Прекомерните амбиции на нашето момче Плевнелиев
Вероятно щях да отмина тази тематика като рутинна в напъните на Македония да откри и обезпечи неофициална поддръжка за своите атлантически упоритости. Макар че, както виждам, за македонския министър председател Зоран Заев тя е прекомерно значима, може би тъй като удостоверява за следващ път, че той има поддръжката на основни фактори в интернационалната политика, пък били те и тогавашни политически величия на интернационалната – международна и европейска, сцена.
Вероятно щях да я отмина, в случай че измежду гостите на Заев, които учредиха групата „ Охрид ” за лобиране за евроатлантическото участие на Македония, не бях видял името на „ моя човек ” Росен Плевнелиев. Пет години като президент на България той не стъпи на територията на Македония, тъй като там имало антибългарска медийна акция и кражба на историята ни, които той с неговата сензитивна душа не можел да преглътне. Пет години се гънеше по какъв начин да откаже поканите на македонския си сътрудник Георге Иванов да се срещнат на територията на Македония, пет години търсеше някакви съществени причини да направи отхвърли си по-приемлив.
Не че Георге Иванов е цвете за мирисане – даже след рухването от власт на неговия наставник Никола Груевски, Иванов продължава да прави гаф след гаф, което пък смъкна стремглаво рейтинга му на нивото на нулата. Последният – отводът му да подпише прословутия и спорен Закон за езиците, който Народното събрание гласоподава на три пъти. Веднъж Иванов го върна след второто гласоподаване, парламентарното болшинство още веднъж го одобри, тогава президентът в скандално нарушение на Конституцията на страната отхвърли да го подпише. И в този момент Законът виси някъде в правното пространство, в правния мир на Македония, без да се знае каква ще бъде неговата орис. Но в случай че нещо се знае, това е фактът, че изгласуваният, само че неподписан Закон за езиците, внася напрежение в ръководещата коалиция отпред със социалдемократите на Зоран Заев, тревожи албанците във всичките им политически проекции и клати парламентарното болшинство.
Сега Плевнелиев в действителност отиде в Скопие, откакто почти по същото време на предходната година го изловихме да лъже като калайджия, че отишъл в Охрид да се види с локални българи, които били лежали по пандизите в някогашна Титова Югославия за своята пробългарска благосклонност. Нищо сходно, Плевнелиев се веселеше в една известна охридска механа, където, споделят, български предприемачи с пари за напръскване обичали да вървят да пробват охридска пъстърва, оркестърът му свиреше остарели български шлагери, които в Охрид към момента се пазят като свидна светиня, а самият той след дни се опитваше да изкара охридската забава като израз на някакъв персонален национализъм, подправен, схваща се…
Хората там желали да видят своя президент, да го прегърнат, той също желал да ги види, да ги прегърне, та чак се бил разплакал… Що не отиде да ги прегърнеш, когато в продължение на пет години бе държавен глава, когато имаше всички институционални благоприятни условия да удариш едно рамо на българите в Македония, та да почувстват те, че имат протекция от най-високо българско политическо равнище, че България мисли за тях и не ги е изоставила на гоненията от режима на някогашния министър председател Никола Груевски. Пет години като президент не стъпи в Македония, а първата му демонстрация като към този момент някогашен държавен глава бе да отиде да се лигави в „ Далга ” и да прави след това пиар от това. А сякаш е човек от нашия край, което би означавало да има минимум една причина повече от другите политици да съпреживява проблемите на нашите братя в Македония и да откри метод да им помогне… Иначе, и аз обичам охридска пъстърва, повече обаче си падам по белвицата, избирам да вървя в по-земни и непретенциозни заведения към езерото, където и рибата е като хората, и компанията не е снобска, и моабетът върви като по вода, пък и цените са допустими за скромни български пенсионери като мен.
Та, виждам, в този момент нашето момче Плевнелиев се наредило в групата тогавашни политици, които гостуваха на Заев в Скопие, удариха му едно рамо за неговите упоритости да вкара Македония в НАТО и образуваха групата „ Охрид ” за поддръжка на тези упоритости. Интересни имена са в тази група, няма спор, като започнеш от тогавашния общоприет секретар на НАТО, британецът Джордж Робъртсън, който помня като директен участник в опитите за разрешаване на рецесията от лятото на 2001 година. Там е неговият правоприемник отпред на пакта, испанецът Хавиер Солана, който от локалните хора си завоюва нехармоничен вид на своята фамилия поради ролята му в подписването на Охридския кротичък контракт от 13 август 2001 година, предизайнирал политическата конструкция в Македония и дал повече права на етническата албанска общественост в страната. В групата „ Охрид ” е и тогавашният министър на външните работи на Швеция Карл Билт, както и някои някогашни посланици в Скопие и в региона като Ален Ле Роа и Волфганг Ишингер.
Както и да назовем тази група – лоби-група или група за напън, или каквото още желаете, и макар нейния неофициален темперамент, нейното форматиране и образуване си е един сериозен политически и медиен триумф на премиера Зоран Заев. Бивши, някогашни, какъв брой да са някогашни тези политици, които преди години бяха лицето на атлантическата концепция, и чиято дума минаваше като принцип, който балканците трябваше да одобряват на доверие като закон. И които – това би трябвало да се признае, имаха избрана роля във форматирането на новия политически дизайн на днешна Македония. С изключение на нашето момче, несъмнено, заради упоменатите нагоре аргументи. Защото къде беше Плевнелиев през лятото на 2001 година, когато Робъртсън и Солана поредно един след различен, ползвайки престижа на НАТО, търсеха мирното решение от тежкия спор, внимаваха във вербалните си изяви във връзка с членовете на Армията за национално избавление (АНО) предвид на това, че си даваха сметка за опцията тогавашните бунтовници от Шар планина един ден да станат законни политици, с които би трябвало да се работи… Както и стана, прочее.
Къде беше „ моят човек ” Плевнелиев, когато интернационалната общественост посредством своите представители Робъртсън, Солана и другите посланици трябваше да взима извънредно значими решения, от които зависеше ориста и бъдещето на Македония, само че и на целия район. Лятото на 2001 година, което мина пред очите ми, и което по силата на събитията като сътрудник на Българска национална телевизия отразих в десетките си текстове за медиите в София, беше горещо и непредвидимо, време на същински политически решения и на съществени взаимни отстъпки, на мъжка приказка и дадена дума и на възприятие за отговорност, колкото и рутинно и клиширано да звучи това. Робъртсън и Солана, Карл Билт и другите бяха на жежкия политически и боен терен в Македония, пробвайки се да минимизират жертвите и последствията от военния спор, както и да дадат нова вероятност на Македония. Те бяха там, бяха и в кореспонденциите ми, и в предаванията, и в репортажите на всички локални и международни организации, които работеха непрестанно в Македония през тази година. Плевнелиев го нямаше на никое място там.
Но в този момент, когато би трябвало да се пъчат гърди и да се натрупат персонални активи около хора, които имат заслуги за Македония през днешния ден, такава, каквато е, и нашият човек е в състава на другояче приятна група, която избра името „ Охрид ” за себе си заради обстоятелството, че таман там, на брега на езерото, бе подписан Охридският кротичък контракт. Тази връзка явно е търсена, още повече, че множеството членове на неофициалната политическа тайфа имат някакви заслуги в някаква степен към него.
Накрая, дано да бъда свестен вярно – поддържам всякаква помощ за евроатлантическото участие на Македония. В това число и от президента (веднъж президент-завинаги президент) Росен Плевнелиев. Само го апелирам да оказва тази поддръжка и помощ непретенциозно, да не си приписва заслугите на другите от „ Охрид ” и на себе си и да се въздържа от това да се хвали какъв другар е с тях.
Те просто са друга класа.
Вероятно щях да я отмина, в случай че измежду гостите на Заев, които учредиха групата „ Охрид ” за лобиране за евроатлантическото участие на Македония, не бях видял името на „ моя човек ” Росен Плевнелиев. Пет години като президент на България той не стъпи на територията на Македония, тъй като там имало антибългарска медийна акция и кражба на историята ни, които той с неговата сензитивна душа не можел да преглътне. Пет години се гънеше по какъв начин да откаже поканите на македонския си сътрудник Георге Иванов да се срещнат на територията на Македония, пет години търсеше някакви съществени причини да направи отхвърли си по-приемлив.
Не че Георге Иванов е цвете за мирисане – даже след рухването от власт на неговия наставник Никола Груевски, Иванов продължава да прави гаф след гаф, което пък смъкна стремглаво рейтинга му на нивото на нулата. Последният – отводът му да подпише прословутия и спорен Закон за езиците, който Народното събрание гласоподава на три пъти. Веднъж Иванов го върна след второто гласоподаване, парламентарното болшинство още веднъж го одобри, тогава президентът в скандално нарушение на Конституцията на страната отхвърли да го подпише. И в този момент Законът виси някъде в правното пространство, в правния мир на Македония, без да се знае каква ще бъде неговата орис. Но в случай че нещо се знае, това е фактът, че изгласуваният, само че неподписан Закон за езиците, внася напрежение в ръководещата коалиция отпред със социалдемократите на Зоран Заев, тревожи албанците във всичките им политически проекции и клати парламентарното болшинство.
Сега Плевнелиев в действителност отиде в Скопие, откакто почти по същото време на предходната година го изловихме да лъже като калайджия, че отишъл в Охрид да се види с локални българи, които били лежали по пандизите в някогашна Титова Югославия за своята пробългарска благосклонност. Нищо сходно, Плевнелиев се веселеше в една известна охридска механа, където, споделят, български предприемачи с пари за напръскване обичали да вървят да пробват охридска пъстърва, оркестърът му свиреше остарели български шлагери, които в Охрид към момента се пазят като свидна светиня, а самият той след дни се опитваше да изкара охридската забава като израз на някакъв персонален национализъм, подправен, схваща се…
Хората там желали да видят своя президент, да го прегърнат, той също желал да ги види, да ги прегърне, та чак се бил разплакал… Що не отиде да ги прегърнеш, когато в продължение на пет години бе държавен глава, когато имаше всички институционални благоприятни условия да удариш едно рамо на българите в Македония, та да почувстват те, че имат протекция от най-високо българско политическо равнище, че България мисли за тях и не ги е изоставила на гоненията от режима на някогашния министър председател Никола Груевски. Пет години като президент не стъпи в Македония, а първата му демонстрация като към този момент някогашен държавен глава бе да отиде да се лигави в „ Далга ” и да прави след това пиар от това. А сякаш е човек от нашия край, което би означавало да има минимум една причина повече от другите политици да съпреживява проблемите на нашите братя в Македония и да откри метод да им помогне… Иначе, и аз обичам охридска пъстърва, повече обаче си падам по белвицата, избирам да вървя в по-земни и непретенциозни заведения към езерото, където и рибата е като хората, и компанията не е снобска, и моабетът върви като по вода, пък и цените са допустими за скромни български пенсионери като мен.
Та, виждам, в този момент нашето момче Плевнелиев се наредило в групата тогавашни политици, които гостуваха на Заев в Скопие, удариха му едно рамо за неговите упоритости да вкара Македония в НАТО и образуваха групата „ Охрид ” за поддръжка на тези упоритости. Интересни имена са в тази група, няма спор, като започнеш от тогавашния общоприет секретар на НАТО, британецът Джордж Робъртсън, който помня като директен участник в опитите за разрешаване на рецесията от лятото на 2001 година. Там е неговият правоприемник отпред на пакта, испанецът Хавиер Солана, който от локалните хора си завоюва нехармоничен вид на своята фамилия поради ролята му в подписването на Охридския кротичък контракт от 13 август 2001 година, предизайнирал политическата конструкция в Македония и дал повече права на етническата албанска общественост в страната. В групата „ Охрид ” е и тогавашният министър на външните работи на Швеция Карл Билт, както и някои някогашни посланици в Скопие и в региона като Ален Ле Роа и Волфганг Ишингер.
Както и да назовем тази група – лоби-група или група за напън, или каквото още желаете, и макар нейния неофициален темперамент, нейното форматиране и образуване си е един сериозен политически и медиен триумф на премиера Зоран Заев. Бивши, някогашни, какъв брой да са някогашни тези политици, които преди години бяха лицето на атлантическата концепция, и чиято дума минаваше като принцип, който балканците трябваше да одобряват на доверие като закон. И които – това би трябвало да се признае, имаха избрана роля във форматирането на новия политически дизайн на днешна Македония. С изключение на нашето момче, несъмнено, заради упоменатите нагоре аргументи. Защото къде беше Плевнелиев през лятото на 2001 година, когато Робъртсън и Солана поредно един след различен, ползвайки престижа на НАТО, търсеха мирното решение от тежкия спор, внимаваха във вербалните си изяви във връзка с членовете на Армията за национално избавление (АНО) предвид на това, че си даваха сметка за опцията тогавашните бунтовници от Шар планина един ден да станат законни политици, с които би трябвало да се работи… Както и стана, прочее.
Къде беше „ моят човек ” Плевнелиев, когато интернационалната общественост посредством своите представители Робъртсън, Солана и другите посланици трябваше да взима извънредно значими решения, от които зависеше ориста и бъдещето на Македония, само че и на целия район. Лятото на 2001 година, което мина пред очите ми, и което по силата на събитията като сътрудник на Българска национална телевизия отразих в десетките си текстове за медиите в София, беше горещо и непредвидимо, време на същински политически решения и на съществени взаимни отстъпки, на мъжка приказка и дадена дума и на възприятие за отговорност, колкото и рутинно и клиширано да звучи това. Робъртсън и Солана, Карл Билт и другите бяха на жежкия политически и боен терен в Македония, пробвайки се да минимизират жертвите и последствията от военния спор, както и да дадат нова вероятност на Македония. Те бяха там, бяха и в кореспонденциите ми, и в предаванията, и в репортажите на всички локални и международни организации, които работеха непрестанно в Македония през тази година. Плевнелиев го нямаше на никое място там.
Но в този момент, когато би трябвало да се пъчат гърди и да се натрупат персонални активи около хора, които имат заслуги за Македония през днешния ден, такава, каквато е, и нашият човек е в състава на другояче приятна група, която избра името „ Охрид ” за себе си заради обстоятелството, че таман там, на брега на езерото, бе подписан Охридският кротичък контракт. Тази връзка явно е търсена, още повече, че множеството членове на неофициалната политическа тайфа имат някакви заслуги в някаква степен към него.
Накрая, дано да бъда свестен вярно – поддържам всякаква помощ за евроатлантическото участие на Македония. В това число и от президента (веднъж президент-завинаги президент) Росен Плевнелиев. Само го апелирам да оказва тази поддръжка и помощ непретенциозно, да не си приписва заслугите на другите от „ Охрид ” и на себе си и да се въздържа от това да се хвали какъв другар е с тях.
Те просто са друга класа.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ