В Страсбург, 1518 г. жена на име Фрау Трофеа излиза

В Страсбург, 1518 година жена на име Фрау Трофеа излиза от къщата си и се насочва към тясна уличка наоколо. Отначало тя не би привлякла изключително вниманието на съседите си, до момента в който се занимаваха с ежедневните си каузи. Но това е на път да се промени доста бързо, тъй като в един миг Фрау Трофеа започва да танцува неудържимо.

Колкото и странни да ни наподобяват през днешния ден, събитията от 1518 година надалеч не са неповторими. Всъщност хрониките от 14 до 16 век са цялостни със сведения за хора от Централна Европа, които са покосени от непреодолимо предпочитание да танцуват – и стотици вършат това, от време на време до момента в който не паднат мъртви от безсилие. Танцът на Свети Йоан, както е известно това събитие заради обстоятелството, че хората постоянно викват името на св. Йоан Кръстител, до момента в който танцуват, шокира наблюдаващите и провокира реакции на страх и смут, до момента в който обърква духовенството. Днес, половин хилядолетие по-късно, учените към момента не знаят аргументите.

Произхода на средновековния танц на гибелта може би може да се дължи на последствията от най-голямата европейска злополука. През 40-те и 50-те години на 14 век черната чума разтърсва целия континент – убивайки до 60% от популацията, унищожавайки цели общности и причинявайки унищожителен апетит.

Като реакция на тези ужаси, групи от флагеланти (по-крайни последователи на католическата черква, които санкционират личната си плът като се бичуват) скоро излизат по улиците на селата и градовете и пеят и се хвърлят в обезсърчение от загубата на близки, от апетит и от боязън от Бога. След това през 1360 година в Лозиц, граничещ с Бохемия, стартира да се случва нещо още по-необикновено. Архивите на града разказва дами и млади девойки, които се държат „ безумно “, танцуват и викат по улиците, докато носят изображение на Богородица.

Изглежда че танцова полуда бързо отшумява, само че 14 години по-късно явлението се връща още веднъж. И този път е в надалеч по-голям мащаб. През това лято тълпи от хора стартират да се вливат в градове към река Рейн, в това число Аахен, където се събират пред олтара на Девата. Подобно на техните прародители в Лозиц, придвижванията на танцьорите са несъответстващи и безумни, белязани от маниакални скокове и безредни завъртания. Скоро излиза наяве, че дейностите им не са израз на наслада, а плод на несдържан, неконтролируем и манакален подтик.

Монахът и летописец Петрус дьо Херентал разказва хората, обхванати от хореоманията, като „ толкоз измъчени от Дявола, че на площадите и в църквите, както и в личните си домове, те танцуват, държат се за ръце и скачат високо във въздуха “.

Описанието на летописеца Бзовий е още по-обезпокоително. Танцовата фикс идея, написа той, подтиква страдащите „ да излязат от домовете си “, след което „ да паднат разпенени на земята, след това още веднъж да станат и да танцуват до гибел, в случай че не са крепко завързани от другите “. Това загатва гибел от тип епилептичен пристъп или когнитивно увреждане.

Флагеланти

Няколко седмици откакто танцьори изпълват улиците на Аахен, се появява още по-необикновено огнище – в гора покрай град Трир. Там тълпата е толкоз многочислена, че събирането наподобява на дребен град. Хората обаче този път, с изключение на да танцуват, се и събличат полуголи и слагат венци на главите си, след което си спретват вакханска оргия, която ще довежда до повече от 100 зачевания.

Твърди се, че някои от танцьорите се гърчат по стомах, влачейки се дружно с тълпата, евентуално вследствие на извънредно безсилие. Мнозина се пробват да овладеят конвулсиите си като се завързват с лен и се постановат с малки пръчки. Изглежда, че сходно на флагелантите от 1349 година, те имат вяра, че в тях се е вселил демон.

Истеричната, невъздържана гняв, която бушува в танцьорите, е такава, че в някои градове те стартират да атакуват хора, които носят червени облекла или са облечени по най-новата мода. Властите в град Лиеж са толкоз обезпокоени от нападенията, че не разрешават производството на заострени обувки, които са на мода по това време.

Онемели от това, което виждат пред тях, църковните управляващи бързо жигосват танцьорите като еретици. Много от тях са завлечени в църквата в Лиеж, където са измъчвани в опит да се изгонят дяволите или демоните в тях. Свещениците изливат вода в гърлата им, докато призовават злите сили да изчезнат. И в случай че това не работи, те се пробват да върнат хората в схващане с шамари, преди да ги потопят във варели с вода или да бръкнат с пръсти в гърлото им, с цел да ги прочистят от обладалите ги демони.

Няколко месеца след експлоадирането си, танцуващата зараза от 1374 г. спира и не се появява още веднъж на всеобщо равнище повече от век. Църквата стига до заключението, че бруталната й акция за „ изцеляване “ е подействала, и тържествено декларира, че многото танцьори, които са се поддали на безсилие или недохранване и безусловно танцуват до гибел, са станали жертва на демонични сили. Но дали тази диагноза е вярна? Дали в действителност танцовите епидемии през Средновековието са дело на дявола?

През последните пет века са изложени многочислени обяснения за танца. Някои настояват, че съществува танцов фетиш, други, че страдат от Хорея на Сиденхам или Хорея минор (известна още като танц на Свети Вит), което е разстройство, характеризиращо се с бързи, некоординирани внезапни придвижвания основно на лицето, ръцете и краката.

През последните години учените от ден на ден се обръщат за отговор към факторите на околната среда. Те допускат, че страдащите може да са погълнали мораво рогче – тип мухъл, съдържаща психотропни свойства. Но има проблем с тази доктрина – естеството на самия танц. Фактът, че танцьорите наподобява са изцяло разединени с телата си; че скачат и се движат като че ли са в транс, и се подлагат на физически стрес, който даже маратонците не могат да устоят – допуска, че източникът на тяхното страдалчество е по-вероятно да в психически и от нещо, което са погълнали.

Река Рейн се наводнява мощно, а през 14 век водата й стига до 10 метра, потапяйки близките местности и оставяйки заболявания и апетит след себе си. През десетилетието преди експлоадирането на хореоманията през 1518 година Страсбург претърпява чума, апетит и тежко огнище на сифилис. И в двата случая хората са в обезсърчение – както и когато Черната гибел опустошава континента. Въпросът е дали това обезсърчение довежда до всеобщи огнища на нервност и надлежно танци?

Във време на смъртоносна чума, ужасни войни, екологични бедствия и ниска дълготрайност на живота, сигурно не можем да подценим връзката сред рисковия стрес и танца на Свети Йоан. Но към този момент същинската причина остава мистерия.