Във Фейсбук се появи интересна кампания, която цели да се

Във Facebook се появи забавна акция, която цели да се резервира жива българската лирика. Не е ясно кой тъкмо дава началото, само че платформата към този момент е изпъстрена с най-разнообразни стихове на разнообразни поети - както модерни, по този начин и класици. Правилата са лесни: на всеки харесал обявата на към този момент присъединил се в играта, се дава име на български създател, чието стихотворение би трябвало да показа на личната си стена. Съответно на всеки харесал неговия пост той би трябвало да предложи друго име, с цел да може поезията да се предава нататък.

Някои от имената на български поети, които се загатват в играта, са: Борис Христов, Валентина Радинска, Христо Фотев, Виолета Христова, Петя Дубарова, Палми Ранчев, Иван Пейчев, Катерина Стойкова, Стефан Цанев, Биньо Иванов, Константин Павлов и доста други. Споделяме ви три от споделените към този момент стихотворения.

***

разсънваме се един по един
измежду бутилки фасове и слънце
нещо беше завършило
и се смеехме на мъката
която бяхме претърпели
вместо него

довеждаш живота си до прекаленост
и го надвесваш над бездната
първо се предава любовта
след това любовта
след нея любовта
до момента в който не остане нещо за което
е без значение утрото с благоухание
на камбани

повече не можехме да изпитваме позор
или вяра или смут
бяхме доста бяхме всички

повече не можехме да изпитваме
смеехме се и никой не обелваше дума
щеше да бъде неистина
да приказваме

Из книгата " Сините часове " на Георги Гаврилов

 

Созопол

В Созопол - казваш - има друго време:
покой и тишина, море, нетленност.
В Созопол, казваш, Вечността живее
и вие си поддържате връзка със нея.
В Созопол няма стихии. Само синьо
и синьото е топло и почтено.
Там траят постоянно най-хубавите усеща
и музите на всичките изкуства
приказват по човешки - ясно, просто,
а хората отиват си на посетители
ей така - на богатства дума и на вино,
за самун, за олио, за цвят гергинов.
И няма със Човешкото разлъка.

В Созопол в никакъв случай не съм живяла.

Калина Ковачева

 

Балада за индивида с откраднатото лице

Аз съм скулптора и става злато
глината във моите ръце.
Всеки като зима или лято
ми донесе своето лице.
Идваха при мене безмълвно
старци и младежи, и деца.
Идваха с лица и упорито
желаеха по-хубави лица.
Щедростта ми беше обективна
и не беше глупава мълва.
Правех за една линия красива
по-красива цялата глава.
И ориста беше доста лека —
лека лодка в моите ръце.
Докато пристигна в дома индивида
с пустото откраднато лице.
И във изгрева с блясъци морави
той смути мойта мощна ръка:
— Направете лицето ми, апелирам ви! —
Ах, лицето ви! Точно по този начин!

А помня върху градската ни сцена
го гледахме с усмивка огряна
в Ромео с роза, в Карлос със рапира
и плачехме, когато той умира…
Възкръсваше ли, хвърляхме цветя,
а бяхме доста небогати за цветя
и в стихналата зала като слепи
с ликуващи очи и цялостни шепи
разграбвахме, горещи, жадни, диви,
лицето му и ставахме красиви.
И свършваше ли всичко, заслепени
и възхитени, и опиянени,
се блъскахме в необятната врата
като щастливи някакви разбойници
и постепенно ни превръщаше нощта
в щастливи или страдащи любовници.
А той във свойта подмолна клетка
захвърляше луксозната пелерина
и с нервни пръсти вдигаше още веднъж
на свойте къдри сивото олово.
Докато с безпределна изясненост
в една зора, събудила света,
когато блестящо слънцето алено
изгряваше като новородено —
едно огромно, ужасно огледало
му отрази лицето, жалко-бяло…
Той в него като в стъпкано огнище
потърси болежка, не откри нищо.
Целуна единствено дребната ръка
на портиерката с очи засветили
и потегли с треперящите крайници
на всички детронирани владетели.

И във изгрева с блясъци морави
той смути мойта мощна ръка:
— Направете лицето ми, апелирам ви! —
Ах, лицето ви? Точно по този начин!
Той остана и строго зачака.
Беше необичайно и ужасно това.
Беше ужасно, даже се разплака
една каменна детска глава.
Аз изтръпнах, попитах къде е
вашето същинско, живо лице?
И не знаех дали той се смее,
или плаче, отпуснал ръце.
Питах безшумно, а след това безумно
закрещях и заблъсках стени.
И тогава се втурнаха шумно
доста хора, мъже и дами.
Всеки върна по-кротко от птица
най-красивата своя линия
и от камъка мойта десница
едно живо лице очерта…
Заблестя във положителната усмивка
въодушевената горда уста.
С катедрално красива извивка
се издигна челото в нощта.
И лицето му стана по този начин, че
би могло да приказва даже,
да се смее, да вика, да плаче,
да угасва и отново да гори.

Христо Фотев