Стихотворения от Валери СТАНКОВ
ВАЛЕРИ СТАНКОВ е роден на 5 март 1956 година във Варна. Основно и приблизително обучение приключва в родния си град, а тапия за висше обучение, компетентност " Руска лингвистика ", получава в Шуменския университет " Константин Преславски ". Автор е на 26 книги с лирика, белетристика, журналистика. Публикувал е стотици публикации в централния и локалния щемпел. Носител на национални и районни литературни награди, сред които са Наградите на Съюз на българските писатели за лирика и журналистика, Националната премия " Гео Милев ", Националната премия " Дамян Дамянов ", Националната премия " Богомил Нонев ", Националната премия " Биньо Иванов " и други Член на Съюза на българските писатели.
ПЪРВА ПРОЛЕТНА ПЕСЕН
...бели пролетта фустани във планинските реки,
креят преспи - зимни рани, из дъждовните лъки,
през мъглици-дъжделици слънчицето лъч провре,
а в горите пойни птици се разпяват с горно " ре ",
щъркелите ще пътикат - гладни, в блатните треви,
шепа рохка пръст къртикът върху хълма ще взриви,
ветролея бяла риза - и въргалям чер кравай! -
сякаш, животът се изниза? - а пък все така няма край,
с кеф остарявам, незабелязано! - с други думи, съм си млад,
Боже, толкоз е ярко в твоя неограничен свят!
ГНЕЗДО НА БОЛКАТА
...как желая да съм меко треволяче, да ви погаля
в светлия ви сън -
или - когато доста ви се плаче, в сълзата ви
да линея с любов вдън,
в химери и мечтания захласнат, да спре за миг
светът да ме боли! -
и всяка заран с леката си ария да ви разсънвам
с Третите петли,
да ви опиша приказка омайна от Шарл Перо
или от Братя Грим,
и болчицата ви - ужасната загадка, да отнеса
в небето - крепко пушек,
да ви отнасям в светове, където не влачат никого
с трън и бодил,
и всеки жив човечец под небето благополучен заспива
своя трети сън,
в бездънните си римни обиколки да ви наръся
с утринни ръми.
Човекът е едно гнездо на болки. И моят стих
дано да го избави!
КАРТИЧКА ОТ СТАРА ВАРНА
Някога, когато бях момченце,
и си пеех още: - Тра-ла-ла! -
къщите не бяха със кепенци
в благата ми Гръцка махала.
Хората си бяха по-добрички
споделяха си богатство: - Добър ден!
И парите стигаха за всички.
Даже и оставаха за мен.
Чирози висяха на сиджимки,
скрити под тензуха - камуфлаж.
Привечер играехме на лимки,
скитахме по варненския плаж.
Хълтахме из утрините сини –
хлапетии! - радостна банда.
Черпеше ни сладко от смокини
най-хубавата леличка - Зулфа.
Днес това е минало - далечно.
Смете го международната метла...
Ще ми грее в споменчето постоянно! -
благата ми Гръцка махала.
СТРАХ
Навред безмълвици и боязън.
И булевардът зейва - празен.
Това ли, Боже, доживях? -
през маските да се намразим.
Жандармеристи без лица.
Ченгета в луднали патрулки.
Кой смете нашите слънца?
Кой смачка нашите светулки?
Кой в нас вярата умъртви,
че Бог е обективен и умен.
Че всеки момент е - може би? -
небесна благосклонност - и присъда.
Не зърнах нийде през днешния ден дете
да си рисува по асфалта.
Това от нас изискват Те! -
нерешителен народ, и тъп - и долнокачествен.
Вървя в напуснатия град
като през гробище на хълма.
И дори пролетният цвят
със боязън душата ми изпълва.
Къде отива този свят? –
мълчи Вселената безмълвна.
ЖИВОТЪТ, ТОЗИ ВАРНЕНСКИ ХЛАПАК
Отдето и да го погледна,
животът се отдалечи -
малчуган във уличка прилежаща,
и няма кой да го сгълчи,
смокиня-две ще си открадне
от нечий треволясал двор,
или във варненското пладне
ще грачи с гларусите в хор,
ще хвърли чепаре от кея,
да хване някой различен сафрид,
и по крайбрежната алея
ще мине със безгрижен тип -
хубав, суетлив, непристоен,
и все така - пъклен привлекателен! -
ще милне утринно момиче
във стих, написан със курсив,
ще улови торба скариди -
нали моряче е момче,
или две тежки лонди с миди
на тенеке ще ви пече,
даже с един търкулнат бисер
трансформира в злато всяка тиня...
Живот, във който бях се вписал,
и - който, като че ли, бях живял.
УМОРИХ съдебна експертиза ДА СЕЯ НАДЕЖДИ
...уморих се да садя очаквания върху моя
безпаметен кър,
че от на следващия ден ще бъдем по-нежни и светът
ще се буди добър,
че планетата - майчина стряха, без войни
ще осъмва - и апетит,
политиците дано се махат! - мдън мазето
на черния Ад,
новините да почват без свирки на поредния
втръснал простак
и кресливият хор от мисирки най-подир
да притихне по мрак,
всички хора да бъдат щастливи - милиарди сме
Божем деца,
аз не виждам положителни вероятности без да грейнат
положителни слънчица!
Еее-х, надеждице моя безпътна! - ще съм жив ли
и аз някой ден
в свят, основан за топла прегръдка, да смъкна
вълчи лапи от мен?
БЕЗДНА ОТ ЛЮБОВ
...повикай ме под голите тополи и край потока
с плачещи върби -
да чуеш по какъв начин душата ми се моли - и все за теб
се моли и скърби,
за какво те няма? - и къде изчезна? - в Деветата изба
на моя Ад! -
без теб пропадам в пропаст след пропаст и няма към този момент
връщане обратно,
пребивавам ли? - не знам, –- или загивам? - аз лудостите
свои озаптих -
в най-тихите пространства на Всемира те шушукам
в своя недописан стих,
във храма ничком падам на колени - дали молитва,
рев - или за зов? -
ооо! - в случай че нявга Господ събере ни, ще бъда твой
до своя прощален момент!
Не помня какъв брой време се оттече? Дали изобщо
чуваш моя вик?
Жена, с която Бог ме стори безконечен! -
една прелестна пропаст от Любов.
ПЪРВА ПРОЛЕТНА ПЕСЕН
...бели пролетта фустани във планинските реки,
креят преспи - зимни рани, из дъждовните лъки,
през мъглици-дъжделици слънчицето лъч провре,
а в горите пойни птици се разпяват с горно " ре ",
щъркелите ще пътикат - гладни, в блатните треви,
шепа рохка пръст къртикът върху хълма ще взриви,
ветролея бяла риза - и въргалям чер кравай! -
сякаш, животът се изниза? - а пък все така няма край,
с кеф остарявам, незабелязано! - с други думи, съм си млад,
Боже, толкоз е ярко в твоя неограничен свят!
ГНЕЗДО НА БОЛКАТА
...как желая да съм меко треволяче, да ви погаля
в светлия ви сън -
или - когато доста ви се плаче, в сълзата ви
да линея с любов вдън,
в химери и мечтания захласнат, да спре за миг
светът да ме боли! -
и всяка заран с леката си ария да ви разсънвам
с Третите петли,
да ви опиша приказка омайна от Шарл Перо
или от Братя Грим,
и болчицата ви - ужасната загадка, да отнеса
в небето - крепко пушек,
да ви отнасям в светове, където не влачат никого
с трън и бодил,
и всеки жив човечец под небето благополучен заспива
своя трети сън,
в бездънните си римни обиколки да ви наръся
с утринни ръми.
Човекът е едно гнездо на болки. И моят стих
дано да го избави!
КАРТИЧКА ОТ СТАРА ВАРНА
Някога, когато бях момченце,
и си пеех още: - Тра-ла-ла! -
къщите не бяха със кепенци
в благата ми Гръцка махала.
Хората си бяха по-добрички
споделяха си богатство: - Добър ден!
И парите стигаха за всички.
Даже и оставаха за мен.
Чирози висяха на сиджимки,
скрити под тензуха - камуфлаж.
Привечер играехме на лимки,
скитахме по варненския плаж.
Хълтахме из утрините сини –
хлапетии! - радостна банда.
Черпеше ни сладко от смокини
най-хубавата леличка - Зулфа.
Днес това е минало - далечно.
Смете го международната метла...
Ще ми грее в споменчето постоянно! -
благата ми Гръцка махала.
СТРАХ
Навред безмълвици и боязън.
И булевардът зейва - празен.
Това ли, Боже, доживях? -
през маските да се намразим.
Жандармеристи без лица.
Ченгета в луднали патрулки.
Кой смете нашите слънца?
Кой смачка нашите светулки?
Кой в нас вярата умъртви,
че Бог е обективен и умен.
Че всеки момент е - може би? -
небесна благосклонност - и присъда.
Не зърнах нийде през днешния ден дете
да си рисува по асфалта.
Това от нас изискват Те! -
нерешителен народ, и тъп - и долнокачествен.
Вървя в напуснатия град
като през гробище на хълма.
И дори пролетният цвят
със боязън душата ми изпълва.
Къде отива този свят? –
мълчи Вселената безмълвна.
ЖИВОТЪТ, ТОЗИ ВАРНЕНСКИ ХЛАПАК
Отдето и да го погледна,
животът се отдалечи -
малчуган във уличка прилежаща,
и няма кой да го сгълчи,
смокиня-две ще си открадне
от нечий треволясал двор,
или във варненското пладне
ще грачи с гларусите в хор,
ще хвърли чепаре от кея,
да хване някой различен сафрид,
и по крайбрежната алея
ще мине със безгрижен тип -
хубав, суетлив, непристоен,
и все така - пъклен привлекателен! -
ще милне утринно момиче
във стих, написан със курсив,
ще улови торба скариди -
нали моряче е момче,
или две тежки лонди с миди
на тенеке ще ви пече,
даже с един търкулнат бисер
трансформира в злато всяка тиня...
Живот, във който бях се вписал,
и - който, като че ли, бях живял.
УМОРИХ съдебна експертиза ДА СЕЯ НАДЕЖДИ
...уморих се да садя очаквания върху моя
безпаметен кър,
че от на следващия ден ще бъдем по-нежни и светът
ще се буди добър,
че планетата - майчина стряха, без войни
ще осъмва - и апетит,
политиците дано се махат! - мдън мазето
на черния Ад,
новините да почват без свирки на поредния
втръснал простак
и кресливият хор от мисирки най-подир
да притихне по мрак,
всички хора да бъдат щастливи - милиарди сме
Божем деца,
аз не виждам положителни вероятности без да грейнат
положителни слънчица!
Еее-х, надеждице моя безпътна! - ще съм жив ли
и аз някой ден
в свят, основан за топла прегръдка, да смъкна
вълчи лапи от мен?
БЕЗДНА ОТ ЛЮБОВ
...повикай ме под голите тополи и край потока
с плачещи върби -
да чуеш по какъв начин душата ми се моли - и все за теб
се моли и скърби,
за какво те няма? - и къде изчезна? - в Деветата изба
на моя Ад! -
без теб пропадам в пропаст след пропаст и няма към този момент
връщане обратно,
пребивавам ли? - не знам, –- или загивам? - аз лудостите
свои озаптих -
в най-тихите пространства на Всемира те шушукам
в своя недописан стих,
във храма ничком падам на колени - дали молитва,
рев - или за зов? -
ооо! - в случай че нявга Господ събере ни, ще бъда твой
до своя прощален момент!
Не помня какъв брой време се оттече? Дали изобщо
чуваш моя вик?
Жена, с която Бог ме стори безконечен! -
една прелестна пропаст от Любов.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ