Откъс от "Моята история" на Мишел Обама
В рубриката " Четиво " " Дневник " разгласява фрагмент от " Моята история ", с създател Мишел Обама, възложен от Издателство " Софтпрес " " Софтпрес " е българският издател на " Моята история ", трансформиралата се в международен бестселър №1 автобиография на някогашната първа дама на Съединени американски щати Мишел Обама
Аз съм елементарен човек, озовал се на неизмеримо странствуване. Споделям своята история с вярата да оказа помощ да се проправи път за други истории и други гласове.
Мишел Обама, от епилога на " Моята история "
Моята история беше издадена в Съединени американски щати и Канада на 13 ноември 2018 година от Crown Publishing, част от Penguin Random House, и е оповестена на 44 езика в целия свят. Само седмица след премиерата си " Моята история " оглави класацията на New York Times за най-продавани книги и до през днешния ден продажбите й във всички формати в Съединени американски щати и Канада възлизат на над 6 200 000 екземпляра.
По данни на NDP BookScan изданието с твърди корици на " Моята история " е продадено допълнително копия от всяка друга книга, оповестена в Съединените щати през 2018 година, и от всяка нехудожествена книга с твърди корици от 2007 година до през днешния ден.
След 24 тиража печатното издание на " Моята история " доближава 5 365 000 милиона копия в Съединени американски щати и Канада и общо 8 500 000 милиона копия в целия свят. Книгата се трансформира в №1 бестселър в общо 12 страни.
Бившата първа дама на Съединени американски щати Мишел Обама е една от най-вдъхновяващите дами на планетата. Като първа дама – първата афроамериканка в тази роля, тя има голяма заслуга за това Белият дом да е по-гостоприемен и отворен, в сравнение с по всяко време в историята; трансформира се във значим бранител на правата на дамите и девойките в Съединените щати и в целия свят, радикално трансформира отношението на фамилиите към здравословния и деен живот и поддържа брачна половинка си, до момента в който той превежда Америка през някои от най-мъчителните й интервали.
В извънредно завладяващата си и надълбоко персонална автобиография Мишел Обама кани читателите в своя свят, хронологично проследявайки прекарванията, които са белязали живота й – от детството в южната част на Чикаго; през годините като изпълнителен шеф, когато балансира сред ролята на майка и тази на работеща жена; до времето, прекарано на най-известния адрес на планетата.
С безпощадна почтеност и живо духовитост тя разказва триумфите и разочарованията в персоналния и в обществения си живот и споделя своята история по този начин, както я е изживяла – със свои лични думи, по своите лични правила.
Топла, мъдра и откровена, " Моята история " е неизмеримо персоналната равносметка на една жена с огромно сърце и корав темперамент, която надскача всички упования и чиято история ни въодушевява да създадем същото.
Английското издание на " Моята история " – Becoming, е оповестено в книжен и електронен формат от Crown Publishing, част от Penguin Random House, в Съединени американски щати и Канада и от Viking, импринт на Penguin Books, част от Penguin Random House UK, в Англия и териториите на Британската общественост.
Трейлър на книгата с български надписи можете да видите тук
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Моята история
(откъс)
Нямах различен избор, с изключение на да се приспособя към отсъствията на Барак, тъй като нещата нямаше да се трансформират. Освен нормалната си работа той още веднъж водеше предизборна акция, този път за място в Сената на Съединени американски щати, в навечерието на есенните избори през 2004 година
В Спрингфийлд последователно стартира да губи самообладание, дразнеше се от мудното движение на работа на щатското държавно управление и беше уверен, че във Вашингтон ще реализира повече и по-добри неща. Знаейки, че имам доста аргументи да съм срещу кандидатирането му за Сената, само че и че той има контрааргумент в своя изгода, в средата на 2002 година организирахме неофициална среща на десетина от нашите най-близки другари по време на късна закуска в дома на Валери Джарет с концепцията да им представим проблема и да чуем какво мислят.
()
В този ден сключихме договорка. Валери се съгласи да стане финансов управител на акцията на Барак за Сената. Няколко от нашите другари дадоха обещание да вземат участие с време и пари. Аз се съгласих, само че при едно значимо изискване, което повторих на всеослушание, с цел да ме чуят всички: в случай че Барак изгуби, желаех вечно да се отдръпна от политиката и да си откри друга работа. Ако не го изберат, това щеше да е краят.
Категорично и дефинитивно – край.
Това, което последва обаче, бе поредност щастливи случайности за Барак. Първо, Питър Фицджералд реши да не се кандидатира за преизбиране и по този начин освободи поле за съперници и относително начинаещи политици като моя брачен партньор. После, малко необичайно, и водещият претендент на демократите в първичните избори, и този на републиканците се оказаха забъркани в кавги, свързани с някогашните им съпруги. До изборите оставаха едвам няколко месеца, а Барак даже нямаше противник от републиканците.
Разбира се, той водеше отлична акция, откакто си беше извадил поучения от несполучливото си кандидатиране за Конгреса. Победи седемте си съществени противници и завоюва номинацията на своята партия с над половината от гласовете.
Когато пътуваше из щата и общуваше с евентуални гласоподаватели, той бе същият човек, който познавах вкъщи – радостен и обаятелен, интелигентен и квалифициран.
Твърде обстоятелствените му отговори на въпроси по време на срещи с гласоподаватели и в предизборни диспути единствено ускоряваха убеждението, че мястото му в действителност е в Сената. Но без значение от напъните, пътят на Барак към Сената, наподобява, бе поръсен с четирилистни детелини.
Всичко това се случваше още преди Джон Кери да го предложения да произнесе встъпителната тирада на националния конгрес на Демократическата партия през 2004 година в Бостън. Кери, тогава сенатор от Масачузетс, беше пристрастен в битката за президентския пост против Джордж Буш-младши. В този развой брачният партньор ми беше господин Никой – непретенциозен щатски законодател, който в никакъв случай не е заставал пред навалица като тази от петнайсет и повече хиляди души, която се събира в Бостън.
Никога не беше употребил телетекст, в никакъв случай не беше взел участие в предаване онлайн в най-гледаното телевизионно време. Той бе новобранец и негър в обичайно непокътнат за бели поминък, изплувал от неизвестността със необичайно име и странна предистория, надявайки се да допре някоя струна в душата на средностатистическия демократ. Както по-късно признаха редица телевизионни коментатори, решението Барак Обама да изнесе встъпителната тирада пред милионната аудитория бе хазартен ход.
И въпреки всичко по своя чудноват и обиколен метод той изглеждаше предназначен тъкмо за този миг. Знаех го, тъй като бях виждала от близко по какъв начин мозъкът му работи нонстоп.
Години наред следих по какъв начин гълтам книги, вестници и хрумвания, по какъв начин се оживява всякога, когато приказва с някого, от който може да почерпи нов опит или познания. Той запаметяваше всяка парченце информация. Това, което изграждаше, в този момент осъзнавах, беше визия, и то не дребна. Това бе нещото, за което трябваше да освободя място в взаимния ни живот, да съжителствам с него, въпреки и насилствено.
Понякога то безпределно ме ядосваше, само че беше нещо, от което в никакъв случай не бих могла да накарам Барак да се откаже. Той работеше над него безшумно и деликатно, откогато го познавах. И в този момент може би числеността на публиката най-сетне отговаряше на мащаба на това, което той считаше за допустимо. Барак беше подготвен. Трябваше просто да заприказва.
Трябва да е била добра тирада – стана моят рефрен по-късно. Превърна се в наша персонална смешка, която повтарях постоянно и иронично след онази нощ – 27 юли 2004 година
Оставих девойките вкъщи с майка ми и отидох с Барак в Бостън особено за речта. Стоях зад сцената в конгресния център, когато той излезе под прожекторите пред очите на милиони хора. Беше малко нервозен, аз – също, макар че и двамата бяхме твърдо решени да не го демонстрираме. Във всеки случай по този начин действаше Барак. На колкото по-голямо напрежение беше подложен, толкоз по-спокоен изглеждаше.
Беше подготвял записките за речта в границите на две седмици в свободното време сред гласуванията в сената на Илинойс. Запомняше всяка дума и репетираше толкоз старателно, че нямаше потребност от телетекст, в случай че нервите му не устоят и мозъкът му не блокира. Но това не се случи. Барак погледна право към публиката и към телевизионните камери и – като че ли включи някакъв вътрешен мотор – просто се усмихна и заприказва.
Онази нощ той приказва седемнайсет минути, като изясни кой е и от кое място е: за дядо си, служил в армията на Патън; за баба си, работила на поточна линия по време на войната; за татко си, израснал в Кения и пасъл кози; за невъзможната обич на родителите си; за вярата им, че положителното обучение ще помогне на сина им, който не се е родил нито богат, нито с положителни връзки. Искрено и ловко, Барак се показа не като новобранец, а като безусловно въплъщение на американската фантазия.
Припомни на събралите се, че не можем просто да се разделяме на червени и сини, че сме обединени от всемирен полезности и наш дълг е да се грижим за цялото общество. Призова вярата да победи цинизма. Говори с вяра, излъчваше вяра, съвсем пееше с нея, в действителност.
Това бяха седемнайсет минути с типичното за Барак майсторско леко боравене с думите; седемнайсет минути с дълбокия му, слисващ оптимизъм. Когато завърши, след заключителните думи на Джон Кери и неговия претендент за вицепрезидент, Джон Едуардс, тълпата беше на крайници и залата се тресеше от одобрителни възгласи и овации. Излязох на сцената, под прожекторите, с високи токчета и бял костюм, с цел да прегърна Барак, след това и двамата се обърнахме да помахаме на ликуващите фенове.
Атмосферата беше наелектризирана, шумът – пронизителен. Вече никой не се съмняваше, че Барак е добър човек, с безсънен разум и мощна религия в демокрацията. Гордеех се с това, което бе постигнал, въпреки че не ме изненадваше. Това бе индивидът, за който се омъжих. През цялото време знаех на какво е кадърен. Поглеждайки обратно, мисля, че тъкмо в този миг безшумно започнах да се помирявам с мисълта, че към този момент нищо не може да го спре, че той в никакъв случай няма да е единствено мой и на девойките. Чувствах го в пулса на аплодисментите. Още, още, още.
Реакцията на медиите беше бомбастична.
– Току-що видях първия негър президент – съобщи Крис Матюс пред своите сътрудници коментатори по Ен Би Си.
На идващия ден заглавието на първа страница на " Чикаго Трибюн " бе малко: " Феномен ". Телефонът на Барак не спираше да звъни. Телевизионните коментатори го назоваха " рок звезда " и " сензация ", като че ли не се беше трудил с години за този миг на сцената, като че ли речта го бе основала, а не противоположното.
Все отново тази тирада се трансформира при започване на нещо ново освен за него, само че и за нас, за цялото ни семейство. Оказахме се на друго равнище на гласност и във фокуса на хорските упования. Всичко това бе нереално. Единственото, което можех да направя, беше да се майтапя.
– Трябва да е била добра тирада – споделях, като свивах плещи, когато хората спираха Барак на улицата, с цел да изискат подпис или да му кажат какъв брой са харесали това, което сподели.
– Трябва да е била добра тирада – споделях, когато излизахме от някой ресторант в Чикаго и установявахме, че на улицата се е събрала навалица, която чакаше да го поздрави.
Такъв беше моят коментар, когато публицистите питаха Барак какво мисли по значими национални проблеми, когато към него започнаха да се въртят огромни политически стратези и когато девет години след публикуването на досега никому незнайната " Баща ми и аз " тя бе преиздадена и стана бестселър на " Ню Йорк Таймс ".
– Трябва да е била добра тирада – споделих, когато лъчезарната и шумна Опра Уинфри се появи в нашия дом и прекара през целия ден, с цел да ни интервюира за списанието си.
Какво се случваше с нас? Почти не можех да осъзная. През ноември Барак бе определен в Сената на Съединени американски щати със 70% от гласовете на щата, най-голямото болшинство в историята на Илинойс и най-съкрушителната изборна победа в конкуренцията за Сената в цялата страна за тази година.
Спечели голямо болшинство измежду черни, бели и латиноамериканци, мъже и дами, богати и небогати, измежду градски, крайградски и селски поданици. В един миг отидохме в Аризона, с цел да се измъкнем за малко от паниката, само че и там бяхме заобиколени от доброжелатели. Това за мен беше същинско и необичайно самопризнание за известността му: дори белите го познаваха.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1155)
Аз съм елементарен човек, озовал се на неизмеримо странствуване. Споделям своята история с вярата да оказа помощ да се проправи път за други истории и други гласове.
Мишел Обама, от епилога на " Моята история "
Моята история беше издадена в Съединени американски щати и Канада на 13 ноември 2018 година от Crown Publishing, част от Penguin Random House, и е оповестена на 44 езика в целия свят. Само седмица след премиерата си " Моята история " оглави класацията на New York Times за най-продавани книги и до през днешния ден продажбите й във всички формати в Съединени американски щати и Канада възлизат на над 6 200 000 екземпляра.
По данни на NDP BookScan изданието с твърди корици на " Моята история " е продадено допълнително копия от всяка друга книга, оповестена в Съединените щати през 2018 година, и от всяка нехудожествена книга с твърди корици от 2007 година до през днешния ден.
След 24 тиража печатното издание на " Моята история " доближава 5 365 000 милиона копия в Съединени американски щати и Канада и общо 8 500 000 милиона копия в целия свят. Книгата се трансформира в №1 бестселър в общо 12 страни.
Бившата първа дама на Съединени американски щати Мишел Обама е една от най-вдъхновяващите дами на планетата. Като първа дама – първата афроамериканка в тази роля, тя има голяма заслуга за това Белият дом да е по-гостоприемен и отворен, в сравнение с по всяко време в историята; трансформира се във значим бранител на правата на дамите и девойките в Съединените щати и в целия свят, радикално трансформира отношението на фамилиите към здравословния и деен живот и поддържа брачна половинка си, до момента в който той превежда Америка през някои от най-мъчителните й интервали.
В извънредно завладяващата си и надълбоко персонална автобиография Мишел Обама кани читателите в своя свят, хронологично проследявайки прекарванията, които са белязали живота й – от детството в южната част на Чикаго; през годините като изпълнителен шеф, когато балансира сред ролята на майка и тази на работеща жена; до времето, прекарано на най-известния адрес на планетата.
С безпощадна почтеност и живо духовитост тя разказва триумфите и разочарованията в персоналния и в обществения си живот и споделя своята история по този начин, както я е изживяла – със свои лични думи, по своите лични правила.
Топла, мъдра и откровена, " Моята история " е неизмеримо персоналната равносметка на една жена с огромно сърце и корав темперамент, която надскача всички упования и чиято история ни въодушевява да създадем същото.
Английското издание на " Моята история " – Becoming, е оповестено в книжен и електронен формат от Crown Publishing, част от Penguin Random House, в Съединени американски щати и Канада и от Viking, импринт на Penguin Books, част от Penguin Random House UK, в Англия и териториите на Британската общественост.
Трейлър на книгата с български надписи можете да видите тук
Читателите на " Дневник " могат да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безвъзмездна доставка тук
Моята история
(откъс)
Нямах различен избор, с изключение на да се приспособя към отсъствията на Барак, тъй като нещата нямаше да се трансформират. Освен нормалната си работа той още веднъж водеше предизборна акция, този път за място в Сената на Съединени американски щати, в навечерието на есенните избори през 2004 година
В Спрингфийлд последователно стартира да губи самообладание, дразнеше се от мудното движение на работа на щатското държавно управление и беше уверен, че във Вашингтон ще реализира повече и по-добри неща. Знаейки, че имам доста аргументи да съм срещу кандидатирането му за Сената, само че и че той има контрааргумент в своя изгода, в средата на 2002 година организирахме неофициална среща на десетина от нашите най-близки другари по време на късна закуска в дома на Валери Джарет с концепцията да им представим проблема и да чуем какво мислят.
()
В този ден сключихме договорка. Валери се съгласи да стане финансов управител на акцията на Барак за Сената. Няколко от нашите другари дадоха обещание да вземат участие с време и пари. Аз се съгласих, само че при едно значимо изискване, което повторих на всеослушание, с цел да ме чуят всички: в случай че Барак изгуби, желаех вечно да се отдръпна от политиката и да си откри друга работа. Ако не го изберат, това щеше да е краят.
Категорично и дефинитивно – край.
Това, което последва обаче, бе поредност щастливи случайности за Барак. Първо, Питър Фицджералд реши да не се кандидатира за преизбиране и по този начин освободи поле за съперници и относително начинаещи политици като моя брачен партньор. После, малко необичайно, и водещият претендент на демократите в първичните избори, и този на републиканците се оказаха забъркани в кавги, свързани с някогашните им съпруги. До изборите оставаха едвам няколко месеца, а Барак даже нямаше противник от републиканците.
Разбира се, той водеше отлична акция, откакто си беше извадил поучения от несполучливото си кандидатиране за Конгреса. Победи седемте си съществени противници и завоюва номинацията на своята партия с над половината от гласовете.
Когато пътуваше из щата и общуваше с евентуални гласоподаватели, той бе същият човек, който познавах вкъщи – радостен и обаятелен, интелигентен и квалифициран.
Твърде обстоятелствените му отговори на въпроси по време на срещи с гласоподаватели и в предизборни диспути единствено ускоряваха убеждението, че мястото му в действителност е в Сената. Но без значение от напъните, пътят на Барак към Сената, наподобява, бе поръсен с четирилистни детелини.
Всичко това се случваше още преди Джон Кери да го предложения да произнесе встъпителната тирада на националния конгрес на Демократическата партия през 2004 година в Бостън. Кери, тогава сенатор от Масачузетс, беше пристрастен в битката за президентския пост против Джордж Буш-младши. В този развой брачният партньор ми беше господин Никой – непретенциозен щатски законодател, който в никакъв случай не е заставал пред навалица като тази от петнайсет и повече хиляди души, която се събира в Бостън.
Никога не беше употребил телетекст, в никакъв случай не беше взел участие в предаване онлайн в най-гледаното телевизионно време. Той бе новобранец и негър в обичайно непокътнат за бели поминък, изплувал от неизвестността със необичайно име и странна предистория, надявайки се да допре някоя струна в душата на средностатистическия демократ. Както по-късно признаха редица телевизионни коментатори, решението Барак Обама да изнесе встъпителната тирада пред милионната аудитория бе хазартен ход.
И въпреки всичко по своя чудноват и обиколен метод той изглеждаше предназначен тъкмо за този миг. Знаех го, тъй като бях виждала от близко по какъв начин мозъкът му работи нонстоп.
Години наред следих по какъв начин гълтам книги, вестници и хрумвания, по какъв начин се оживява всякога, когато приказва с някого, от който може да почерпи нов опит или познания. Той запаметяваше всяка парченце информация. Това, което изграждаше, в този момент осъзнавах, беше визия, и то не дребна. Това бе нещото, за което трябваше да освободя място в взаимния ни живот, да съжителствам с него, въпреки и насилствено.
Понякога то безпределно ме ядосваше, само че беше нещо, от което в никакъв случай не бих могла да накарам Барак да се откаже. Той работеше над него безшумно и деликатно, откогато го познавах. И в този момент може би числеността на публиката най-сетне отговаряше на мащаба на това, което той считаше за допустимо. Барак беше подготвен. Трябваше просто да заприказва.
Трябва да е била добра тирада – стана моят рефрен по-късно. Превърна се в наша персонална смешка, която повтарях постоянно и иронично след онази нощ – 27 юли 2004 година
Оставих девойките вкъщи с майка ми и отидох с Барак в Бостън особено за речта. Стоях зад сцената в конгресния център, когато той излезе под прожекторите пред очите на милиони хора. Беше малко нервозен, аз – също, макар че и двамата бяхме твърдо решени да не го демонстрираме. Във всеки случай по този начин действаше Барак. На колкото по-голямо напрежение беше подложен, толкоз по-спокоен изглеждаше.
Беше подготвял записките за речта в границите на две седмици в свободното време сред гласуванията в сената на Илинойс. Запомняше всяка дума и репетираше толкоз старателно, че нямаше потребност от телетекст, в случай че нервите му не устоят и мозъкът му не блокира. Но това не се случи. Барак погледна право към публиката и към телевизионните камери и – като че ли включи някакъв вътрешен мотор – просто се усмихна и заприказва.
Онази нощ той приказва седемнайсет минути, като изясни кой е и от кое място е: за дядо си, служил в армията на Патън; за баба си, работила на поточна линия по време на войната; за татко си, израснал в Кения и пасъл кози; за невъзможната обич на родителите си; за вярата им, че положителното обучение ще помогне на сина им, който не се е родил нито богат, нито с положителни връзки. Искрено и ловко, Барак се показа не като новобранец, а като безусловно въплъщение на американската фантазия.
Припомни на събралите се, че не можем просто да се разделяме на червени и сини, че сме обединени от всемирен полезности и наш дълг е да се грижим за цялото общество. Призова вярата да победи цинизма. Говори с вяра, излъчваше вяра, съвсем пееше с нея, в действителност.
Това бяха седемнайсет минути с типичното за Барак майсторско леко боравене с думите; седемнайсет минути с дълбокия му, слисващ оптимизъм. Когато завърши, след заключителните думи на Джон Кери и неговия претендент за вицепрезидент, Джон Едуардс, тълпата беше на крайници и залата се тресеше от одобрителни възгласи и овации. Излязох на сцената, под прожекторите, с високи токчета и бял костюм, с цел да прегърна Барак, след това и двамата се обърнахме да помахаме на ликуващите фенове.
Атмосферата беше наелектризирана, шумът – пронизителен. Вече никой не се съмняваше, че Барак е добър човек, с безсънен разум и мощна религия в демокрацията. Гордеех се с това, което бе постигнал, въпреки че не ме изненадваше. Това бе индивидът, за който се омъжих. През цялото време знаех на какво е кадърен. Поглеждайки обратно, мисля, че тъкмо в този миг безшумно започнах да се помирявам с мисълта, че към този момент нищо не може да го спре, че той в никакъв случай няма да е единствено мой и на девойките. Чувствах го в пулса на аплодисментите. Още, още, още.
Реакцията на медиите беше бомбастична.
– Току-що видях първия негър президент – съобщи Крис Матюс пред своите сътрудници коментатори по Ен Би Си.
На идващия ден заглавието на първа страница на " Чикаго Трибюн " бе малко: " Феномен ". Телефонът на Барак не спираше да звъни. Телевизионните коментатори го назоваха " рок звезда " и " сензация ", като че ли не се беше трудил с години за този миг на сцената, като че ли речта го бе основала, а не противоположното.
Все отново тази тирада се трансформира при започване на нещо ново освен за него, само че и за нас, за цялото ни семейство. Оказахме се на друго равнище на гласност и във фокуса на хорските упования. Всичко това бе нереално. Единственото, което можех да направя, беше да се майтапя.
– Трябва да е била добра тирада – споделях, като свивах плещи, когато хората спираха Барак на улицата, с цел да изискат подпис или да му кажат какъв брой са харесали това, което сподели.
– Трябва да е била добра тирада – споделях, когато излизахме от някой ресторант в Чикаго и установявахме, че на улицата се е събрала навалица, която чакаше да го поздрави.
Такъв беше моят коментар, когато публицистите питаха Барак какво мисли по значими национални проблеми, когато към него започнаха да се въртят огромни политически стратези и когато девет години след публикуването на досега никому незнайната " Баща ми и аз " тя бе преиздадена и стана бестселър на " Ню Йорк Таймс ".
– Трябва да е била добра тирада – споделих, когато лъчезарната и шумна Опра Уинфри се появи в нашия дом и прекара през целия ден, с цел да ни интервюира за списанието си.
Какво се случваше с нас? Почти не можех да осъзная. През ноември Барак бе определен в Сената на Съединени американски щати със 70% от гласовете на щата, най-голямото болшинство в историята на Илинойс и най-съкрушителната изборна победа в конкуренцията за Сената в цялата страна за тази година.
Спечели голямо болшинство измежду черни, бели и латиноамериканци, мъже и дами, богати и небогати, измежду градски, крайградски и селски поданици. В един миг отидохме в Аризона, с цел да се измъкнем за малко от паниката, само че и там бяхме заобиколени от доброжелатели. Това за мен беше същинско и необичайно самопризнание за известността му: дори белите го познаваха.
Всичко, което би трябвало да знаете за: Четиво (1155)
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ