В цялото си творчество Достоевски не престава да проповядва, че

„ В цялото си творчество Достоевски не престава да проповядва, че за човешкото битие и държание има значение не моралът, а свободата и че единствено това, което е свободно, е в действителност положително. “

Гръцкият свещеник Йоан (Зизиулас), един от най-известните модерни православни богослови и пергамски митрополит на Вселенската патриаршия за Достоевски, положителното, злото и страданието.

(„ Портрет Достоевского “, худ. Константин Васильев,1970)

„ Не мога да кажа, че Достоевски бе добър и благополучен човек… Беше неприятен, безнравствен, ревностен. През целия си живот бе жертва на пристрастеността, която би го направила комичен и трагичен, в случай че беше по-малко интелигентен и по-малко неприятен. В Швейцария пред очите ми той се държа толкоз неприятно със своя прислужник, че индивидът възнегодува и му сподели: „ Но и аз съм човек ”. Спомням си какъв брой ме впечатлиха тези думи… Казани към някой, който учеше на великодушие към цялото човечество ”.

Тези думи принадлежат на Н. Страхов, човек, добре познавал Достоевски, само че в основата им стои неразбирателство: Достоевски в никакъв случай не е желал да учи човечеството на добрина и човещина. Достоевски в никакъв случай не е бил нравоучител, дори назад: бихме могли да кажем, че в цялото си творчество умишлено и систематично той се бори с морала и то по доста провокативен метод. Но дано не бързаме от това да вършим извода, че той е просветител на аморализма.

Достоевски е имал пристрастеност към истината. Имал е силата да проникне в човешкото държание и да ни открие по най-драматичния и най-убедителен метод, че това, което Моралът показва за „ морално ”, в никакъв случай не е чистото добро, че индивидът в никакъв случай не може да отстрани злото благодарение на Морала, откакто безусловно никой не може да е съвършено добър. В цялото си творчество Достоевски не престава да проповядва, че за човешкото битие и държание има значение не моралът, а свободата и че единствено това, което е свободно, е в действителност положително.

Достоевски желае да каже на хората, че делението на добри и лоши почива на неистина и че единственият метод да бъде победено злото, е човек да го понесе свободно върху себе си. Достоевски не е аморалист, тъй като не престава да разказва злото като покруса и разлагане за индивида. Той обаче е антиморалист, тъй като надълбоко има вяра, че моралът в никакъв случай не може да докара до избавление на индивида от злото.

Ще съсредоточвам вниманието си върху два основни момента: 1) казусът за положителното и злото, и 2) тематиката за свободата.

Проблемът за положителното и злото

Понятието за нравственос се крепи върху разграничаването сред положителното и злото още от епохата на Сократ, който се счита за неин създател. Както написа във всеки актуален речник, „ общото проучване на положителното и общото проучване на вярното деяние са основният предмет на етиката ”. Без разграничаването сред положителното и злото етиката се обезсмисля. Това разграничение нормално приема две форми. Първата е характеризиране на дейностите или възприятията, на претекстовете, разположенията и т. н. като положително или като зло. Ако някой обича – действено или в желанията и в разположенията си – съгласно господстващата нравственос, става дума постоянно за добро, в случай че ненавижда – за лошо. Ето ги главните правила на етиката, постоянно съобразени с културните, религиозните, философските и т. н. предпоставки на съответното време и общество. Другата форма на разграничение сред положително и зло е установяване на лицата като положителни или неприятни. В англосаксонската нравственос от по-ново време, повлияла върху мисленето и културата и на нашите общества, тази форма на разграничаване сред положителни и неприятни хора докара до появяването на понятието за темперамент.

Върху характера (character) са маркирани избрани морални черти – положителни или неприятни, т. е. това разбиране е предмет на етиката. То се употребява изключително доста в изкуството и най-много в литературата, театъра и прочие (говорим, да вземем за пример, за характери на герои в някоя литературна творба). Както на равнище общи етични правила, по този начин и на равнище характери Достоевски изрично отхвърля разграничаването между добро и зло, т. е. отхвърля самата основа на етиката.

На равнище общи правила Достоевски счита любовта за висша морална полезност: Най-важното нещо е да обичаш другите като себе си, това е всичко, нищо друго не е нужно, бе писал в миналото той. Въпреки това обаче му е било невероятно да я раздели от омразата. Много показателно написа в „ Записки от подземието ”, едно от ранните му и разтърсващи творби: „ Отидох толкоз надалеч, че стигнах до сигурното умозаключение, че безусловно любовта се състои в парадоксалното право да измъчваш този, който обичаш. В фантазиите си долу в подземието си представях любовта като борба, която стартира от омразата и стига до моралното послушание ”. За Достоевски странният извод се оказва учудваща истина, която той формулира по този начин: „ В омразата ми към хората на нашата земя има постоянно една носталгична паника: за какво не мога да ги ненавиждам, без да ги обичам? … И в любовта ми към тях има носталгична тъга: за какво не мога да ги обичам, без да ги ненавиждам? ”. Тези думи безусловно унищожават всяко ясно разграничаване сред положително и зло, даже на равнище най-голямата етична полезност, която и за самия Достоевски е любовта. А какво остава за другите морални полезности, които са относителни и които се трансформират във всяка ера? Доброто и злото не могат да се разделят по никакъв метод.

За Достоевски това важи освен на равнище морални полезности, само че и във връзка с хората. Всичките му герои са по едно и също време и положителни, и неприятни. За него не съществува понятието добър „ темперамент ”. Достатъчно е да погледнем единствено най-значимото му и най-задълбочено произведение – „ Братя Карамазови ”. В тази творба съвсем всеки главен воин е направил някакво закононарушение – ако не като деяние, то в мисълта си.

За Достоевски казусът не е честен, а надълбоко екзистенциален. Човекът, всеки човек, е примес от коварство и елементарност, от непорочност и страст, от добрина и проклетия. Дмитрий споделя: „ Бях пропаднал злощастник, само че обичах Бога… Добро и зло са в чудовищно общуване у индивида ”. Великият инквизитор е впечатлен от тази противоречивост на хората: покварените постоянно са по-склонни към положително, нарушителят е гальовен, сензитивен, пуританите и моралистите са жестоки и коравосърдечни, всички са еднообразно способни и на зло, и на положително.

Констатацията, че всеки човек е по едно и също време и неприятен, и добър, анулира етиката и разкрива Достоевски като нихилист: такава е човешката природа и тя не се лекува по никакъв метод, злото заквасва положителното, небитието стои зад битието. Така в лицето на Достоевски Ницше ще открие своя популярен преподавател, пророка на своя нихилизъм.

Тук обаче би трябвало да спрем и да забележим нещо значимо. Действително ли Достоевски е нихилист? Кой е дълбокият смисъл на неговата антиморалистична антропология? Първото значимо наблюдаване е, че като отхвърля етиката, която разделя хората на положителни и неприятни, той раздрусва високомерието на хуманизма, набожен, че злото може да изчезне от света посредством морала. По този метод Достоевски богословства по светоотечески: спасението на индивида не може да произлезе от самия човек, а единствено от Бога. Второ, признавайки, че у всеки човек съжителстват положителното и злото, Достоевски приканва всички да заобикалят осъждането на другите и да концентрират интереса си и грижите си върху своите грехове. Така получават по едно и също време и смирение, и обич. Достоевски мисли напълно в духа на Евангелието, само че и на ниптичните отци („ Дай ми, Господи, да виждам моите падения и да не съдя моя брат ”, св. Ефрем Сириец).

Трето и най-важно, присъщата за човешката природа комбинация от положително и зло не води обезателно към нихилизъм. Начинът, по който Достоевски разказва своя воин в „ Сънят на един комичен човек ” има темперамент на признание. Установил, че всичко в живота на индивида е комбинация от несъгласия (добро-зло, логично-нелогично и т. н.), героят на тази творба е надълбоко засегнат, а вярата му в самия живот – разколебана: „ Изведнъж почувствах, че ми е все едно дали светът е съществувал или не е имало нищо, с цялата си същина започнах да чувствам, че нищо не съществува. В началото мислех, че доста неща са съществували в предишното, само че по-късно разбрах, че нито в предишното е имало нещо, а единствено ми се е сторило, че има, заради някаква причина. Лека-полека разбрах, че и в бъдеще няма да има нищо ”. Този нихилизъм не може да докара до друго, с изключение на до самоубийство. Героят на творбата в действителност взема решение да убие себе си. Когато обаче отива да извърши своя проект, едно уплашено и треперещо момиченце, което заради някаква причина се било отчаяло, го помолило за помощ и смешният човек променя желанието си. Това, което го кара да откри смисъл в алогичното във всичко останало съществуване, е срещата с Другия. Другият е този, който преодолява нихилизма. Достоевски ни води до ръба на пропастта, само че не ни оставя да паднем в нея. Това, което не може да бъде оспорено, е съществуването на Другия. Съществуването на Другия, което дава смисъл на битието, не са нито неговите добродетели, нито неговите несгоди, т. е. моралът – това е самото негово битие. В честен проект Другият е абсурден, комбинация от несъгласия на положителното и злото. Би било смешно да подходим към него като към етична ипостас. Само съществуването му, оголено от всяко морално качество, дава смисъл и на нашето лично съществуване. Ако си заслужава да бъдем, да не се самоубиваме, да не ставаме за смях, то това е единствено тъй като съществува Другият.

За Достоевски обаче Другият – по този начин, както е показан в „ Съня на един комичен човек ”, не е единствено ипостас, той е съществуване, създание, което страда. Ето я отличителната линия на екзистенциализма на Достоевски. За него това, което преодолява нихилизма и дава смисъл на битието ни е приемането на страданието. За Достоевски индивидът има един-единствен избор вместо самоубийството. Изказва го Иван Карамазов с алтернативата: или кръста, или бесилката. „ Кръстът, – споделя – а не ешафода. Не, няма да се обеся. Никога не мога да се самоубия ”. И както споделя дяволът на Иван, „ хората страдат, само че живеят, живеят действителен живот, а не измамлив, тъй като да страдаш, значи да живееш ”.

Превод: Златина Иванова

Източник:
*„ Портрет Достоевского “, худ. Константин Васильев (1970),