Натежалият диванен българин се възмути от световния ред
Веднъж разговарях с боен деец. Тялом е атакувал първи врага. Той сподели: “Не ми минаваше през разум, че мога да умра. Мислех, че в случай че ме улучат, патронът ще влезе в тялото ми, ще излезе и отново ще пребивавам ". В реалността се случва същото, само че не напълно – парче желязо влиза, остава; той не умира, цялостен живот го носеше в скулата.
Този воин от Втората международна война се споделяше Левон Ованезов. Български арменец, който живя безшумно, честно и удивително съвсем столетие. В живота му имаше доста чутовни истории, част от които показа с мен. Но аз запомних думите му за вярата в оцеляването. Дори той, щурмовакът, който с гърди се хвърля против нацисткия огън, очевидец на неизброима гибел, в това число по-рано в България... не позволява, че може да почине.
Бил е прекомерно млад тогава. И от дистанцията на времето се усмихваше на наивността си. Но мъчно можем да разбираем с детинщини вярата му. Млад или остарял, просветен или не, богат или безпаричен,
човек е вярващо създание
Той има вяра, че положителното следва. Надява се на живот. Отхвърля гибелта. В българската литература (и международната вероятно) това най-добре е разказано от Никола Вапцаров: “Но ето, да кажем, вий вземете, какъв брой? – пшеничено зърно от моята вера... “.
Сетих се за тези думи на Ованезов около оценките на част от българите за войната в Украйна. Видно е, че значително наши сънародници симпатизират на Русия. Доказано бе и от относително интернационално проучване. Не желая да отдавам каквато и да е теза на умрелия воин. Но имам моя на база думите му. Мисля, че те препращат към пояснение на забележителна част от благосклонностите, които среща Русия в тази война.
Нека разграничим: значително хора в политиката, медиите и обществените мрежи пропагандират за Русия заради персонално облагодетелстване; други са повярвали, че Украйна е щяла да нападне първа; трети са агитка на Кремъл “просто по този начин “; четвърти, тъй като са русофили, социалисти, антиимпериалисти... (макар днешна Русия да не е нито едно от изброените); пети смятат Запада за двуличен и желаят многополюсен свят с полюс Русия. Има и шести... Общото сред всички тях е, че им пука за жертвите единствено теоретично -
не чак толкоз, че да пожелаят евакуиране на Русия
Иначе нямаше да поддържат танковете ѝ, които предизвикаха толкоз гибел и премеждия, каквито в Украйна нямаше макар проблемите ѝ.
Повечето от тия мотивации са обидно обикновени. Но за западното двуличие и желанието на Кремъл за нов международен ред е забавно. Споделят се от значително интелигентни хора, водени от възприятие за правдивост. Те споделят, че Западът е правил безчет безчинства през годините посредством икономическата си и военна мощност. Сега Русия работила огледално. Хак му е на Запада - след като еднополюсният свят не е обективен и скърца, да дадем късмет на многополюсния. Тезата им заслужава внимание, тъй като Западът в действителност е двуличен. Пък и Русия в действителност е тръгнала да трансформира света. Но тук идва най-интересният миг: това предпочитание на сякаш умни хора е допустимо най-голямото поражение на интелекта. Те нито го знаят какъв ще е бленувания ред, нито биха се заклели в околните си,
че тъкмо Путин ще донесе по-справедлив свят
Пропускат многократното двуличие и прояви на мощ от самата Русия - имперски похвати на възрастта на света. По-важното е, че нов международен ред не се сменя току-така. Водят се тежки войни без гаранция за оцеляване. И ако в действителност следва нов в този момент, то ще е след огромно разширение на спора. Нима тези юристи на " многополюсния свят " го желаят посредством всеотдайност? Едва ли.
Малко историко-географски детайлности от друг диаметър: нов държавен ред се въдворява чрез доста принуждение и човешки жертви (Френската гражданска война, Октомврийската...); континенталният – също (Наполеоновите войни, антиколониалните придвижвания в Азия и Африка...); планетарният ред - след още повече жертви (Първа и Втора международна война); последната му форма - еднополюсен свят, настана посредством горещи спорове след Студената война - по границите на Съюз на съветските социалистически републики, в Югославия, след метежи в Румъния. Повече шанс, в сравнение с причинност, е фактът, че
в България не се проля кръв към 1990 година
Близо до акъла е, че в този момент в битката за превъзходство е огромна вероятността и нашата страна да пострада. Да желаеш нов международен ред, налаган от който и да е, в тази ситуация Русия, е на процедура да поискаш лична смъртна присъда - с нежна вяра за опрощение. Ненормални ли са тия българи, които го желаят?
Мисля, че не са. Но както и другите категории юристи на Русия, за жертвите им пука теоретично, а не съответно. Това е по този начин, тъй като за момент не си се показват на мястото на украинските фамилии. Живеят с чувството, че каквото и да стане, ще им се размине. Отде е тази непредпазливост? Безотговорност към личните деца? Отговорът е, че това е все същата изконна религия в честитото персонално бъдеще. След като героят щурмовак е вярвал, че войната няма да го убие, какво остава за диванните агитки? Но неговото е всеотдайност, храброст, порив в обстановка без излаз. Написал е историята. А тяхното? То е
разпищолване пред клавиатурата и другари
Не им ли стигнаха уроците на предишното?! Героят Ованезов оцелява с голям шанс. Вапцаров - не.
Има един доста забавен музикален запис от 1942 година Тогавашната мегазвезда Надя Сотирова извършва фокстрот. Веселата песничка гласи: " Паника в Америка, суматоха, суматоха! Всеки ден потъват там кораби с нефт! Паника и в Англия... бомби и десант чакат всеки час ". С наслада е възпята даже суматохата в Индия. По това време България е съдружник с Третия райх, патосът на близката до властта Сотирова е разбираем. По-интересно е откровеното равнодушие на самия текст - същата разпищоленост като през днешния ден. През разум не му е минало на създателя, че бомбите може да се пренесат над София. Не им е минавало и на танцуващите.
Изводът е, че човек с изключение на набожен в живота
постоянно може да бъде и неизмерно малоумен
Много умният също може. Заблудата за недостижимост ражда неподозирани самоунищожителни пориви.
Още малко история: съвсем 80 години към този момент България претърпява един от най-дългите си мирни интервали. Също важи и за по-голяма част от Европа. А мирът е висшата полезност – най-голямата независимост, благополучие. Само безгранични простаци не го схващат, а и не правят оценка този шанс на България. Мирът у нас през последните 32 години се дължи точно на настоящия световен ред, въпреки да е цялостен с дефекти. Други нации не се радват на такава привилегия. На млади години я нямаха и хора като Ованезов, по тази причина потеглиха да я дирят. А днешните диванни звезди, натежали от килограми (средна статистика), разплути от привилегията да живеят умерено, мнозина – пищно, се оплакват от международния ред. Не е ли чак смешно?
Този воин от Втората международна война се споделяше Левон Ованезов. Български арменец, който живя безшумно, честно и удивително съвсем столетие. В живота му имаше доста чутовни истории, част от които показа с мен. Но аз запомних думите му за вярата в оцеляването. Дори той, щурмовакът, който с гърди се хвърля против нацисткия огън, очевидец на неизброима гибел, в това число по-рано в България... не позволява, че може да почине.
Бил е прекомерно млад тогава. И от дистанцията на времето се усмихваше на наивността си. Но мъчно можем да разбираем с детинщини вярата му. Млад или остарял, просветен или не, богат или безпаричен,
човек е вярващо създание
Той има вяра, че положителното следва. Надява се на живот. Отхвърля гибелта. В българската литература (и международната вероятно) това най-добре е разказано от Никола Вапцаров: “Но ето, да кажем, вий вземете, какъв брой? – пшеничено зърно от моята вера... “.
Сетих се за тези думи на Ованезов около оценките на част от българите за войната в Украйна. Видно е, че значително наши сънародници симпатизират на Русия. Доказано бе и от относително интернационално проучване. Не желая да отдавам каквато и да е теза на умрелия воин. Но имам моя на база думите му. Мисля, че те препращат към пояснение на забележителна част от благосклонностите, които среща Русия в тази война.
Нека разграничим: значително хора в политиката, медиите и обществените мрежи пропагандират за Русия заради персонално облагодетелстване; други са повярвали, че Украйна е щяла да нападне първа; трети са агитка на Кремъл “просто по този начин “; четвърти, тъй като са русофили, социалисти, антиимпериалисти... (макар днешна Русия да не е нито едно от изброените); пети смятат Запада за двуличен и желаят многополюсен свят с полюс Русия. Има и шести... Общото сред всички тях е, че им пука за жертвите единствено теоретично -
не чак толкоз, че да пожелаят евакуиране на Русия
Иначе нямаше да поддържат танковете ѝ, които предизвикаха толкоз гибел и премеждия, каквито в Украйна нямаше макар проблемите ѝ.
Повечето от тия мотивации са обидно обикновени. Но за западното двуличие и желанието на Кремъл за нов международен ред е забавно. Споделят се от значително интелигентни хора, водени от възприятие за правдивост. Те споделят, че Западът е правил безчет безчинства през годините посредством икономическата си и военна мощност. Сега Русия работила огледално. Хак му е на Запада - след като еднополюсният свят не е обективен и скърца, да дадем късмет на многополюсния. Тезата им заслужава внимание, тъй като Западът в действителност е двуличен. Пък и Русия в действителност е тръгнала да трансформира света. Но тук идва най-интересният миг: това предпочитание на сякаш умни хора е допустимо най-голямото поражение на интелекта. Те нито го знаят какъв ще е бленувания ред, нито биха се заклели в околните си,
че тъкмо Путин ще донесе по-справедлив свят
Пропускат многократното двуличие и прояви на мощ от самата Русия - имперски похвати на възрастта на света. По-важното е, че нов международен ред не се сменя току-така. Водят се тежки войни без гаранция за оцеляване. И ако в действителност следва нов в този момент, то ще е след огромно разширение на спора. Нима тези юристи на " многополюсния свят " го желаят посредством всеотдайност? Едва ли.
Малко историко-географски детайлности от друг диаметър: нов държавен ред се въдворява чрез доста принуждение и човешки жертви (Френската гражданска война, Октомврийската...); континенталният – също (Наполеоновите войни, антиколониалните придвижвания в Азия и Африка...); планетарният ред - след още повече жертви (Първа и Втора международна война); последната му форма - еднополюсен свят, настана посредством горещи спорове след Студената война - по границите на Съюз на съветските социалистически републики, в Югославия, след метежи в Румъния. Повече шанс, в сравнение с причинност, е фактът, че
в България не се проля кръв към 1990 година
Близо до акъла е, че в този момент в битката за превъзходство е огромна вероятността и нашата страна да пострада. Да желаеш нов международен ред, налаган от който и да е, в тази ситуация Русия, е на процедура да поискаш лична смъртна присъда - с нежна вяра за опрощение. Ненормални ли са тия българи, които го желаят?
Мисля, че не са. Но както и другите категории юристи на Русия, за жертвите им пука теоретично, а не съответно. Това е по този начин, тъй като за момент не си се показват на мястото на украинските фамилии. Живеят с чувството, че каквото и да стане, ще им се размине. Отде е тази непредпазливост? Безотговорност към личните деца? Отговорът е, че това е все същата изконна религия в честитото персонално бъдеще. След като героят щурмовак е вярвал, че войната няма да го убие, какво остава за диванните агитки? Но неговото е всеотдайност, храброст, порив в обстановка без излаз. Написал е историята. А тяхното? То е
разпищолване пред клавиатурата и другари
Не им ли стигнаха уроците на предишното?! Героят Ованезов оцелява с голям шанс. Вапцаров - не.
Има един доста забавен музикален запис от 1942 година Тогавашната мегазвезда Надя Сотирова извършва фокстрот. Веселата песничка гласи: " Паника в Америка, суматоха, суматоха! Всеки ден потъват там кораби с нефт! Паника и в Англия... бомби и десант чакат всеки час ". С наслада е възпята даже суматохата в Индия. По това време България е съдружник с Третия райх, патосът на близката до властта Сотирова е разбираем. По-интересно е откровеното равнодушие на самия текст - същата разпищоленост като през днешния ден. През разум не му е минало на създателя, че бомбите може да се пренесат над София. Не им е минавало и на танцуващите.
Изводът е, че човек с изключение на набожен в живота
постоянно може да бъде и неизмерно малоумен
Много умният също може. Заблудата за недостижимост ражда неподозирани самоунищожителни пориви.
Още малко история: съвсем 80 години към този момент България претърпява един от най-дългите си мирни интервали. Също важи и за по-голяма част от Европа. А мирът е висшата полезност – най-голямата независимост, благополучие. Само безгранични простаци не го схващат, а и не правят оценка този шанс на България. Мирът у нас през последните 32 години се дължи точно на настоящия световен ред, въпреки да е цялостен с дефекти. Други нации не се радват на такава привилегия. На млади години я нямаха и хора като Ованезов, по тази причина потеглиха да я дирят. А днешните диванни звезди, натежали от килограми (средна статистика), разплути от привилегията да живеят умерено, мнозина – пищно, се оплакват от международния ред. Не е ли чак смешно?
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ