Веселин АНДРЕЕВ    В памет на моя другар партизанин     Стефан

Веселин АНДРЕЕВ

    В памет на моя приятел партизанин
    Стефан Минев - Антон

Колко дни го били -
ни дума, ни стон, ни вопъл,
само че устата сбъркала,
сама промълвила - Антон...

Своето име им споделил,
само че седмица след това мълчал,
а пък тялото - в язви,
и язвите гнойни текът...

- Где са твойте приятели? -
той виждал отряда обичан
и очите притварял,
и тръпнел, само че бил епримирим.

Побеснял и разгърден,
край него прострелвал сътрудник -
той отвърнал му твърдо:
- Убиецо, стреляй във мен!

Те в раните люти
посипали сол като плам -
скърцал с зъби нечуто
и по какъв начин ли без зов издържал?...

И в завист безсилна
отново били го диви и зли,
в страшни страдания се свивал,
само че дума не им промълвил...

После постепенно смълчан -
смутени, учудени в боязън,
те го гледали безшумно -
безгласен, само че горделив, величествен.

- Не човек, а желязо -
просъскал сътрудникът фашист.
Тихо мъртвия споделил:
- Не, болшевик!