Откъс от Живописна България на Иван Вазов
ВИТОША
По заник-слънце Витоша добива изключително неотразим тип. Лучите на заходящето слънце обливат с гальовен розов цвят скалите на Камен дял и на Резньовете, гърбът й е позлатен и безшумно рисува в модрите небеса своите грапави контури, Черни връх, вълшебно отдалечен, издига щърбата си пирамида в светлия шир, постоянно увит със светлоалени облачета, които като че ли се събрали на тая чудесна висота заедно да изпратят слънцето и да му пожелаят лека нощ. Но пряспата към този момент е в сянка, в сянка са и плещите, и останалите елементи на планината, дъбовите й ниски гори получават тъмнозелен съвсем тъмен шар, в сянка е и София, и цялата Софийска котловина. И единствено ония скалисти върхове гледат още слънцето, залязло зад Люлин планина, и светят от прощалните му нежнорозови лучи като някакви вълшебни дворци и кули, разядени, изръфани от вековете.
![Излезе Сборник с пътеписи от Иван Вазов]( "Излезе Сборник с пътеписи от Иван Вазов")
Излезе Сборник с пътеписи от Иван Вазов
„ Живописна България “ е въодушевяващ алманах с пътеписи от Иван Вазов, който доближава до читателите за пръв път в самостоятелн...
Нова и чудата картина съставлява колосът, когато мъглите лазят по стените му. Големи сиви пухови талази пъплят по зелената му тога. В преносимите им отверстия и погрешно изрязани клисури поглеждат острови от зеленина или сивите сипеи на урвите. Често мъглите се сливат в една непроницаема сива завеса, която застила цялата долна половина на планината. Тогава горната половина виси в небето като една вълшебна планина, само че още по-висока, странна, необикновена и фантастична сред тая бяла мъглява завеса изпод и тоя небесносин океан от горната страна.
Но оня, който желае да види Витоша в най-бляскавата й красота, дано я огледа зимно време, в явен ден. Заслепително бялата завивка на Витоша свети блестящо в чистите небеса на небето, под заслепителното осветяване на слънцето. Възхитителна е тогава Витоша. Тя добива възвишен, феерически тип, тя губи за окото всяка компактност, наподобява на един фантом, на един чудноват мираж, застанал неподвижен в дълбините на кръгозора и толкоз отдалечен, и приказен, и прелестен! Когато обаче тъмните разчувствани облаци замрачат челото на Витоша – а те го замрачават толкоз постоянно, – хубавицата става страшна със своята бурлива намусеност. Тя мята въз цялата природа някаква трагичност. Грозните облаци застрашително се ширят по небето, завладяват пространствата му, като предсказват наближаването на бурята и на буйни поройни дъждове, що крият в безплътните си черни глъбини. Радостта бяга от небето и земята, птиците страхливо дирят прикритие. Студен вятър иде от намръщения лоб на планината, а глухият екот на гръмотевицата, излязъл из тия облаци, раздира към този момент начумерените висини.
Витоша живее със собствен необикновен живот, тя се смее, въси се, спи, замръзнала под ледната си плащаница зиме; ликува в празничния искра на зелените си гори лете и в багрено-златната си одеждa есен, въздиша в шепота на листака си, пее хайдушката си ария в шума на ветровете, в гърмежа на водопада си, в яростта на бурите си, ту блага, ту ядосана, само че постоянно дива, царствена, повелителна и колосална, и стихийно велика. Тоя неин саморасъл, вътрешен живот се усилва с прилива на човешкия живот лете, от май до септември, когато тя става гостолюбива стопанка, пристъпна за софийските туристи. Тогава дълги и шумни кервани от тях се закатерят по хълбоците й, запъплят те паралелно по козите пътеки и без пътеки по стръмните й урви, с цел да отидат на гърба й и от него – на поклонение на Черни връх. Всяка година този прекрасен бит се възприема от повече свят. По нея се разнасят радостни гласове, песни, смехове на морните пасажери от двата пола, кипящи от младост и живот и от жадност за бяг към небесата. Тогава пустинната голина на Черни връх зачернява от човешкия мравуняк, по грамадните скали, що стърчат въз темето на върха, се запокачват и накацват юноши и моми, а поляната му картинно се пъстри от разноцветните дрехи на гостите. Тоя трон на облаците и орлите в този момент се обитава и ехти от вълните на живота. И щастливците в този момент са многократно възнаградени за умората на дългото странствуване дотука. Пред тях, от тая небесна висота, се отварят панорами феерически, каквито рядко дава планина на посетителите си. Цялата Софийска котловина като на длан стои пред тях със София; Стара планина с основните си висове: Ком, Лакатник, Ржан, Мургаш, Св. Илия, Баба, сини и транспарантни в кръгозора; цялата Лозенска планина, и Плана, и Самоковското прелестно поле, и снежните чуки на Рила, и величественият Мусала далек в хоризонта, и мъгловитият шир на Пловдивската низина. На юг и на запад се вълнуват картините на Люлин планина, на Вискер планина, Граховското поле и Осоговската планина. Пространства безконечни, типове омайни, панорама възхитителна и незабравима. А чистият планински въздух цялостни гърдите с екстаз и със здраве. И душата на възхитения фен несъзнателно възклицава: „ Поклон, о, моя хубава Българийо, реверанс, чудна класическа Тракийо, реверанс, жална и скъпа за сърцата ни Македонийо! Отечество, какъв брой си хубаво, какъв брой си за любов ти! “.
По заник-слънце Витоша добива изключително неотразим тип. Лучите на заходящето слънце обливат с гальовен розов цвят скалите на Камен дял и на Резньовете, гърбът й е позлатен и безшумно рисува в модрите небеса своите грапави контури, Черни връх, вълшебно отдалечен, издига щърбата си пирамида в светлия шир, постоянно увит със светлоалени облачета, които като че ли се събрали на тая чудесна висота заедно да изпратят слънцето и да му пожелаят лека нощ. Но пряспата към този момент е в сянка, в сянка са и плещите, и останалите елементи на планината, дъбовите й ниски гори получават тъмнозелен съвсем тъмен шар, в сянка е и София, и цялата Софийска котловина. И единствено ония скалисти върхове гледат още слънцето, залязло зад Люлин планина, и светят от прощалните му нежнорозови лучи като някакви вълшебни дворци и кули, разядени, изръфани от вековете.
„ Живописна България “ е въодушевяващ алманах с пътеписи от Иван Вазов, който доближава до читателите за пръв път в самостоятелн...
Нова и чудата картина съставлява колосът, когато мъглите лазят по стените му. Големи сиви пухови талази пъплят по зелената му тога. В преносимите им отверстия и погрешно изрязани клисури поглеждат острови от зеленина или сивите сипеи на урвите. Често мъглите се сливат в една непроницаема сива завеса, която застила цялата долна половина на планината. Тогава горната половина виси в небето като една вълшебна планина, само че още по-висока, странна, необикновена и фантастична сред тая бяла мъглява завеса изпод и тоя небесносин океан от горната страна.
Но оня, който желае да види Витоша в най-бляскавата й красота, дано я огледа зимно време, в явен ден. Заслепително бялата завивка на Витоша свети блестящо в чистите небеса на небето, под заслепителното осветяване на слънцето. Възхитителна е тогава Витоша. Тя добива възвишен, феерически тип, тя губи за окото всяка компактност, наподобява на един фантом, на един чудноват мираж, застанал неподвижен в дълбините на кръгозора и толкоз отдалечен, и приказен, и прелестен! Когато обаче тъмните разчувствани облаци замрачат челото на Витоша – а те го замрачават толкоз постоянно, – хубавицата става страшна със своята бурлива намусеност. Тя мята въз цялата природа някаква трагичност. Грозните облаци застрашително се ширят по небето, завладяват пространствата му, като предсказват наближаването на бурята и на буйни поройни дъждове, що крият в безплътните си черни глъбини. Радостта бяга от небето и земята, птиците страхливо дирят прикритие. Студен вятър иде от намръщения лоб на планината, а глухият екот на гръмотевицата, излязъл из тия облаци, раздира към този момент начумерените висини.
Витоша живее със собствен необикновен живот, тя се смее, въси се, спи, замръзнала под ледната си плащаница зиме; ликува в празничния искра на зелените си гори лете и в багрено-златната си одеждa есен, въздиша в шепота на листака си, пее хайдушката си ария в шума на ветровете, в гърмежа на водопада си, в яростта на бурите си, ту блага, ту ядосана, само че постоянно дива, царствена, повелителна и колосална, и стихийно велика. Тоя неин саморасъл, вътрешен живот се усилва с прилива на човешкия живот лете, от май до септември, когато тя става гостолюбива стопанка, пристъпна за софийските туристи. Тогава дълги и шумни кервани от тях се закатерят по хълбоците й, запъплят те паралелно по козите пътеки и без пътеки по стръмните й урви, с цел да отидат на гърба й и от него – на поклонение на Черни връх. Всяка година този прекрасен бит се възприема от повече свят. По нея се разнасят радостни гласове, песни, смехове на морните пасажери от двата пола, кипящи от младост и живот и от жадност за бяг към небесата. Тогава пустинната голина на Черни връх зачернява от човешкия мравуняк, по грамадните скали, що стърчат въз темето на върха, се запокачват и накацват юноши и моми, а поляната му картинно се пъстри от разноцветните дрехи на гостите. Тоя трон на облаците и орлите в този момент се обитава и ехти от вълните на живота. И щастливците в този момент са многократно възнаградени за умората на дългото странствуване дотука. Пред тях, от тая небесна висота, се отварят панорами феерически, каквито рядко дава планина на посетителите си. Цялата Софийска котловина като на длан стои пред тях със София; Стара планина с основните си висове: Ком, Лакатник, Ржан, Мургаш, Св. Илия, Баба, сини и транспарантни в кръгозора; цялата Лозенска планина, и Плана, и Самоковското прелестно поле, и снежните чуки на Рила, и величественият Мусала далек в хоризонта, и мъгловитият шир на Пловдивската низина. На юг и на запад се вълнуват картините на Люлин планина, на Вискер планина, Граховското поле и Осоговската планина. Пространства безконечни, типове омайни, панорама възхитителна и незабравима. А чистият планински въздух цялостни гърдите с екстаз и със здраве. И душата на възхитения фен несъзнателно възклицава: „ Поклон, о, моя хубава Българийо, реверанс, чудна класическа Тракийо, реверанс, жална и скъпа за сърцата ни Македонийо! Отечество, какъв брой си хубаво, какъв брой си за любов ти! “.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ