георгиеви: Евлоги и Христо “. Редовно ни „ късаха “ на сесиите за игрално кино – в малкия екран сюжетът „ Пъди “ им се видял прекомерно ексцентричен, а „ Да спечелиш маратон “ а-ха да мине, само че като теглили чертата… Ние с Мишо не губим вярата, че някой ден ще спечелим маратона. И си оставаме положителни другари – е, другарството от време на време, когато се разгарят буйни креативен и не най-творчески разногласия, залита ту на една, ту на друга страна, само че нищо не може да го спре.
А с Емил направихме толкоз доста филми дружно, че там повече аз му се нервирам за проявяваната от него от време на време нерешителност и колебливост, само че пък и той несъмнено има защо да ме укорява… С други думи – другарство. На тях двамата обричам този роман. Дано да им е по мяра.
1.
По специалност съм архивар, остаряло и най-много смешно занятие, което се отнася към предишното. Днес към този момент не знам какво значи минало, да не приказваме за бъдещето. Всъщност моят длъжностен сан е вицеархивар в муниципалния списък.
Дейността, с която си изкарвам прехраната, само че и по душевна податливост, се състои в това да означавам на дребни правоъгълни части твърда хартия къси бележки за многозначителни събития, имена на от дълго време забравени хора, ненужни дати и постоянно да откривам, че прекомерно стеснен брой лица в действителност се вълнуват от смисъла и последователността на живота. Години наред повеждам неуместно и безсмислено стълкновение против времето, обул небрежно панталона си, кафеникав като изсъхнала говежди тор, и всяка вечер, преди горещата чорба с фиде и карфиол, възнаграждавам самотното си битие с крясъци на наслада за следващото археографско изобретение. Върша това не толкоз воден от горделивата наслада на откривателя, даже не и с цел да оповестя, че се намирам в стаята си, извървял дневния си път, а като че ли да потвърдя някому, който не познавам, че съм жив, че пребивавам, че всеки ден нареждам в себе си нанизи от мъчителни подозрения за смисъла на човешкия живот.
Знам, че битката ми е изцяло безнадеждна, и дали ще премервам часовете, като си послужвам с пясъ чен часовник, с броя на изпушените цигари, или с повтаряне на вика на отчаянието, резултатът постоянно е пепел по пода, по главата, по очите. Понякога безгрижно позволявам, че това е звезден прахуляк. И с цел да завържа до дъно връвта на недоверието, си споделям: драги мой архиварю, в случай че това, което се стеле над тебе, е звезден прахуляк, то ти си вкаменелост, ти си фосил, заледен в лавата на невинността. Но къде тогава е огънят в иззиданата от огнеупорни тухли пещ, поддържан от тъмен хлебар с каменни въглища или кокс? Тишината на чий замък ще нарушат песните на общителните, само че продажни минезингери? Разтрепервам се от изтощение, като си помисля, че към момента се надявам на нечий делегат във фрак и надиплено жабо да ми донесе персонална покана върху сребърен поднос за огромния бал на насладата. Разтварям прозорците на едноетажната си къща и се заглеждам в града като избавление. Погледът ми пълзи, устните ми съскат против улиците, опънати сред катедрали и учебни заведения – пансиони за образование и придобиване на положителни маниери от простолюдието, канализационни шахти и аптеките, благосъстоятелност на господин доктора Хершович, изселник при нас от град Салоник. Когато се обърна с тил към града, об легнат на перваза на прозореца, луната висва на гърба ми като походна раница.
Така течеше моят живот на застаряващ архивар. Продължавах да групирам изгубилите блясъка си стъкълца на отминалите събития из килерите и последните етажи на изоставените дворци, само че към този момент без необикновен жар, тъй като бях почнал да си давам сметка, че даже новооткрит дубликат от „ Шестоднев “ на Йоан Екзарх в безкрайните архиви на императора не би зарадвал душата ми, когато направих най-важното изобретение в живота си, както щеше да се окаже по-късно. Ботушът за езда се бе трансформирал.
Длъжен съм да дам известни пояснения, с цел да не остане подозрение в душата на читателя, че става дума за някаква скъпа движимост, употребена от аристократите по време на неделната им езда из гората.
Това произведение с изпокъсани каишки ми донесе режисьорът на градския спектакъл. След уморителния ден измежду декори и артисти и най-много след голям спор с господин интенданта на театъра по отношение на новопристигналата певица той решил да се поразходи с жена си по градската дига и да набере цветя. Предпочиташе маргарити, само че в никакъв случай не бе имал рационално пояснение за своето желание.
Именно в този ден той срещнал ботуша на граф Костидория и бронзовата камбанка на входната ми врата иззвъня за първи път. След малко в стаята дотича Лизи, моята млада икономка, която ловко се грижеше за неголямото ми домакинство, и поверително ми заяви.
– Господин архивар, господин театралният режисьор и жена му желаят да ви посетят. – Помълча малко и добави закачливо и загадъчно: – Изглеждат много ядосани. Госпожа певицата носи както нормално букет от маргарити. Чудно къде ли ги е намерила. То към този момент е есен.
– Моля, поканете ги, госпожице – отвърнах аз строго, тъй като в никакъв случай не одобрявах женското и` усърдие да знае всичко. Тя носеше на главата си бяла касинка и непроменяемо я переше и колосваше, преди да си легне. Притежаваше този чудноват табиет.
– Имате ли лед? – запита незабавно дамата на господин театралния режисьор, щом влязоха в стаята. – Боли ме главата, просто ще се пръсне – рече тя и погледна своя мъж, по този начин както единствено една брачна половинка на режисьор е в положение да го направи.
– Лизи – викнах аз, – донесете лед! Поставете букета във ваза! Моля ви, госпожо, поседнете на софата, може би ще ви мине.
– Господин архивар, вижте какво срещнах през днешния ден на градската дига – сподели режисьорът и сподели ботуша, който усърдно криеше зад тила си. Преди това изчака търпеливо да запаля месинговата лампада. Светлината се плъзна по плешивата му глава и се укроти в леда, подложен грижливо в посребрената кофичка до вазата с маргаритите. Не можеше да се каже, че е джудже, даже напро тив, само че до голямата си жена изглеждаше таман по този начин. Обичаше червени връхни облекла.
– Ляв е, нали? – намеси се незабавно дамата на господин театралния режисьор, не запомнила за нетърпимото си главоболие. Личеше си, че по пътя до моя дом към този момент бяха водили този спор и бе изцяло евентуално той да е в основата на нейното главоболие.
Взех го в ръце, опипвайки черната и засегната повърхнина на ботуша. Всъщност се преструвах, че се пробвам да го уча. След като реших, че задоволително време съм проявявал същинска угриженост, се предадох и признах незнанието си.
– Не мога да дефинира, само че във всеки случай моделът е древен и ми е чужд – просто желаех да причиня още веднъж главоболие на гневната си гостенка.
– Свещената римска империя? А може би Хан зата? Във всеки случай проличава немската направа – запита режисьорът, доказвайки, че схваща и прави разлика сред търговията и пилигрим ството, било то и въоръжено. Изглежда че литур гически секрети терзаеха нещастната му душа.
– Ако се съди по тока на ботуша, въпреки и много заличен, би следвало да става дума за Иберия в цялата безкрайност на този полуостров. Би следвало да го отнесете на господин Щросмайер, обущаря. Той би могъл да ви помогне да откриете неговата загадка.
– Ботушът е в действителност остарял. И аз мисля по този начин – включи се още веднъж в диалога дамата на господин театралния режисьор и многозначително поглед на своя мъж.
– Подарявам ви го – сподели уверено господин театралният режисьор. – Вече не се срещат същински неща и доста рядко алти... Жалко, доста тъпо, господин архивар.
– Да! Така е в действителност! – засрамих се аз, само че в действителност не знаех за какво. Изглежда, просто трябваше.
После пихме чай, беседвахме върху идните избори в градската администрация и за нуждата от промени и те си потеглиха. Госпожа театралната режисьорша бе едра жена, пееше алт и след нея постоянно и задълго оставаха непотвърдени познания, възприятие за виновност у другите и ухания.
Забравиха и букета маргарити. Сега мисля, че и това е било някакъв знак, който аз не съм съумял в точния момент да плана.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ