Мачле с черепи
Виктор Ерофеев е измежду най-известните модерни съветски писатели, литературовед, радио- и ефирен водещ. Лауреат на премията на името на Владимир Набоков (1992 г.), джентълмен на френските Орден на изкуствата и литературата (2006 г.) и Орден на почетния легион (2013 г.). На български са издадени " Добрият Сталин ", алманах разкази " Живот с глупак ", " Мъжете тирани, мъжете под чехъл ". Ерофеев от години изрича позиции срещу режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят взема решение да напусне родината със фамилията си.
Виктор Ерофеев даде на Клуб Z правата за издание на български език на неговите есета, основани в чужбина.
Преводът е на Иван Тотоманов, който подарява хонорара си на Фонда за Украйна.
Ритали ли сте като деца мачле с човешки черепи? Аз пробвах, само че нещо все ми пречеше, до момента в който, превивайки се от смях, съучениците ми търчаха по учебната площадка и с черепи вкарваха голове във вратите, направени от ученическите ни чанти. Това беше в Москва, на мястото на разрушена от болшевиките църква и разкопано гробище, на Палашевска улица, единствено на някакви си триста метра от фамозния монумент на Пушкин на Пушкинския площад в центъра на града.
Защо аз не можах да ритвам, а моите другари можаха?
Очевидно не заради някакви етични съображения, а тъй като, за разлика от тях, гибелта ме плашеше и не можех да се отнасям към нея като към другар от махалата. Беше в края на 1950-те, дореволюционните (вече поразклатени, само че въпреки всичко съществуващи) понятия за метафизическа виновност към този момент се бяха изпарили от главите на руските жители на моята страна до дъно, моето потомство беше родено безвинно, по-късно потомство последваха и следват нови безвинни генерации. Вярно, имаше го бащиния колан, виновността потъваше в фамилните митове, само че децата се наказваха строго по-скоро заради житейската ни бедност, в сравнение с с възпитателна цел.
Ако не съм играл на мач с черепи обаче, това не значи, че бях дете светец. Имах си мои си остри чувства, които споделях с приятелите си, а и бях нещо като лидер в едно друго премеждие. На същата Палашевска улица, тъкмо против нашето 122-ро учебно заведение, имаше баня и вляво от нея – директна, по която можеше да се стигне до боядисаните прозорци на женското поделение. Стъклата на прозорците бяха измазани с багра, само че някой от вътрешната страна беше тук-там изчегъртал боята и направил в нея мънички шпионки. През тях, залепили носове до стъклото, гледахме голите дами. Бяха сладостни мигове, обхванати от атмосферата на юношесктото еротично самодоволство. Не изпитвах никакво възприятие за виновност: виновността и блаженството не се съчетават добре. Но един път, когато с Илюша Третяков, дебело високо момче от моя клас, гледахме през един безоблачен ден и вълшебните дупчици девойките от нашето учебно заведение и цицестите им майки, до нас ненадейно изникна полицай. Най-гадно смъкна ушанката на Илюша и му сподели да иде в районното дружно с родителите си, с цел да си я вземе. Аз също бях с ушанка, само че извадих шанс, а Илюша – не. Представях си по какъв начин би трябвало да кажа на мама, че би трябвало да отидем в районното за ушанката ми, и ужасеното й комплицирано лице.
На другия ден Илюша пристигна на учебно заведение с ушанката си на главата, не го бяха били, цялото семейство се било смяло на станалото. Никой не обичаше полицаите. Въпреки това таман те се грижеха за нравствеността на обществото, свещениците бяха под забрана. Моралът се насаждаше от страната за по-голямо послушание на жителите й. Гражданите й се подчиняваха насилствено. По-късно партията измисли кодекса на строителя на комунизма – жалка реплика на евангелските заповеди от атеистична позиция. Никой не го приемаше на съществено. Минаха десетилетия и през днешния ден доста малко неща с морала са се трансформирали.
Липсата на общопризнат по времето на перестройката морал роди мутрите, които си живееха по свои закони (тоест съгласно опростена версия на човешките отношения), корупцията, кариеристите, сутеньорите и проститутките. Моралният произвол стана знак на времето, негово знаме. С идването на путинския авторитаризъм обаче знамената трябваше да се приберат. Започна моралното претоварване, моралът стана чисто изборен. Човек можеше да бъде избран за отговорен в честен или в политически смисъл за властта по-лесно да се отърве от него. Така стана с Генералния прокурор на РФ Юрий Скуратов, който снимаха гол в банята с проститутки и го излъчиха по федералната телевизия. Всички или съвсем всички от елита ходеха и не престават да вървят на баня с проститутки, само че Скуратов не оскърби властта със задника си, а с прокурорската си позиция – отърваха се още през 2000 година от него, не без помощта на самия Путин.
За битка с политическия и моралния непукизъм и презкуризъм на популацията путинската власт притегли на своя страна православната черква с желанието да укроти произвола. Вярно, бандитите към този момент строяха черкви с пари от кървавите си закононарушения и за да изкупят греховете си. Разликата сред виновността и греховете в Русия стана парадоксална. Бандитите признаваха персоналните си грехове, само че отказваха да признаят правосъдната си виновност – тъй като страната беше още по-бандитска от тях самите.
Накрая страната реши да позабули срама си с църквата. Помня по какъв начин в тези далечни демократични времена един от помощниците на патриарх Кирил ми обясняваше, че същият бил просветèн актуален интелигент. Патриархът интелигент бързо се продаде на властта. Сега желае на Путин живот и здраве до „ скончания века “, както написа евангелист Матей, тоест до момента в който стане на 150 години. И твърдо да разграничава убийствата на враговете на отечеството от битовите убийства. На това оправдаване се гради моралът на руско-украинската война.
Вярно, има избран брой съветски хора, едни емигрирали, други спотаили се в родината, които в действителност са ужасени от ужасите на войната, само че тези хора като цяло не се мислят за отговорни, те единствено признават отговорността си за ставащото и според от възгледите си или упорстват войната да бъде прекъсната неотложно, или желаят успеха на Украйна и на европейските морални правила.
Какво е бъдещето на съветската виновност, която през днешния ден се стоварва с цялата си тежест на главите на украинците и техните съдружници? Възможно ли е преселването на съветската виновност в съветските глави, или това са напразни старания?
След като всички ние в Русия сме израсли върху руините на общочовешкия морал, откакто нашият народ не вижда никаква своя виновност във войната с Украйна, допустимо ли е от пустотата, от нищото, да се направи значимо нещо?
Всичко въпреки всичко не е толкоз безнадеждно, колкото наподобява.
Целият свят знае кой е канцлерът Вили Брант, тъй като коленичи пред гетото във Варшава и с това освободи немската съвест от тъгите на националната виновност. Тогава не на всички в Германия този жест им хареса, пък и не цялата виновност беше снета от това безстрашно коленопреклонение, само че постъпката на Брант беше като исторически щемпел: с предишното е свършено. Понякога си мисля ще има ли в миналото Русия собствен личен Вили Брант, който, като отиде в Киев, да коленичи пред украинския народ и да помоли за амнистия за днешната война. От Достоевски знаем по какъв начин Разколников коленичи посред пазара, с цел да измоли амнистия за убийството на бабичката скъперница.
Нека разгледаме няколко вероятни и невъзможни разновидността на държавното смирение на Русия. Веднага ще кажа, че в този момент от позиция на „ государство Российское “ самата тази тематика може да ви се стори цялостна нелепост, идиотщина и даже по-лошо – предизвикателен десант. И това е правилно, всеки десант в бъдещето на моята страна, който излиза отвън рамките на путинското ръководство, всяко прескачане през оградата в постпутинското пространство, наподобява най-малкото като футурологична провокация.
И въпреки всичко Путин е смъртен. Какво следва?
Сега в Източна Европа на политическата сцена излизат мощни дами, водачи било на ръководещите, било на опозиционните сили. Например в Молдова и в Беларус. В Русия също се виждат първи проблясъци на такова отношение към дамите. Дали на всички им е писнало от политическата нецензурност, дали им се ще повече човещина, само че времето на женското присъединяване в съветската политика към този момент се обрисува. Вярно, към този момент ръководят дами от провластовите структури, ръководят верноподанически, някои даже са инфектирани с доносничество. Но такова е времето – друго си нямаме към този момент. В случая обаче ме интересуват по-скоро евентуалните благоприятни условия на две евентуални лидерки с друга политическа ориентировка. Това са Мария Воронцова, която съветските медии внимателно назовават допустима щерка на Путин, въпреки на всички да им е ясно, че тя си му е тъкмо щерка. От другата, противоположната страна, след насилствената гибел на Навални в качеството на вероятен лидер на опозицията се появи брачната половинка му Юлия.
Без подозрение Юлия е харизматична фигура. Срещали сме се единствено един път, когато Алексей за следващ път го пуснаха от пандиза, до Новодевическия манастир, само че и от късия ми диалог с нея ми стана ясно едно – тя е мощ.
Мария Воронцова също е мощ – поради произхода си.
Нека си представим, че Мария става президент на страната. Баща й, дано допуснем, приветства това от позиция на посмъртното си битие, с цел да не го изнесат с срам от мавзолея на националната памет. Дали Мария ще е вярна на заветите на татко си? Ще опитва, само че няма да се получи. Диктаторите, също като цветята, би трябвало да се поливат, тъй като другояче вехнат и съхнат. Нея с почитта към Путин никой няма да я полива – властващите елити ще желаят да поразхлабят възела на вратовръзката-въже на шията си. Ще възникне въпросът – какво вършим с войната? Как какво? Спираме я. При какви условия? Предварителни. Да се спрат кръвопролитията и да се почнат договаряния.
И ето тук за пръв път ще се появи тематиката за виновността. Властващите елити ще хвърлят виновността върху Путин и ще карат и Мария да направи същото. Мария пък съгласно неписаните закони на съветското престолонаследничество доста скоро ще е доста друга от баща си. Кой е отговорен? Култът към Путин, както беше по времето на Хрушчов. А националната виновност? И тук – още един познат миг: жертва на путинската виновност е станал народът, заради което не е отговорен за нищо, също както не са били отговорни в съветско-финландската война през 1940 година умрелите от мраз в снеговете на прилежащата страна руски бойци. Жертвите на режима не са отговорни по формулировка. Обща облекчена въздишка. Но има един колорит: народът е позволил състояние, в което самичък става жертва. И затова това е хитроумна жертва. Народът не е отговорен за нищо, само че е воювал за пари, за титли, за медали. Значи въпреки всичко е отговорен. И тогава на новата президентка Мария ще й се наложи да пъди мухите от пържолите. Пропагандата ще разкрие част от истината, част ще скрие, с цел да не обиди великия ни народ, а след това ще побърза да погребе истината и да струпа от горната страна й пръст и цветя. Този вид може да е и при Мария, и при сходен на нея президент мъж.
С Юлия Навалная нещата ще са по-сложни. Никой от членовете на днешния хайлайф няма да я допусне до властта, тъй като този вмирисал се хайлайф, отговорен за гибелта на брачна половинка й, тя ще го смаже. Безпощадно. Тогава защо му е на елита такава Жана д’Арк? Да не приказваме, че пристигналата като по знамение власт на радикалната съпротива, присвоила си правото върху истината и самата тя замязяла на някакъв нов либерал-болшевизъм в утопичната прелестна Русия на бъдещето, ще се разправи с всички: освен с властта, само че и с умерените бъзливи либерали („ И пингвинът, затлъстял и малоумен, крие тяло измежду скалите “ – написа Горки за сходни либерали в поетическия си манифест „ Песен за Буревестника “ при започване на ХХ век). Народът също ще бъде разгласен за жертва, като освен това обаче ще го хранят със личната му виновност като добиче, до момента в който не разбере, че е отговорен. Германците го прозряха двайсет години след войната. Ние няма с какво да прозрем (избодени са ни тия органи).
Ние все по този начин си ритаме мачле с черепи. Ако би трябвало, ще паднем на колене, бива ни в ефектните жестове, само че най-вероятно на колене пред Украйна няма да падне нито опозицията, нито наследствената власт.
Днес в действителност на всички нас ни би трябвало да си поемем въздух след повече от две години война. Със съвестта страната ще се оправя някак по-после, най-вероятно в никакъв случай. Да не би да сте си мислили, че ще се разпадне? Никога! Аморалните структури си живеят и живеят, и в скърби и в наслада, и си ритат мачле с черепи – подобен е светът.
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ