Когато има държавен монопол, могат да те назначат за важен автор
- Вие водите дело срещу Министерството на културата...
- „ Против “ е мощно казано, по-скоро в поддръжка на Министерството на културата. Защото какъвто и да е изходът от делото, ще се създадат ясни заключения и поучения, като да вземем за пример какъв брой е належащо процедурата да е транспарантно и тъкмо изпълнена, с цел да лeгитимира състезанието и избраниците му, а не противоположното - да ги трансформира в жертва на „ артистично “ недобросъвестно или неспособно отношение към разпоредбите.
- Значи, против метода , по който е извършен състезанието за избор на българското присъединяване на Венецианското биенале ?
- Да. Но тук би трябвало да се означи, че разискванията потеглиха в посока на това какви са качествата на определения план, какъв брой пари са изхарчени, кой схваща и кой не схваща от изкуство и какъв брой значимо е да се взе участие във Венецианското биенале. Нормално е обществото да не е осведомено и да не схваща изкуството на експертно равнище, само че то е сензитивно към процесите и когато те са непрозрачни, реагира. И постоянното присъединяване, и доверието в това по какъв начин са изразходвани средствата, и вярата в качествата на определения план зависят от прозрачността на процедурата. Министерството на културата реагира прекомерно защитно през цялото време с опита на процедура да не представи участвалите планове, помните и Вие, което ускори подозренията.
Не разногласията са причина за изгубеното доверие, а обратното.
- Несъмнено. Но за какво от 20 кандидатствали плана със несъмнено над 50 участници само вие и Петко Дурмана заедно с вашите куратори сте завели дело ?
- Имало е още едно дело, само че то е аварирало по административни аргументи. Причината може да е същата, заради която от милионите жители, на които откраднаха персоналните данни, няма милиони каузи. Признанието у нас е директно обвързвано с държавните структури. Кариерата пораства, когато си в градската или националната изложба. Влизането в спор значи отвод от това, а изчакването различен да свърши тази работа подсигурява, че до тогава можеш да се надяваш на майчина милувка от страната и чиновниците й.
- От какво съответно сте недоволни ?
- Първият огромен проблем е, че имаше промяна на разпоредбите за оценяване от страна на комисията. А не тя е органът, който основава разпоредбите, тя единствено би трябвало да ги съблюдава. Оттам нататък, който и да бяха избрали, той към този момент е дискредитиран за тяхна сметка. Имаше и голямо закъснение на информацията за местоположението във Венеция – при положение че параметрите, по които се прави оценка, са свързани естетически, логичен и софтуерно с това къде ще излагаш. Примерно аз получих отговор, че може да употребявам водните пространства „ съгласно правилника на Биеналето “. Не знам дали това би могло да се реализира, откакто - както стана ясно по-късно - разполагахме с таванско помещение.
- А с изхарчената сума от 400 000 лв. имате ли проблем ?
- Искам дебело да подчертая, че аз като автор мога единствено да се веселя, когато се дават пари за изкуство. Въпросът е какъв е крайният резултат. Когато приказваме за национално присъединяване, резултатът би трябвало да се отрази на национално равнище. Между другото по целия свят към този момент подлагат на критика Венецианското биенале, че към момента работи на народен принцип. Най-истинското присъединяване е, когато си част от селекцията на основния куратор. Но когато участваш на национално равнище, това би трябвало да провокира интерес към цялата общественост, от която произлиза планът. Това зависи в по-голяма степен от информационната тактика, в сравнение с от самия план.
- Има ли у нас неоспорен създател на модерно изкуство ? Дори Кристо, който е наднационален, международен, тук постоянно е отричан и обявяван за „ опаковчик “, „ не-българин “ или и двете .
- Въпреки че конкуренцията на хрумвания е безусловно либерален принцип, ние смешно взаимно се поучаваме какво е изкуството. В ХХI век изкуството има ужасно доста писти и направления. Ние, създателите, би трябвало да спорим чрез изложбите си, а не в социалните медии. За това обаче се желае среда, която липсва – задоволително и разнообразни галерии и културни центрове, които да се конкурират. Трябва да се прекъсне сливането сред страна и частни ползи, което води до монопол над бранша, имайки поради, че множеството средства за просвета и изкуство у нас към момента идват от страната. Когато има монопол, може да се показва кой е добър и кой не, да те „ назначат “ за значим създател и това да е обвързвано не с качествата на работата ти, а с конюнктурата. Смесването на този етатистки метод с частните действия и „ свободните актьори “ е гибелен за изкуството. Изкуството става предмет на активност, а не смисъл на живота.
- Смятате ли, че ще спечелите делото ? И какво може да последва от това ?
- Независимо дали ще спечелим, или ще загубим, уповавам се това дело да даде един подтик в посока към по-добър статут или най-малко по-добро съблюдаване на разпоредбите. И по този начин да усъвършенства средата, в която се случват нещата. Без смяна в средата няма по какъв начин да има резултат от присъединяване ни.
- Нямаше ли резултат ?
- Аз съм член на Кралското скулптурно сдружение, непрестанно вземам участие в състезания на открито, проследявам какво се случва в интернет... и наскоро Тейт Модърн показаха работа на Недко Солаков, въртя се филм за него. Това е ясно самопризнание, нали? Но за нашия павилион не съм видял някаква реакция или рецензия, с изключение на по малкия екран да ми споделят, че хората доста са го харесали. У нас интернационалната активност се прави не с интернационалните цели, а с вътрешнополитически. Резултатите са видни - няма ни на картата на изкуството.
- Миналата година направихте няколко обществени паметника...
- Временни. (Смях)
- Да, краткотрайни, за еднократна приложимост, обаче те остават в паметта.
- Да. Имам и монументи, които си стоят – да вземем за пример паметникът на майор Томпсън на гара Томпсън. Направих го през 2007 година, тъкмо излизах от Академията. За България е реформаторски – избягал съм от това да е извънредно портретен, цялостното му подстрекателство е нефигуративно, само че има и портрет, има огледало, което е част от една могила - комплицирана комбинация е.
- С танахте необятно известен първо с паметника на Бойко Борисов (подпрял се на книга за БКП), след това с „ Честит празник 9 . IX .1944 година, неблагодарници ” и „ Мумията на комунизма “ - все творби с ясна гражданска, обществена и политическа позиция.
- Съжалявам, че не можеше Мумията да бъде реализирана в истинския си план и да стои по-дълго. Моето изкуство е политически ангажирано дотолкоз, доколкото за мен главните въпроси са истината и моралът. Следващата галерия, която приготвям, също може да се назова политическа. Тя по този начин е замислена – за символите на властта и личностите, които влизат за малко в нея и след това са забравени, до момента в който символите остават.
- Лесно ли е да се устоя създател на модерно изкуство в България?
- Не мисля, че където да било по света е лесно за каквото и да било. Абсурдно е един актьор или художник да счита, че веднага като има някакъв талантец, страната и останалите трябва да го хранят. Не имам вяра в това. Напротив, считам, че за бъдеш свободен, би трябвало да си самостоятелен. А почнат ли да те хранят - който заплаща, той поръчва музиката. Когато станеш толкоз добър, че стартират да те желаят поради това, което си, тогава към този момент можеш да приемаш и поръчки. Това е част от професионалния морал.
- Вие обаче също работите по поръчка?
- Много рядко, в България няма доста поръчки. Участвайки в доста състезания, се убедих, че в случай че задачата инцидентно не съвпадне с някакво персонално търсене, не всеки път дава добър резултат, както и работата по поръчка. Много се забавлявах, когато открих един откъс на Бела Барток, че надпреварите са за коне, а не за актьори. У нас от предходния режим остана това мислене за задълженост към създателите. Да те признаят, да те посочат, да станеш национален - това доста тегне над нашето изкуство.
- Все отново цялото ренесансово изкуство е по поръчки на богати, знатни настойници.
- То е по поръчка, само че те не ти споделят какво тъкмо да правиш. Папата е поръчал на Микеланджело фреските в Сикстинската шапка, с цел да направи това, което може. И да е е облякъл част от фигурите, той отново е надвил като създател над поръчителите и по тази причина е направил нещо отвън времето.
- Каква е повода да няма нито един български художник - от тези, които са останали в България, широкоизвестен в чужбина?
- Той и Пикасо не е останал в Испания, Дали също. Международната кариера изисква да попаднеш в центъра на изкуствата, какъвто е бил Париж. Сега стремежът е към Ню Йорк. Успехът в Ню Йорк е триумф в целия свят. Причината не е в некачествената работа на българските художници, а че обществото ни е капсулирано, дълго време беше и затворено. И когато се отвори, не успяхме да създадем от своята достоверност запазена марка, без да се превърнем в екзотика. Освен това сме комплексирани и постоянно се опитваме да прикрием това с надменност. Парадоксът в изкуството през днешния ден е, че с цел да успееш, би трябвало да потънеш напълно в работа си, само че тогава пък няма да имаш време за състезания, фотоси, документи и самопредлагане, без което също не може.
- „ Против “ е мощно казано, по-скоро в поддръжка на Министерството на културата. Защото какъвто и да е изходът от делото, ще се създадат ясни заключения и поучения, като да вземем за пример какъв брой е належащо процедурата да е транспарантно и тъкмо изпълнена, с цел да лeгитимира състезанието и избраниците му, а не противоположното - да ги трансформира в жертва на „ артистично “ недобросъвестно или неспособно отношение към разпоредбите.
- Значи, против метода , по който е извършен състезанието за избор на българското присъединяване на Венецианското биенале ?
- Да. Но тук би трябвало да се означи, че разискванията потеглиха в посока на това какви са качествата на определения план, какъв брой пари са изхарчени, кой схваща и кой не схваща от изкуство и какъв брой значимо е да се взе участие във Венецианското биенале. Нормално е обществото да не е осведомено и да не схваща изкуството на експертно равнище, само че то е сензитивно към процесите и когато те са непрозрачни, реагира. И постоянното присъединяване, и доверието в това по какъв начин са изразходвани средствата, и вярата в качествата на определения план зависят от прозрачността на процедурата. Министерството на културата реагира прекомерно защитно през цялото време с опита на процедура да не представи участвалите планове, помните и Вие, което ускори подозренията.
Не разногласията са причина за изгубеното доверие, а обратното.
- Несъмнено. Но за какво от 20 кандидатствали плана със несъмнено над 50 участници само вие и Петко Дурмана заедно с вашите куратори сте завели дело ?
- Имало е още едно дело, само че то е аварирало по административни аргументи. Причината може да е същата, заради която от милионите жители, на които откраднаха персоналните данни, няма милиони каузи. Признанието у нас е директно обвързвано с държавните структури. Кариерата пораства, когато си в градската или националната изложба. Влизането в спор значи отвод от това, а изчакването различен да свърши тази работа подсигурява, че до тогава можеш да се надяваш на майчина милувка от страната и чиновниците й.
- От какво съответно сте недоволни ?
- Първият огромен проблем е, че имаше промяна на разпоредбите за оценяване от страна на комисията. А не тя е органът, който основава разпоредбите, тя единствено би трябвало да ги съблюдава. Оттам нататък, който и да бяха избрали, той към този момент е дискредитиран за тяхна сметка. Имаше и голямо закъснение на информацията за местоположението във Венеция – при положение че параметрите, по които се прави оценка, са свързани естетически, логичен и софтуерно с това къде ще излагаш. Примерно аз получих отговор, че може да употребявам водните пространства „ съгласно правилника на Биеналето “. Не знам дали това би могло да се реализира, откакто - както стана ясно по-късно - разполагахме с таванско помещение.
- А с изхарчената сума от 400 000 лв. имате ли проблем ?
- Искам дебело да подчертая, че аз като автор мога единствено да се веселя, когато се дават пари за изкуство. Въпросът е какъв е крайният резултат. Когато приказваме за национално присъединяване, резултатът би трябвало да се отрази на национално равнище. Между другото по целия свят към този момент подлагат на критика Венецианското биенале, че към момента работи на народен принцип. Най-истинското присъединяване е, когато си част от селекцията на основния куратор. Но когато участваш на национално равнище, това би трябвало да провокира интерес към цялата общественост, от която произлиза планът. Това зависи в по-голяма степен от информационната тактика, в сравнение с от самия план.
- Има ли у нас неоспорен създател на модерно изкуство ? Дори Кристо, който е наднационален, международен, тук постоянно е отричан и обявяван за „ опаковчик “, „ не-българин “ или и двете .
- Въпреки че конкуренцията на хрумвания е безусловно либерален принцип, ние смешно взаимно се поучаваме какво е изкуството. В ХХI век изкуството има ужасно доста писти и направления. Ние, създателите, би трябвало да спорим чрез изложбите си, а не в социалните медии. За това обаче се желае среда, която липсва – задоволително и разнообразни галерии и културни центрове, които да се конкурират. Трябва да се прекъсне сливането сред страна и частни ползи, което води до монопол над бранша, имайки поради, че множеството средства за просвета и изкуство у нас към момента идват от страната. Когато има монопол, може да се показва кой е добър и кой не, да те „ назначат “ за значим създател и това да е обвързвано не с качествата на работата ти, а с конюнктурата. Смесването на този етатистки метод с частните действия и „ свободните актьори “ е гибелен за изкуството. Изкуството става предмет на активност, а не смисъл на живота.
- Смятате ли, че ще спечелите делото ? И какво може да последва от това ?
- Независимо дали ще спечелим, или ще загубим, уповавам се това дело да даде един подтик в посока към по-добър статут или най-малко по-добро съблюдаване на разпоредбите. И по този начин да усъвършенства средата, в която се случват нещата. Без смяна в средата няма по какъв начин да има резултат от присъединяване ни.
- Нямаше ли резултат ?
- Аз съм член на Кралското скулптурно сдружение, непрестанно вземам участие в състезания на открито, проследявам какво се случва в интернет... и наскоро Тейт Модърн показаха работа на Недко Солаков, въртя се филм за него. Това е ясно самопризнание, нали? Но за нашия павилион не съм видял някаква реакция или рецензия, с изключение на по малкия екран да ми споделят, че хората доста са го харесали. У нас интернационалната активност се прави не с интернационалните цели, а с вътрешнополитически. Резултатите са видни - няма ни на картата на изкуството.
- Миналата година направихте няколко обществени паметника...
- Временни. (Смях)
- Да, краткотрайни, за еднократна приложимост, обаче те остават в паметта.
- Да. Имам и монументи, които си стоят – да вземем за пример паметникът на майор Томпсън на гара Томпсън. Направих го през 2007 година, тъкмо излизах от Академията. За България е реформаторски – избягал съм от това да е извънредно портретен, цялостното му подстрекателство е нефигуративно, само че има и портрет, има огледало, което е част от една могила - комплицирана комбинация е.
- С танахте необятно известен първо с паметника на Бойко Борисов (подпрял се на книга за БКП), след това с „ Честит празник 9 . IX .1944 година, неблагодарници ” и „ Мумията на комунизма “ - все творби с ясна гражданска, обществена и политическа позиция.
- Съжалявам, че не можеше Мумията да бъде реализирана в истинския си план и да стои по-дълго. Моето изкуство е политически ангажирано дотолкоз, доколкото за мен главните въпроси са истината и моралът. Следващата галерия, която приготвям, също може да се назова политическа. Тя по този начин е замислена – за символите на властта и личностите, които влизат за малко в нея и след това са забравени, до момента в който символите остават.
- Лесно ли е да се устоя създател на модерно изкуство в България?
- Не мисля, че където да било по света е лесно за каквото и да било. Абсурдно е един актьор или художник да счита, че веднага като има някакъв талантец, страната и останалите трябва да го хранят. Не имам вяра в това. Напротив, считам, че за бъдеш свободен, би трябвало да си самостоятелен. А почнат ли да те хранят - който заплаща, той поръчва музиката. Когато станеш толкоз добър, че стартират да те желаят поради това, което си, тогава към този момент можеш да приемаш и поръчки. Това е част от професионалния морал.
- Вие обаче също работите по поръчка?
- Много рядко, в България няма доста поръчки. Участвайки в доста състезания, се убедих, че в случай че задачата инцидентно не съвпадне с някакво персонално търсене, не всеки път дава добър резултат, както и работата по поръчка. Много се забавлявах, когато открих един откъс на Бела Барток, че надпреварите са за коне, а не за актьори. У нас от предходния режим остана това мислене за задълженост към създателите. Да те признаят, да те посочат, да станеш национален - това доста тегне над нашето изкуство.
- Все отново цялото ренесансово изкуство е по поръчки на богати, знатни настойници.
- То е по поръчка, само че те не ти споделят какво тъкмо да правиш. Папата е поръчал на Микеланджело фреските в Сикстинската шапка, с цел да направи това, което може. И да е е облякъл част от фигурите, той отново е надвил като създател над поръчителите и по тази причина е направил нещо отвън времето.
- Каква е повода да няма нито един български художник - от тези, които са останали в България, широкоизвестен в чужбина?
- Той и Пикасо не е останал в Испания, Дали също. Международната кариера изисква да попаднеш в центъра на изкуствата, какъвто е бил Париж. Сега стремежът е към Ню Йорк. Успехът в Ню Йорк е триумф в целия свят. Причината не е в некачествената работа на българските художници, а че обществото ни е капсулирано, дълго време беше и затворено. И когато се отвори, не успяхме да създадем от своята достоверност запазена марка, без да се превърнем в екзотика. Освен това сме комплексирани и постоянно се опитваме да прикрием това с надменност. Парадоксът в изкуството през днешния ден е, че с цел да успееш, би трябвало да потънеш напълно в работа си, само че тогава пък няма да имаш време за състезания, фотоси, документи и самопредлагане, без което също не може.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ