Злоупотреби с паметта. Тримата, които протестираха срещу братските танкове
В сряда Софийският университет награждава за проявена гражданска героизъм трима свои някогашни студенти (двама от тях посмъртно). През 1968 година те стачкуват против смазването на Пражката пролет, за което са пратени в пандиза. Паметта за тях обаче остава неуместна, написа историкът Стефан Дечев. Ето за какво.
Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев. Това са имената на тримата студенти, които преди 55 години са наказани за това, че популяризират позиви, в които осъждат. Тогава войски на страните от Варшавския контракт, измежду които и на България, убиват повече от 100 души и разрушават опита на чехословаците да реформират комунистическото си ръководство.
Именно против това стачкуват Генов, Димитров и Радев. След осъждането на тримата студенти и влизането им в пандиза към историята с позивите стартира да се мълчи. Нито груповото им неодобрение, нито натиска за разкайване, нито изключването от Комсомола са мотив за някаква горделивост измежду сътрудниците им и колектива на компетентност „ история “ в Софийския университет.
Не е за горделивост и преподавателското съучастничество в организацията на тази „ инквизиция “, в което изпъква ролята на партийния секретар Илчо Димитров. Предложението пък за изключване на тримата от университета, въпреки и пристигнало очевидно отвън него, е официализирано с решение на Деканския съвет, в което взе участие деканът Димитър Ангелов. Изключването пък става факт с ректорска заповед на Пантелей Зарев.
Паметта през 70-те
Ето за какво е налице очевидно предпочитание споменът за случилото се да бъде изтласкан. Тримата очевидно живеят с болката, че са останали сами. Колегите пък - с неудобството, че са направени съучастници в „ инквизицията “.
Една от първокурсничките по това време си спомня: „ за Едуард Генов чухме напълно неясно, за другите двама - нищо. “ Макар и прекомерно рядко обаче, с последователното отдалечаване на случилото се обратно във времето, настоявалите по време на следствието да нямат нищо общо с групата и с позивите, стартират да се показват като част от нея. Неслучайно още веднъж студентка от компетентност „ история “ си спомня, че " един от " предпазените " много по-късно се пишеше участник в организацията им ".
В хода на годините и преподавателското тяло си дава сметка, че е останало пасивно или се е трансформирало в съизвършител. Досещайки се за ориста на тримата, заради тази причина и не се интересува изключително от нея. Това най-ясно проличава в спомените на Николай Генчев . Там един действително случил се студентски митинг е трансфорат в „ милиционерска провокация “, с изцяло голословни допускания.
По този метод се опошлява действителното гражданско държание на трима млади българи през есента на 1968 година Според спомените даже Едуард Генов е единственият наказан, а всички други студенти са останали в университета.
Перестройката и смяната на вероятността
Към втората половина на 80-те, след разнасянето на най-тъмните облаци, ненапълно отдадените стартират очевидно да си приписват ролята на изтъкнати участници, че даже и уредници. Започва да се уголемява и кръгът на тези, които се показват за съпричастни към позивите и митинга.
Започва да се уголемява кръгът на тези, които се показват за съпричастни към митинга
Студентка от това време си спомня за разказите на към този момент младите преподаватели от курса на Едуард, Александър и Валентин. Създава се усещане, че е взел участие „ надали не половината курс “.
И имена, които изобщо не се появяват в днешната архивна документи стават едни от участниците. По-конкретните въпроси обаче по отношение на тримата и тяхната по-нататъшна орис водят най-често до промяна на тематиката на диалога.
След измененията от 1989 година – Несторов и „ неумела младежка интрига “
На 23 август 1990 година, 22 години след събитията, VII Велико национално заседание приема специфична декларация, с която дефинира българското присъединяване в окупацията като „ неприемлив акт на интервенция във вътрешните работи на една суверенна страна “. Тази позиция неизбежно трансформира вероятността на спомняне, като дружно с това провокира и потулване на редица моменти от случилото се сред октомври 1968 и януари 1969 година
След 1991 година тримата стават исторически прави, а тяхното мнение - публична позиция
Новият подтекст се добавя и с Решение №791 от 7 февруари 1991 година на Върховния съд, според което присъдите на двете инстанции са анулирани, а обжалващият Едуард Генов е приет за почтен. Тримата стават исторически прави, а тяхното мнение - публична позиция.
Ала преподавателите съучаствали в репресията над тях и сложили себе си в услуга на репресивната власт са на високи университетски и държавни постове. Дори имат и построени биографии за дисиденти. Били са, а и занапред следва да заемат високи държавни длъжности. Едновремешните им сътрудници състуденти също са създали тук и там нелоша кариера през годините.
" Защо сте тук? " Танковете на " братските " страни смазаха Пражката пролет
Още през август 1991 година, на страниците на в. ‚Дума “, за историята на тримата студенти заговаря Искра Баева . Протестът е разказан като дело на „ студентите от Историческия факултет “. Герои на историята с позивите стават „ група студенти “, като просто „ трима от тях “, упоменати с имената си, са наказани на разнообразни периоди затвор.
Преди да се опише за тях обаче, се приказва за преподавателя Христо Несторов , без да се посочи, че един път осъдил експанзията на лекции, до края на историята той твърди, че е набеден от задочниците. Спасяването му пък - задача на всички негови сътрудници - се реализира посредством интервенции в Централен комитет на Българска комунистическа партия и персонални молби до Първия.
Най-малко учудващо е, че няма нито дума за съучастието на партийната организация при компетентност „ история “, а посредством новия партиен секретар Илчо Димитров и на комсомолската в порицанието и инквизицията над тримата.
През 1993 година се появява студията на Искра Баева „ България и Пражката пролет 1968 година “ Изумително е, че историчката оставя митинга на Тримата за записка под линия. Нещо повече, и тук води в ревюто преподавателят Христо Несторов, с спестовен и неистински роман за дейностите му.
А тримата студенти, които освен са популяризирали позиви, само че и по време на цялото разследване в Държавна сигурност не го отхвърлят нито за момент, са разказани като „ неумела младежка интрига “ и за по-убедително показани като първокурсници. Отново в записка под линия тази история ще бъде повторена и в издадената през 2001 година монография „ България и Източна Европа “.
Линията, начената от Баева, има своите продължителни почитатели. Дори и през 2011 година се появява алманах с документи на Държавна сигурност към „ Пражката пролет “. В предговора се натъкваме на една повече от изумителна констатация на Румяна Маринова-Христиди, която гласи: „ Темата за българските реакции на процесите, разрастващи се в съюзна Чехословакия, е добре създадена в българската историография. “
Всъщност и самите хрумвания в предговора са мощно повлияни от внушенията правени през годините от Баева. Отново с реторични трикове символният капитал би трябвало да отиде при институцията Софийски университет като цяло, при несъществуващия митинг със слово на преподаватели, и не при тримата с позивите, а при „ студенти “. Поставянето още веднъж на Несторов и „ преподавателите “ най-отпред е също показателно.
И те проговарят
Съвсем по различен метод звучи през 1991 година самият Александър Димитров в изявление пред историчката Светлана Иванова за в. „ 1000 дни “. Той мъчно стаява болката и разочарованието от „ приспособленческа позиция “ на българите и сътрудниците му тогава, „ склонни към опортюнизъм. “
Неслучайно, две години по-късно, и Валентин Радев на страниците на в. „ Демокрация “ си дава сметка, че стореното от тримата един ден нацията може да подхване като мотив за делото на българите като част от митингите в Източна Европа.
Как след 1989 година са се нароили „ толкоз доста демократи “, откакто преди този момент са били „ малцина “ и все „ отхвърлени от обществото "?
Особено скъпи са появилите се през 1994 година негови мемоари (за страдание, година преди кончината му). Радев слага въпрос по какъв начин след 1989 година са се нароили „ толкоз доста демократи “, откакто преди този момент са били „ малцина “ и все „ отхвърлени от обществото, новобранци и неудачници, от които и за които никой не се интересуваше. “ Радев не пропуща, че позицията на тримата е била „ отречена и наказана “, а в този момент е станала „ позиция на новото време “. Не не помни обаче едновремешния боязън на сътрудниците му и неговата възпираща мощ.
Преподаватели удържат преференциалния им роман
След няколко години, на границата на двете епохи, много подвеждащ роман за историята на тримата има в оповестените мемоари на партийния секретар Илчо Димитров . Арестът на студентите, следствието, тяхното съдене и изпращането им в пандиза е разказано като един момент, който като че ли е минал около Ил. Димитров и с който той няма нищо общо.
Надълго и нашироко се споделя за партийното заседание, в което с помощта на намеса в Централен комитет са избавени „ наши деца, от наши фамилии “. Ала няма нито дума за проведеното от самия него комсомолско заседание за неодобрение на тримата и изключването им от Комсомола. В появилите се пък след години мемоари на декана Димитър Ангелов и медиевистът Петър Петров няма да открием и ред по тематиката.
През 2007 година се появява дневника на Николай Тодоров, където на историята с позивите е отделено място. Спомените, сходно и на тези на Н. Генчев, някак стигат до Едуард, и не се интересуват изключително от другите две момчета попаднали в пандиза. Ясно проличава обаче по какъв начин след приключването на следствието са оставени „ публичните организации “ да проведат „ морална акция. “
Непритесненията на погледа извън
През 2005 година на чешки език се появява книга на Ивана Скалова . Макар и непрекъснато подвеждана от българските си информатори и изявления, намирайки се настрана от българските мрежи и историческа гилдия, тя показва една много по-близка до действителността картина. И въпреки да се доверява на Искра Баева за „ митинга на Несторов “, въпреки всичко откроява тримата студенти с позивите, загатва имената им и не дефинира активността им като „ неумела младежка интрига “.
Нещо повече, по нейното изложение тримата стачкуват „ по изключително експресивен метод. “ Тя е и първата, която цитира спомените на Валентин Радев от 1994 година и разочарованието му от техния крах през 1968 година да привлекат още хора към групата си, натъквайки се само на „ безропотно преклонени глави “.
Проговарят сътрудници на тримата
40-годишнината от събитията през 2008 година дава опция да излязат нескрито и нови мемоари. Сред тях се откроява този на Бистра Николова Бонева . Той е впечатляващ най-много с данните за комсомолските събрания и за потреблението от управляващите на Комсомола като инструмент за инквизиция над Ал. Димитров, В. Радев и сътрудниците им от курса.
Той е първият, който дава нови свидетелства. Бонева достоверно разказва „ тези от горния комитет на Комсомола “ с „ мрачните им лица, остро заложените въпроси, обвинителния звук. “ Тук е и първата информация за прословутото комсомолско заседание, проведено от новия партиен секретар Илчо Димитров в публика 41. Доколкото множеството състуденти на тримата избират да го не помнят, улеснявайки и забравящия в записките си историк, прави чест на Б. Николова, че открехва вратата към тематиката.
През 2013 година, за 45-годишнината, се появява книгата на Ангел Николов „ Горещото лято на 1968 “. Най-ценното в нея е, че като персонален очевидец (през есента на 1968 година той става част от същия втори курс, компетентност „ история “), пръв след Б. Николова Бонева разказва по какъв начин „ преди да бъдат наказани по бърза процедура, трите измъчени и остригани като престъпни нарушители момчета са докарани в университета. “
След кончината на Ед. Генов
Кончината на Ед. Генов на 16 декември 2009 година основава нови условия да се напомни и активността на тримата. С решение на Столична община от 28 юни 2010 година, по самодейност на народния представител Лъчезар Тошев, след петиция подписана от жители отпред с Алфред Фосколо и с поддръжката на общинските съветници Владимир Кисьов и Стефан Иванов, в столицата има към този момент улица на името на Ед. Генов.
С решение от 2010 година в София към този момент има улица на името на Едуард Генов
Историята на Тримата получава нова сила с появяването през 2016 година на кино лентата „ Агресията “, под режисурата на Анна Петкова. Тук към този момент нещата са фокусирани върху разрушения им живот и превръщането на хората при тоталитарния режим в безмозъчни същества, с цел да оцелеят.
Авторките даже считат, че може би би трябвало да създадат нов филм „ Агресията 2 “, защото „ тези същински дисиденти “, чийто живот е провален, не са получили никакво почтено място в най-новата ни история през последните 25 години.
И въпреки всичко, паметта продължава да е неуместна
През 2016 година се появява и капиталния труд на неотдавна отишлия си Ивайло Знеполски „ Как се променяха нещата ”.Констатирайки по какъв начин въпреки и да споделят концепциите на Пражката пролет, младите историци не доближават до митинга на тримата студенти, Знеполски самичък приема на доверие доста от неубедителните изказвания на Ил. Димитров и Н. Генчев, за да скрие неизбежното съучастничество на преподавателския състав в репресиите.
Около 50-годишнината през 2018 година разгласих материали, които за пръв път хвърляха повече светлина върху в никакъв случай неразисквани елементи, от дълго време някои от тях забравени и мъгляви в съзнанието на участниците. Така се появиха две изявления, които по едно и също време се занимаваха както с, по този начин и с, като съдържаха и първите наброски към загатна за случката с тримата в хода на времето.
Събитието пък в новата конферентна зала на СУ на 11 януари 2019 година удостовери още един път, че Историческият факултет и Университета имат проблем с паметта за случилото се през есента и зимата на 1968-1969 година
През 2021 година се появи и комикса „ На конци “, дело на Веселин Праматаров, който спомогна за разпространение делото на Тримата и измежду младата генерация на България.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев. Това са имената на тримата студенти, които преди 55 години са наказани за това, че популяризират позиви, в които осъждат. Тогава войски на страните от Варшавския контракт, измежду които и на България, убиват повече от 100 души и разрушават опита на чехословаците да реформират комунистическото си ръководство.
Именно против това стачкуват Генов, Димитров и Радев. След осъждането на тримата студенти и влизането им в пандиза към историята с позивите стартира да се мълчи. Нито груповото им неодобрение, нито натиска за разкайване, нито изключването от Комсомола са мотив за някаква горделивост измежду сътрудниците им и колектива на компетентност „ история “ в Софийския университет.
Не е за горделивост и преподавателското съучастничество в организацията на тази „ инквизиция “, в което изпъква ролята на партийния секретар Илчо Димитров. Предложението пък за изключване на тримата от университета, въпреки и пристигнало очевидно отвън него, е официализирано с решение на Деканския съвет, в което взе участие деканът Димитър Ангелов. Изключването пък става факт с ректорска заповед на Пантелей Зарев.
Паметта през 70-те
Ето за какво е налице очевидно предпочитание споменът за случилото се да бъде изтласкан. Тримата очевидно живеят с болката, че са останали сами. Колегите пък - с неудобството, че са направени съучастници в „ инквизицията “.
Една от първокурсничките по това време си спомня: „ за Едуард Генов чухме напълно неясно, за другите двама - нищо. “ Макар и прекомерно рядко обаче, с последователното отдалечаване на случилото се обратно във времето, настоявалите по време на следствието да нямат нищо общо с групата и с позивите, стартират да се показват като част от нея. Неслучайно още веднъж студентка от компетентност „ история “ си спомня, че " един от " предпазените " много по-късно се пишеше участник в организацията им ".
В хода на годините и преподавателското тяло си дава сметка, че е останало пасивно или се е трансформирало в съизвършител. Досещайки се за ориста на тримата, заради тази причина и не се интересува изключително от нея. Това най-ясно проличава в спомените на Николай Генчев . Там един действително случил се студентски митинг е трансфорат в „ милиционерска провокация “, с изцяло голословни допускания.
По този метод се опошлява действителното гражданско държание на трима млади българи през есента на 1968 година Според спомените даже Едуард Генов е единственият наказан, а всички други студенти са останали в университета.
Перестройката и смяната на вероятността
Към втората половина на 80-те, след разнасянето на най-тъмните облаци, ненапълно отдадените стартират очевидно да си приписват ролята на изтъкнати участници, че даже и уредници. Започва да се уголемява и кръгът на тези, които се показват за съпричастни към позивите и митинга.
Започва да се уголемява кръгът на тези, които се показват за съпричастни към митинга
Студентка от това време си спомня за разказите на към този момент младите преподаватели от курса на Едуард, Александър и Валентин. Създава се усещане, че е взел участие „ надали не половината курс “.
И имена, които изобщо не се появяват в днешната архивна документи стават едни от участниците. По-конкретните въпроси обаче по отношение на тримата и тяхната по-нататъшна орис водят най-често до промяна на тематиката на диалога.
След измененията от 1989 година – Несторов и „ неумела младежка интрига “
На 23 август 1990 година, 22 години след събитията, VII Велико национално заседание приема специфична декларация, с която дефинира българското присъединяване в окупацията като „ неприемлив акт на интервенция във вътрешните работи на една суверенна страна “. Тази позиция неизбежно трансформира вероятността на спомняне, като дружно с това провокира и потулване на редица моменти от случилото се сред октомври 1968 и януари 1969 година
След 1991 година тримата стават исторически прави, а тяхното мнение - публична позиция
Новият подтекст се добавя и с Решение №791 от 7 февруари 1991 година на Върховния съд, според което присъдите на двете инстанции са анулирани, а обжалващият Едуард Генов е приет за почтен. Тримата стават исторически прави, а тяхното мнение - публична позиция.
Ала преподавателите съучаствали в репресията над тях и сложили себе си в услуга на репресивната власт са на високи университетски и държавни постове. Дори имат и построени биографии за дисиденти. Били са, а и занапред следва да заемат високи държавни длъжности. Едновремешните им сътрудници състуденти също са създали тук и там нелоша кариера през годините.
" Защо сте тук? " Танковете на " братските " страни смазаха Пражката пролет
Още през август 1991 година, на страниците на в. ‚Дума “, за историята на тримата студенти заговаря Искра Баева . Протестът е разказан като дело на „ студентите от Историческия факултет “. Герои на историята с позивите стават „ група студенти “, като просто „ трима от тях “, упоменати с имената си, са наказани на разнообразни периоди затвор.
Преди да се опише за тях обаче, се приказва за преподавателя Христо Несторов , без да се посочи, че един път осъдил експанзията на лекции, до края на историята той твърди, че е набеден от задочниците. Спасяването му пък - задача на всички негови сътрудници - се реализира посредством интервенции в Централен комитет на Българска комунистическа партия и персонални молби до Първия.
Най-малко учудващо е, че няма нито дума за съучастието на партийната организация при компетентност „ история “, а посредством новия партиен секретар Илчо Димитров и на комсомолската в порицанието и инквизицията над тримата.
През 1993 година се появява студията на Искра Баева „ България и Пражката пролет 1968 година “ Изумително е, че историчката оставя митинга на Тримата за записка под линия. Нещо повече, и тук води в ревюто преподавателят Христо Несторов, с спестовен и неистински роман за дейностите му.
А тримата студенти, които освен са популяризирали позиви, само че и по време на цялото разследване в Държавна сигурност не го отхвърлят нито за момент, са разказани като „ неумела младежка интрига “ и за по-убедително показани като първокурсници. Отново в записка под линия тази история ще бъде повторена и в издадената през 2001 година монография „ България и Източна Европа “.
Линията, начената от Баева, има своите продължителни почитатели. Дори и през 2011 година се появява алманах с документи на Държавна сигурност към „ Пражката пролет “. В предговора се натъкваме на една повече от изумителна констатация на Румяна Маринова-Христиди, която гласи: „ Темата за българските реакции на процесите, разрастващи се в съюзна Чехословакия, е добре създадена в българската историография. “
Всъщност и самите хрумвания в предговора са мощно повлияни от внушенията правени през годините от Баева. Отново с реторични трикове символният капитал би трябвало да отиде при институцията Софийски университет като цяло, при несъществуващия митинг със слово на преподаватели, и не при тримата с позивите, а при „ студенти “. Поставянето още веднъж на Несторов и „ преподавателите “ най-отпред е също показателно.
И те проговарят
Съвсем по различен метод звучи през 1991 година самият Александър Димитров в изявление пред историчката Светлана Иванова за в. „ 1000 дни “. Той мъчно стаява болката и разочарованието от „ приспособленческа позиция “ на българите и сътрудниците му тогава, „ склонни към опортюнизъм. “
Неслучайно, две години по-късно, и Валентин Радев на страниците на в. „ Демокрация “ си дава сметка, че стореното от тримата един ден нацията може да подхване като мотив за делото на българите като част от митингите в Източна Европа.
Как след 1989 година са се нароили „ толкоз доста демократи “, откакто преди този момент са били „ малцина “ и все „ отхвърлени от обществото "?
Особено скъпи са появилите се през 1994 година негови мемоари (за страдание, година преди кончината му). Радев слага въпрос по какъв начин след 1989 година са се нароили „ толкоз доста демократи “, откакто преди този момент са били „ малцина “ и все „ отхвърлени от обществото, новобранци и неудачници, от които и за които никой не се интересуваше. “ Радев не пропуща, че позицията на тримата е била „ отречена и наказана “, а в този момент е станала „ позиция на новото време “. Не не помни обаче едновремешния боязън на сътрудниците му и неговата възпираща мощ.
Преподаватели удържат преференциалния им роман
След няколко години, на границата на двете епохи, много подвеждащ роман за историята на тримата има в оповестените мемоари на партийния секретар Илчо Димитров . Арестът на студентите, следствието, тяхното съдене и изпращането им в пандиза е разказано като един момент, който като че ли е минал около Ил. Димитров и с който той няма нищо общо.
Надълго и нашироко се споделя за партийното заседание, в което с помощта на намеса в Централен комитет са избавени „ наши деца, от наши фамилии “. Ала няма нито дума за проведеното от самия него комсомолско заседание за неодобрение на тримата и изключването им от Комсомола. В появилите се пък след години мемоари на декана Димитър Ангелов и медиевистът Петър Петров няма да открием и ред по тематиката.
През 2007 година се появява дневника на Николай Тодоров, където на историята с позивите е отделено място. Спомените, сходно и на тези на Н. Генчев, някак стигат до Едуард, и не се интересуват изключително от другите две момчета попаднали в пандиза. Ясно проличава обаче по какъв начин след приключването на следствието са оставени „ публичните организации “ да проведат „ морална акция. “
Непритесненията на погледа извън
През 2005 година на чешки език се появява книга на Ивана Скалова . Макар и непрекъснато подвеждана от българските си информатори и изявления, намирайки се настрана от българските мрежи и историческа гилдия, тя показва една много по-близка до действителността картина. И въпреки да се доверява на Искра Баева за „ митинга на Несторов “, въпреки всичко откроява тримата студенти с позивите, загатва имената им и не дефинира активността им като „ неумела младежка интрига “.
Нещо повече, по нейното изложение тримата стачкуват „ по изключително експресивен метод. “ Тя е и първата, която цитира спомените на Валентин Радев от 1994 година и разочарованието му от техния крах през 1968 година да привлекат още хора към групата си, натъквайки се само на „ безропотно преклонени глави “.
Проговарят сътрудници на тримата
40-годишнината от събитията през 2008 година дава опция да излязат нескрито и нови мемоари. Сред тях се откроява този на Бистра Николова Бонева . Той е впечатляващ най-много с данните за комсомолските събрания и за потреблението от управляващите на Комсомола като инструмент за инквизиция над Ал. Димитров, В. Радев и сътрудниците им от курса.
Той е първият, който дава нови свидетелства. Бонева достоверно разказва „ тези от горния комитет на Комсомола “ с „ мрачните им лица, остро заложените въпроси, обвинителния звук. “ Тук е и първата информация за прословутото комсомолско заседание, проведено от новия партиен секретар Илчо Димитров в публика 41. Доколкото множеството състуденти на тримата избират да го не помнят, улеснявайки и забравящия в записките си историк, прави чест на Б. Николова, че открехва вратата към тематиката.
През 2013 година, за 45-годишнината, се появява книгата на Ангел Николов „ Горещото лято на 1968 “. Най-ценното в нея е, че като персонален очевидец (през есента на 1968 година той става част от същия втори курс, компетентност „ история “), пръв след Б. Николова Бонева разказва по какъв начин „ преди да бъдат наказани по бърза процедура, трите измъчени и остригани като престъпни нарушители момчета са докарани в университета. “
След кончината на Ед. Генов
Кончината на Ед. Генов на 16 декември 2009 година основава нови условия да се напомни и активността на тримата. С решение на Столична община от 28 юни 2010 година, по самодейност на народния представител Лъчезар Тошев, след петиция подписана от жители отпред с Алфред Фосколо и с поддръжката на общинските съветници Владимир Кисьов и Стефан Иванов, в столицата има към този момент улица на името на Ед. Генов.
С решение от 2010 година в София към този момент има улица на името на Едуард Генов
Историята на Тримата получава нова сила с появяването през 2016 година на кино лентата „ Агресията “, под режисурата на Анна Петкова. Тук към този момент нещата са фокусирани върху разрушения им живот и превръщането на хората при тоталитарния режим в безмозъчни същества, с цел да оцелеят.
Авторките даже считат, че може би би трябвало да създадат нов филм „ Агресията 2 “, защото „ тези същински дисиденти “, чийто живот е провален, не са получили никакво почтено място в най-новата ни история през последните 25 години.
И въпреки всичко, паметта продължава да е неуместна
През 2016 година се появява и капиталния труд на неотдавна отишлия си Ивайло Знеполски „ Как се променяха нещата ”.Констатирайки по какъв начин въпреки и да споделят концепциите на Пражката пролет, младите историци не доближават до митинга на тримата студенти, Знеполски самичък приема на доверие доста от неубедителните изказвания на Ил. Димитров и Н. Генчев, за да скрие неизбежното съучастничество на преподавателския състав в репресиите.
Около 50-годишнината през 2018 година разгласих материали, които за пръв път хвърляха повече светлина върху в никакъв случай неразисквани елементи, от дълго време някои от тях забравени и мъгляви в съзнанието на участниците. Така се появиха две изявления, които по едно и също време се занимаваха както с, по този начин и с, като съдържаха и първите наброски към загатна за случката с тримата в хода на времето.
Събитието пък в новата конферентна зала на СУ на 11 януари 2019 година удостовери още един път, че Историческият факултет и Университета имат проблем с паметта за случилото се през есента и зимата на 1968-1969 година
През 2021 година се появи и комикса „ На конци “, дело на Веселин Праматаров, който спомогна за разпространение делото на Тримата и измежду младата генерация на България.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ