Ангелът на добротворството
Виждали ли сте същински ангел в човешки облик?! Ще речете, че няма подобен. Но в действителност има... Това е Ангелът на добротворството.
Тя долетя във Велико Търново от Швейцария, само че си е наш, български ангел. Когато се появи, като че ли озари стаята със своята светлина и когато приказва, усещаме едно откровено признание, което запомняме за цялостен живот. Скромна и земна, тя дефинира себе си като тенисист. Гордее се с това, което е постигнала и към този момент е отдадена на нова идея – да дава от себе си, да подарява и да оказва помощ на деца с увреждания. Мечтае да направи по този начин, че повече деца да се усмихват. Работи, с цел да отнеме болката и тъгата от родителите на тези деца. Има изключителния гений да оказва помощ на другите не с цел да й благодарят или да я харесат, а тъй като помоща я кара да се усеща ангажирана и задоволена. Тя се бори за положителните си планове по всевъзможен начин и не прави въпрос от усложненията си. Нейната упоритост е благородна, нежна, и те кара да не спираш да вярваш в положителното. Тя те довежда до края без да си газил и мачкал, и без да си правил взаимни отстъпки с правилата си. Много хора разчитат на нея и й имат вяра. Има невероятната дарба да открие лъч светлина и в най-тежките случаи, и да вижда в неприятното положително. Следва сърцето си и не губи религия в най-трудните моменти. Винаги има какво да научи и какво да даде.
Тя е Мануела Малеева.
Срещата с нея е невероятна, несравнима и незабравима. Тя е блага, сензитивна, сърдечна и откровена, завладяваща и заразяваща... Разказва за положителни хора с положителни каузи, като твърди, че в случай че всеки извърши по една доброта, ще стане огромната смяна, за която всички ние копнеем и жадуваме...
„ Да се пробвам да трансформира нещата ми дава мощ “ – споделя Ангелът на добротворството.
Всичко стартира от тениса, в който три сестри, единствени в света дружно влизат в международната класация. Тpинaдeceт гoдишнa, Мануела Малеева cтaвa шaмпиoн нa Бългapия зa жeни, пpeз 1984 година печели шампионат от “Големия шлем”– UЅ ореn нa cмeceни двoйĸи, и пpeз 1988 година взима бpoнзoв орден от Олимпиадата в Ceyл. Достига до номер 3 в международната класация и 20-тo мяcтo във вeчнaтa тeниc-ĸлacaция.
„ Поглеждайки обратно се гордея, само че на момента не съм си давала сметка за това, което върша... от шампионат на шампионат, седмица след седмица. “ – споделя българската тенис звезда.
И отваря дума за фондацията, с която се занимава от 10 години - „ Суисклиникъл “, в този момент „ Българската фантазия “. Идеята идва от един шампионат Australian Open, на който играе с деца със синдром на Даун:
„ Имаше проведен ден за игра на тенис за деца с увреждания, в който пожелах да се включа, без да зная в какво се състои. Излязохме да играем тенис с тези деца. Това, което ме докосна, е усмивката им. Децата със синдром на Даун са доста усмихнати, доста лъчезарни деца. Дадох си сметка, че те са доста щастливи че са на корта. Не, че са със звезда, а че някой им обръща внимание, някой играе с тях... и бяха признателни. Тогава си споделих, че някой ден желая да направя нещо, че повече деца да се усмихват.
Минаха 20 години и една вечер с другари, всеки показа какво желае да направи и взехме решение да създадем фондация, с която да помогнем на деца тук, в България, които с леки лекувания могат да излязат от домовете и да заживеят пълноценно. “
Насочват се отвън столицата, където децата имат по-малък достъп до здравна помощ. Разбират, че в Стара Загора има осем дома. „ Посетих пет, в които има грижа за децата. Единият от шефовете на дома ми сподели, че имат потребност от помощ и какво би трябвало да се направи... Така започнахме... Сега ми се връщат мемоари, които доста ме допряха тогава. Единият от спомените е, по какъв начин отидохме в дом, в който децата не бяха с увреждания. Имаше 60 - 70 изоставени деца. Всички скочиха към мен... Това, което най-вече желаеха е да бъдат гушнати. Вземах по две деца в скута си и подред изкарах всички деца. Можете да си визиите чувството - хем даваш наслада, хем се чувстваш безпомощен, тъй като това са единствено няколко минути... Но се надявах, че в тези минути усмивките на техните лица са топъл лъч светлинка. “- спомня си Мануела Малеева.
После отива в Швейцария, провежда екип и стартира да работи. Запознава се с доста деца и родители. Правят хиляди прегледи. След шест месеца на прегледи идва време за първите интервенции. Тогава излиза въпросът за ортопедичните шини , които не се вършат в България и тук такова лекуване не съществува още от комунистическо време. Ортопедичните шини са нужни след интервенцията или с цел да бъде избегната интервенция. За да се обезпечи следоперативното лекуване, в Швейцария намират две момчета техници, които да дойдат в България. Всички - и лекарят, който оставя докторския си кабинет в Швейцария пет-шест пъти годишно за по една седмица, и техниците, влагат непринуден труд без възнаграждение, когато идват в България. Техниците от време на време остават и по месец, с цел да могат да изработят всички шини, които са нужни. Междувременно Мануела Малеева се свързва с разнообразни министерства – на опазването на здравето, обществените грижи, да се види какво може да се направи. За страдание, 10 години по-късно нещата към момента висят и зависят от фондацията, с цел да не се спре този развой, който е изключително значим, защото посредством ортопедичните шини могат да се избегнат интервенции. Българските лекари до тогава не знаят различен способ, с изключение на с интервенции. Има случаи на деца, оперирани по тринадесет пъти... Родителите, обаче, схващат, че децата им може да се лекуват и по различен метод. Виждат и друго отношение – доктор, който изяснява какво е положението на детето и какво може да се направи. Обръща се внимание на тежките случаи, които в България смятат за безнадеждни, и няма кой да създаде специфичен стол или специфичен корсет.
„ Моята роля беше да прослушвам родителите и тяхната болежка, тъй като да имаш болно дете е нещо доста тежко и хората страдат.
В момента имаме подготвени български експерти. Първоначално работихме в Стара Загора при доста неприятни условия в едно помещение, където можехме да преглеждаме. Сега си имаме наша работилница в Стара Загора, която с времето стана наша фантазия – да имаме наше място, където работят подготвени от нас експерти, които също могат да образоват. Идеята е всичко да остане тук, в България. Защото интервенциите в Швейцария са доста скъпи. Освен това, в Швейцария има 100 ортопедични работилници, в България има 2, в Швейцария има 400 подготвени техници, в България има по-малко от 10. “ – продължи описа си нашият Ангел.
Представя и случаите на Мария и Златан, които са с тежки увреждания и са живели като брат и сестра в дома в Стара Загора. После са разграничени. Мария е осиновена в Америка. Златан е изместен в Луковит, където е до момента.
Жеко и Слави също са осиновени в Америка. Преди това са извадени от листата за интернационално осиновяване и сегашните им родители са ги видели инцидентно на фотография с Мануела Малеева във Facebook при откриването на работилницата в Стара Загора. Свързват се с нея и досиетата на децата се намират. Сега са младежи, вървят на учебно заведение и вършат доста неща. Добре са.
„ Това са децата, с които започнахме първоначално. Планирам при последващо вървене в Америка, да ги посетя и да ги видя всичките “ – добави Мануела Малеева, и продължи: - Много сме работили, знам какъв призрачен сън е в България да имаш дете с увреждания. Познавам майките на тези деца, по тази причина ги поддържах в техния митинг. Тук няма профилирани центрове, няма рехабилитатори. Това са деца, които имат потребност най-малко един път дневно от рехабилитация, някои според от характерните им потребности и по два пъти дневно. С растежа, нещата се трансформират и би трябвало да бъдат проследявани. В Швейцария, Австрия и Германия има големи центрове, където има и учебни заведения с логопед, прихиатър, разнообразни типове рехабилитатори, детски ортопеди. У нас нещата са закостенели, има виждане за промени, само че малко се прави. Необходимо е да се направи смислена промяна. Сега не се гледа по-далече в бъдещето, а се вършат неща за момента.
Не мога да схвана за какво страната от време на време стопира интернационалните осиновявания, или е чиновническо безхаберие или някой не си е приключил работата. В България мъчно се осиновяват деца с увреждания и това ненапълно е разбираемо. Тук изискванията за развъждане на дете с увреждане са доста сложни. В Америка, Италия, Германия и други западни страни има друго мислене, предпочитание да се помогне, просвета на добротворство за тези деца. В България единствено родителите се грижат за децата и никой не им оказва помощ. Майките не могат да работят и не могат да имат никакъв живот отвън заболяването на своите деца – това е огромната разлика с цивилизованите европейски страни. Друго нещо, с което се сблъскахме и беше неприятно е, че някои доктори се уплашиха от нас, като взеха решение, че желаеме да им отнемем дял от това, което те владеят. И към момента някои мислят, че тези ортопедични шини пречат на хирурга да оперира, а там вървят пари по Здравна каса и пътеки, и така нататък Това е доста мъчно да се изясни – че лекарят ще оперира, само че по-късно би трябвало да има шина. И в случаите, когато може да се избегне интервенцията, това е доста по-добре за детето. Другото, което е обидно да се приказва е, че се въртят пари и не го вършим безкористно, без да е бизнес. Не си представяхме, че ще натиснем едно копче и такава пропаст ще се отвори под нас... Но в този момент нещата са влезнали в ред, в който са предадени на българските експерти. Радостна и горда съм, че в Стара Загора направихме ортопедична работилница. “
В отговор на въпроси, в хода на полемиката Мануела Малеева изясни:
„ Тук грижата при раждане не е същата като в Швейцария. Домът в Стара Загора е доста профилиран. Има и дневен център, където родителите могат да оставят детето и да го вземат вечерта. Най-често децата които се раждат, са с детска церебрална парализа и по-късно имат ортопедични проблеми. Другите са с разнообразни синдроми, които се виждат при самото раждане.
Виждала съм доста цигански фамилии, които се отнасят с топлота, грижа и обич към децата си. Срещала съм се с прелестни хора роми, и мисля, че не би трябвало да се робува на стандарти.
Моето обръщение към вас е да намерите нещо, в което можете да се включите, нещо, което да ви допре и да бъдете потребни.
По пътеките край Женевското езеро има голям брой хора с увреждания, които се разхождат или са разхождани. Виждам доста млади момчета и девойки, които ги съпровождат и им оказват помощ. Тази грижа би трябвало да влезе в образованието в България. Например, в програмата за спорт в Швейцария беше включено всеки петък да се върви на плуване с децата с увреждания. Гимназията дава тази опция и демонстрира на децата нашия образец. Там има треньори, които споделят, че за тях тези деца са ентусиазъм.
В Швейцария хората с увреждания са в кафенета и заведения за хранене, където споделят и беседват, и има някой, който се грижи за тях, в случай че те не могат. За мен, те не са разнообразни. Те са доста отзивчиви, схващат ви. Трябва да сме наоколо с тях. У нас има домове, които са по селата, като че ли скрити. В дома на Мария в Стара Загора нямаше асансьор и тя видя за пръв път светофар и рейс, когато излезе, с цел да бъде оперирана, а в дома в Стара Загора поставят доста положителни грижи.Един другар подари рампа. Не става въпрос толкоз за пари, а за смяна на настройката. Условията в България са сложни за работа, имаме обстоятелства, които не можем да избегнем. Трябва политическа воля за смяна. “
А тя, смяната, стартира от нас. Със силата на персоналния образец и позитивното говорене , нашият Ангел на добротворството обогатява и увлича хората към добродеяния. Мануела Малеева е заразителна със своята положителна сила и чист повод към правене на добрини. Идете на среща с нея, вижте я, чуйте я, докоснете се до нейния нравствен свят, почувствайте думите й и правете положително... за Ваше богатство и за богатството на Родината.
Тя долетя във Велико Търново от Швейцария, само че си е наш, български ангел. Когато се появи, като че ли озари стаята със своята светлина и когато приказва, усещаме едно откровено признание, което запомняме за цялостен живот. Скромна и земна, тя дефинира себе си като тенисист. Гордее се с това, което е постигнала и към този момент е отдадена на нова идея – да дава от себе си, да подарява и да оказва помощ на деца с увреждания. Мечтае да направи по този начин, че повече деца да се усмихват. Работи, с цел да отнеме болката и тъгата от родителите на тези деца. Има изключителния гений да оказва помощ на другите не с цел да й благодарят или да я харесат, а тъй като помоща я кара да се усеща ангажирана и задоволена. Тя се бори за положителните си планове по всевъзможен начин и не прави въпрос от усложненията си. Нейната упоритост е благородна, нежна, и те кара да не спираш да вярваш в положителното. Тя те довежда до края без да си газил и мачкал, и без да си правил взаимни отстъпки с правилата си. Много хора разчитат на нея и й имат вяра. Има невероятната дарба да открие лъч светлина и в най-тежките случаи, и да вижда в неприятното положително. Следва сърцето си и не губи религия в най-трудните моменти. Винаги има какво да научи и какво да даде.
Тя е Мануела Малеева.
Срещата с нея е невероятна, несравнима и незабравима. Тя е блага, сензитивна, сърдечна и откровена, завладяваща и заразяваща... Разказва за положителни хора с положителни каузи, като твърди, че в случай че всеки извърши по една доброта, ще стане огромната смяна, за която всички ние копнеем и жадуваме...
„ Да се пробвам да трансформира нещата ми дава мощ “ – споделя Ангелът на добротворството.
Всичко стартира от тениса, в който три сестри, единствени в света дружно влизат в международната класация. Тpинaдeceт гoдишнa, Мануела Малеева cтaвa шaмпиoн нa Бългapия зa жeни, пpeз 1984 година печели шампионат от “Големия шлем”– UЅ ореn нa cмeceни двoйĸи, и пpeз 1988 година взима бpoнзoв орден от Олимпиадата в Ceyл. Достига до номер 3 в международната класация и 20-тo мяcтo във вeчнaтa тeниc-ĸлacaция.
„ Поглеждайки обратно се гордея, само че на момента не съм си давала сметка за това, което върша... от шампионат на шампионат, седмица след седмица. “ – споделя българската тенис звезда.
И отваря дума за фондацията, с която се занимава от 10 години - „ Суисклиникъл “, в този момент „ Българската фантазия “. Идеята идва от един шампионат Australian Open, на който играе с деца със синдром на Даун:
„ Имаше проведен ден за игра на тенис за деца с увреждания, в който пожелах да се включа, без да зная в какво се състои. Излязохме да играем тенис с тези деца. Това, което ме докосна, е усмивката им. Децата със синдром на Даун са доста усмихнати, доста лъчезарни деца. Дадох си сметка, че те са доста щастливи че са на корта. Не, че са със звезда, а че някой им обръща внимание, някой играе с тях... и бяха признателни. Тогава си споделих, че някой ден желая да направя нещо, че повече деца да се усмихват.
Минаха 20 години и една вечер с другари, всеки показа какво желае да направи и взехме решение да създадем фондация, с която да помогнем на деца тук, в България, които с леки лекувания могат да излязат от домовете и да заживеят пълноценно. “
Насочват се отвън столицата, където децата имат по-малък достъп до здравна помощ. Разбират, че в Стара Загора има осем дома. „ Посетих пет, в които има грижа за децата. Единият от шефовете на дома ми сподели, че имат потребност от помощ и какво би трябвало да се направи... Така започнахме... Сега ми се връщат мемоари, които доста ме допряха тогава. Единият от спомените е, по какъв начин отидохме в дом, в който децата не бяха с увреждания. Имаше 60 - 70 изоставени деца. Всички скочиха към мен... Това, което най-вече желаеха е да бъдат гушнати. Вземах по две деца в скута си и подред изкарах всички деца. Можете да си визиите чувството - хем даваш наслада, хем се чувстваш безпомощен, тъй като това са единствено няколко минути... Но се надявах, че в тези минути усмивките на техните лица са топъл лъч светлинка. “- спомня си Мануела Малеева.
После отива в Швейцария, провежда екип и стартира да работи. Запознава се с доста деца и родители. Правят хиляди прегледи. След шест месеца на прегледи идва време за първите интервенции. Тогава излиза въпросът за ортопедичните шини , които не се вършат в България и тук такова лекуване не съществува още от комунистическо време. Ортопедичните шини са нужни след интервенцията или с цел да бъде избегната интервенция. За да се обезпечи следоперативното лекуване, в Швейцария намират две момчета техници, които да дойдат в България. Всички - и лекарят, който оставя докторския си кабинет в Швейцария пет-шест пъти годишно за по една седмица, и техниците, влагат непринуден труд без възнаграждение, когато идват в България. Техниците от време на време остават и по месец, с цел да могат да изработят всички шини, които са нужни. Междувременно Мануела Малеева се свързва с разнообразни министерства – на опазването на здравето, обществените грижи, да се види какво може да се направи. За страдание, 10 години по-късно нещата към момента висят и зависят от фондацията, с цел да не се спре този развой, който е изключително значим, защото посредством ортопедичните шини могат да се избегнат интервенции. Българските лекари до тогава не знаят различен способ, с изключение на с интервенции. Има случаи на деца, оперирани по тринадесет пъти... Родителите, обаче, схващат, че децата им може да се лекуват и по различен метод. Виждат и друго отношение – доктор, който изяснява какво е положението на детето и какво може да се направи. Обръща се внимание на тежките случаи, които в България смятат за безнадеждни, и няма кой да създаде специфичен стол или специфичен корсет.
„ Моята роля беше да прослушвам родителите и тяхната болежка, тъй като да имаш болно дете е нещо доста тежко и хората страдат.
В момента имаме подготвени български експерти. Първоначално работихме в Стара Загора при доста неприятни условия в едно помещение, където можехме да преглеждаме. Сега си имаме наша работилница в Стара Загора, която с времето стана наша фантазия – да имаме наше място, където работят подготвени от нас експерти, които също могат да образоват. Идеята е всичко да остане тук, в България. Защото интервенциите в Швейцария са доста скъпи. Освен това, в Швейцария има 100 ортопедични работилници, в България има 2, в Швейцария има 400 подготвени техници, в България има по-малко от 10. “ – продължи описа си нашият Ангел.
Представя и случаите на Мария и Златан, които са с тежки увреждания и са живели като брат и сестра в дома в Стара Загора. После са разграничени. Мария е осиновена в Америка. Златан е изместен в Луковит, където е до момента.
Жеко и Слави също са осиновени в Америка. Преди това са извадени от листата за интернационално осиновяване и сегашните им родители са ги видели инцидентно на фотография с Мануела Малеева във Facebook при откриването на работилницата в Стара Загора. Свързват се с нея и досиетата на децата се намират. Сега са младежи, вървят на учебно заведение и вършат доста неща. Добре са.
„ Това са децата, с които започнахме първоначално. Планирам при последващо вървене в Америка, да ги посетя и да ги видя всичките “ – добави Мануела Малеева, и продължи: - Много сме работили, знам какъв призрачен сън е в България да имаш дете с увреждания. Познавам майките на тези деца, по тази причина ги поддържах в техния митинг. Тук няма профилирани центрове, няма рехабилитатори. Това са деца, които имат потребност най-малко един път дневно от рехабилитация, някои според от характерните им потребности и по два пъти дневно. С растежа, нещата се трансформират и би трябвало да бъдат проследявани. В Швейцария, Австрия и Германия има големи центрове, където има и учебни заведения с логопед, прихиатър, разнообразни типове рехабилитатори, детски ортопеди. У нас нещата са закостенели, има виждане за промени, само че малко се прави. Необходимо е да се направи смислена промяна. Сега не се гледа по-далече в бъдещето, а се вършат неща за момента.
Не мога да схвана за какво страната от време на време стопира интернационалните осиновявания, или е чиновническо безхаберие или някой не си е приключил работата. В България мъчно се осиновяват деца с увреждания и това ненапълно е разбираемо. Тук изискванията за развъждане на дете с увреждане са доста сложни. В Америка, Италия, Германия и други западни страни има друго мислене, предпочитание да се помогне, просвета на добротворство за тези деца. В България единствено родителите се грижат за децата и никой не им оказва помощ. Майките не могат да работят и не могат да имат никакъв живот отвън заболяването на своите деца – това е огромната разлика с цивилизованите европейски страни. Друго нещо, с което се сблъскахме и беше неприятно е, че някои доктори се уплашиха от нас, като взеха решение, че желаеме да им отнемем дял от това, което те владеят. И към момента някои мислят, че тези ортопедични шини пречат на хирурга да оперира, а там вървят пари по Здравна каса и пътеки, и така нататък Това е доста мъчно да се изясни – че лекарят ще оперира, само че по-късно би трябвало да има шина. И в случаите, когато може да се избегне интервенцията, това е доста по-добре за детето. Другото, което е обидно да се приказва е, че се въртят пари и не го вършим безкористно, без да е бизнес. Не си представяхме, че ще натиснем едно копче и такава пропаст ще се отвори под нас... Но в този момент нещата са влезнали в ред, в който са предадени на българските експерти. Радостна и горда съм, че в Стара Загора направихме ортопедична работилница. “
В отговор на въпроси, в хода на полемиката Мануела Малеева изясни:
„ Тук грижата при раждане не е същата като в Швейцария. Домът в Стара Загора е доста профилиран. Има и дневен център, където родителите могат да оставят детето и да го вземат вечерта. Най-често децата които се раждат, са с детска церебрална парализа и по-късно имат ортопедични проблеми. Другите са с разнообразни синдроми, които се виждат при самото раждане.
Виждала съм доста цигански фамилии, които се отнасят с топлота, грижа и обич към децата си. Срещала съм се с прелестни хора роми, и мисля, че не би трябвало да се робува на стандарти.
Моето обръщение към вас е да намерите нещо, в което можете да се включите, нещо, което да ви допре и да бъдете потребни.
По пътеките край Женевското езеро има голям брой хора с увреждания, които се разхождат или са разхождани. Виждам доста млади момчета и девойки, които ги съпровождат и им оказват помощ. Тази грижа би трябвало да влезе в образованието в България. Например, в програмата за спорт в Швейцария беше включено всеки петък да се върви на плуване с децата с увреждания. Гимназията дава тази опция и демонстрира на децата нашия образец. Там има треньори, които споделят, че за тях тези деца са ентусиазъм.
В Швейцария хората с увреждания са в кафенета и заведения за хранене, където споделят и беседват, и има някой, който се грижи за тях, в случай че те не могат. За мен, те не са разнообразни. Те са доста отзивчиви, схващат ви. Трябва да сме наоколо с тях. У нас има домове, които са по селата, като че ли скрити. В дома на Мария в Стара Загора нямаше асансьор и тя видя за пръв път светофар и рейс, когато излезе, с цел да бъде оперирана, а в дома в Стара Загора поставят доста положителни грижи.Един другар подари рампа. Не става въпрос толкоз за пари, а за смяна на настройката. Условията в България са сложни за работа, имаме обстоятелства, които не можем да избегнем. Трябва политическа воля за смяна. “
А тя, смяната, стартира от нас. Със силата на персоналния образец и позитивното говорене , нашият Ангел на добротворството обогатява и увлича хората към добродеяния. Мануела Малеева е заразителна със своята положителна сила и чист повод към правене на добрини. Идете на среща с нея, вижте я, чуйте я, докоснете се до нейния нравствен свят, почувствайте думите й и правете положително... за Ваше богатство и за богатството на Родината.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ