"Магелан. Човекът и неговото дело" на Стефан Цвайг
В рубриката " Четиво " Дневник разгласява фрагмент от " Магелан. Човекът и неговото дело ", с създател Стефан Цвайг, възложен от Издателство " Колибри "
Преведена на голям брой езици и неведнъж преиздавана, биографичната книга " Магелан. Човекът и неговото дело " се прави оценка от мнозина като едно от върховите достижения в творчеството на австрийския класик.
На фона на бурната ера на Великите географски открития през XV и XVI век, обитаема с завоеватели и откриватели, белязана от стремежа на Европа към уханните подправки и несметните благосъстояния на Изтока, опирайки се на документи и на усета си на умел портретист, Стефан Цвайг построява ослепителен, жизнерадостен облик на именития португалец, осъществил първото околосветско корабоплаване и разгадал най-голямата географска загадка на своето време.
Драматизъм, ограничения, съперничества, изменничества, протести, голяма воля, безстрашие и геройство съпътстват историческия Магеланов героизъм, който потвърждава, че " една концепция, окрилена от талант и понесена уверено напред от буйно предпочитание, излиза по-силна от стихиите на природата, че постоянно един-едничък човек може със своя дребен тлеещ живот да трансформира това, което е било единствено идеал за стотици генерации, в реалност и нетленна истина ".
Стефан Цвайг (1881-1942), спечелил международна популярност като един от първомайсторите на психическата новела, ослепителен есеист, биограф и романист, е измежду най-четените немскоезични писатели. Радетел за Европа, обединена от " обща духовна сила ", жител на света, за който " персоналната независимост е най-висшето богатство на тази земя ", след дълбока екзистенциална рецесия и крушението на хуманистичните идеали той поставя завършек на живота си в бразилския град Петрополис. Автобиографичната му творба " Светът от през вчерашния ден " (1942), оповестена посмъртно, оценена от Томас Ман като " велика книга ", е измежду най-значимото, излязло отдолу под перото на австрийския белетрист, преведена на голям брой езици и неведнъж преиздавана.
" Срещата " на две персони с откривателски дух - мореплавателя Фернандо Магелан и пътешественика Стефан Цвайг - ражда въодушевена биографична прозаичност, пропита с респект и поклонение пред напредъка на познанието и безконечната жадност на индивида за непознати простори.
превод Асен Разцветников
Магелан - индивидът и неговото делоС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Откъс от " Магелан. Човекът и неговото дело " на Стефан Цвайг
NAVIGARE NECESSE EST
В началото бяха подправките. От времето, когато римляните при своите пътувания и войни вкусиха за пръв път лютите, или упоителни, възбудителните, или замайващи, подправки на Изтока, Западът към този момент не може и не желае да мине в готварницата и избата си без " еспесиериите ", без индийските подправки. Защото северното ястие остава невъобразимо блудкаво и безвкусно даже надълбоко в Средновековието.
Дълго време още би трябвало да мине, преди полските плодове, като картофите, царевицата и доматите, да добият трайно право на поданство в Европа, лимоните съвсем не се употребяват още за подкиселяване и захарта за подслаждане, а тънките тонически средства, като кафето и чая, не са още открити; даже князете и болярите се принуждават да затрупват с жалко претъпкване на стомасите си блудкавото еднообразие на своите гозби. Но, о знамение: единствено едно-единствено зърно индийска фалшификация, няколко гребки чер пипер, един изсъхнал мускатов цвят, на върха на ножа малко джинджифил или канела, прибавени и в най-дебелашката манджа, и небцето е към този момент прелестно сопнато от един чудноват усет, който провокира ненаситност за ястие.
Между яркото Dur и Moll на киселото и сладкото, на мощното и блудкавото затрептяват внезапно прелестни кулинарни обертонове и полутонове; и скоро към момента варварските нерви на Средновековието просто не могат да се наситят на тия нови възбудителни средства. Една манджа минава за добра единствено когато е бясно насипана с черен пипер и извънредно подправена; даже в бирата турят джинджифил, а виното сгорещяват със счукани подправки, додето всяка глътка стартира да гори гърлото като разпален барут.
Но освен за готварницата си Западът има потребност от такива грамадни количества especiería; също и женската суетливост непрекъснато желае от ден на ден и повече от новите благоухания на Арабия - сластния мускус, знойната амбра, сладкодъхното розово масло; тъкачи и багрилници преработват за дамите индийските дамаски, златарите са принудени да наддават за белите бисери от Цейлон и синкавите диаманти от Нарсингар. Но още по-властно усилва използването на източни творби католическата черква - тъй като нито едно от милионите и милиардите кадилни зрънца, които клисарите люлеят в кадилниците на хилядите и десетките хиляди черкви в Европа, не е израсло на европейска земя; всяко от тия милиони и милиарди зърна би трябвало да бъде пренесено по вода и по суша и да измине целия необхватен път от Арабия до Европа.
Също и аптекарите са непрекъснати купувачи на прославените индийски артикули, каквито са опиумът, камфорът, скъпоценната гума, и те знаят от опит, че от дълго време към този момент никой еликсир и никое лекарство не наподобява на болните в действителност лековито, в случай че на порцелановото гърненце не се чете, надписана със сини букви, магичната дума arabicum или indicum.
Всичко източно неудържимо печели в Европа един хипнотичен сексапил заради далечния си генезис, редкостта и екзотиката си, може би също и заради скъпата си цена. Арабско, персийско, индийско - тези названия стават в Средновековието (също както през осемнайсетия век названието френско) еднопосочни с превъзходно, изискано, болярско, дворцово, прелестно и скъпоценно. Никой търговски продукт не е по този начин мечтан, както скъпите especeria, човек би могъл съвсем да сметне, че мирисът на тия източни цветове е упоил по някакъв магичен метод душата на Европа.
Но таман тъй като е толкоз фешън и мечтана, индийската стока е скъпа и продължава от ден на ден и повече да нараства: надали би могъл човек през днешния ден да пресметне непрекъснато качващите се трескави криви на цените, тъй като всички исторически парични таблици остават нещо отвлечено - опитът ни потвърждава това; най-лесно би могъл човек да добие една оптическа визия за лудото повишаване на подправките, в случай че си спомни, че същият чер пипер, който стои през днешния ден намерено на всяка софра и който хората нехайно разсипват като пясък, при започване на второто хилядолетие бе броен от търговците зрънце по зрънце и по тежест бе съвсем равнозначен на среброто.
Толкова безспорна и непрекъсната бе неговата стойност, че доста страни и градове калкулираха с чер пипер като с някой доблестен метал: с чер пипер можеха да се купуват недвижими парцели и земи, да се изплащат зестри, да се изплаща право на гражданство; мнозина князе и доста страни установяваха в ограничения чер пипер своите мита и когато в Средновековието желаеха да кажат, че някой има тежко благосъстояние, хулеха го с прозвището " чувал с чер пипер ".
Търговците теглеха канелата, хининовите кори и камфора на аптекарски и златарски везни, като освен това затваряха грижливо вратите и прозорците, с цел да не би някое полъхване напразно да издуха няколко прашинки от скъпоценните боклуци. Но колкото и неуместно да наподобява в очите на днешните хора това надценяване, то става напълно ясно и целесъобразно, веднага като сложим в сметката мъчнотиите и заплахите на преместването. През ония времена Изтокът лежи така извънредно надалеч от Запада и какви рискове и спънки имат да преодоляват из пътя си керваните и колите!
Каква авантюра има да изтърпи всяко настрана зърно, всеки обособен цвят, до момента в който стигнат от зеления шубрак в Малайския архипелаг до продавницата на европейския търговец! Сама по себе си, несъмнено, никоя от тия подправки не е някаква необичайност. Напротив, оттатък, в другата половина на земното кълбо, стръковете канела, карамфилите, мускатовите орехи и пиперовите храсталаци порастват в Тидор, в Амбоина, в Банда и в Малабар също по този начин буйно и свободно, както у нас бодилите и един квинтал от тях коства на Малайските острови не повече, в сравнение с в Европа една гребка с върха на ножа. Но през какъв брой доста ръце би трябвало да премине стоката, до момента в който доближи през пустини и морета до последния покупател - потребителя!
Първата ръка, както постоянно, бива най-зле заплатена; малайският плебей, който бере пресните цветове и ги мъкне към пазара върху бронзовия си тил, завързани с лико на снопчета, получава като заплащане единствено солената си пот. Но неговият стопанин към този момент печели; един мохамедански търговец купува от него стоката и я придвижва в мъничък, люшкан от вълните прао за осем дни, за 10 дни, та и за повече време и все под огъня на немилостивото слънце, от Островите на подправките до Малака (близо до днешния Сингапур).
Тук към този момент стои в мрежата си първият паяк-смукач; господарят на пристанището, могъщият султан, желае от търговците налог за претоварването на стоката. Едва откакто бъде изплатен тоя налог - едвам тогава се дава разрешение за претоварването на благоуханната беритба върху друга по-голяма джонка и тоя въпреки всичко дребен кораб още веднъж се плъзга, тласкан от необятни гребла или от четвъртити платна, нататък, от едно крайбрежие на Индия към друго.
Месеци минават по този начин в еднакво корабоплаване и безпределно очакване при безветрие под безоблачното нажежено небе, а постоянно и в тичане пред неочакваните тайфуни и корсарите. Безкрайно мъчително и неизказано цялостно с рискове е това преместване през две, през три тропически морета; от пет кораба съвсем постоянно единият става по пътя жертва на бурите или на пиратите и прекупецът благославя бога, когато е заобиколил наред Камбагда и е достигнал най-накрая Ормузд или Аден, а с това и честитата Арабия или Египет. Но и новият метод на преместване, който начева отсам, напълно не е по-малко непосилен и по-малко рисков.
В тия претоварищни пристанища чакат на дълги търпеливи редици хиляди камили, които коленичат чинно по даден от господаря им знак, чувалите с връзки чер пипер и мускатов цвят биват натоварвани един по един на гърбовете им и четирикраките кораби постепенно се залюляват и понасят стоката през пясъчното море. В преходи, дълги по месеци, арабските кервани придвижват индийската стока - прозвучават имената от " Хиляда и една нощ " - през Басора и Багдад и Дамаск за Бейрут и Трапезунд или през Джида за Кайро; от памтивека са тия дълги пътища през пустинята и те са познати на търговците още от времето на фараоните и бактрийците.
Но за зла орис те са познати не позле и на бедуините - тия пирати на пустинята; неведнъж едно смело нахлуване унищожава с един удар плода на безбройни мъчителни месеци. Онова, което се отърве най-накрая наред от пясъчните стихии и бедуините, попада пък в ръцете на други разбойници: от всяка натоварена камила, от всеки чувал емирите на Хеджас, султаните на Сирия и Египет желаят данък, и то доста изобилен; на 100 хиляди дукати пресмятат това, което е вземал годишно единствено единият от тия крайпътни разбойници - египетският султан, от данък за пропуск на подправки.
Достигне ли стоката най-накрая устието на Нил покрай Александрия, там я чака още един, най-последният, само че не най-незначителният скубач - флотата на Венеция. След подлото заличаване на конкурентния град Бизанс дребната република взе всецяло в свои ръце монопола на западната търговия с подправки; вместо да бъде препратена напряко, стоката би трябвало на първо време да спре на Риалто, където за нея наддават немските, фландърските, британските търговски хранилища. Едва след това същите тия цветове, които тропическото слънце бе родило и гряло две години, потеглят в тежки коли през снега и леда на алпийските проходи към европейския продавач и затова - към потребителя.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Преведена на голям брой езици и неведнъж преиздавана, биографичната книга " Магелан. Човекът и неговото дело " се прави оценка от мнозина като едно от върховите достижения в творчеството на австрийския класик.
На фона на бурната ера на Великите географски открития през XV и XVI век, обитаема с завоеватели и откриватели, белязана от стремежа на Европа към уханните подправки и несметните благосъстояния на Изтока, опирайки се на документи и на усета си на умел портретист, Стефан Цвайг построява ослепителен, жизнерадостен облик на именития португалец, осъществил първото околосветско корабоплаване и разгадал най-голямата географска загадка на своето време.
Драматизъм, ограничения, съперничества, изменничества, протести, голяма воля, безстрашие и геройство съпътстват историческия Магеланов героизъм, който потвърждава, че " една концепция, окрилена от талант и понесена уверено напред от буйно предпочитание, излиза по-силна от стихиите на природата, че постоянно един-едничък човек може със своя дребен тлеещ живот да трансформира това, което е било единствено идеал за стотици генерации, в реалност и нетленна истина ".
Стефан Цвайг (1881-1942), спечелил международна популярност като един от първомайсторите на психическата новела, ослепителен есеист, биограф и романист, е измежду най-четените немскоезични писатели. Радетел за Европа, обединена от " обща духовна сила ", жител на света, за който " персоналната независимост е най-висшето богатство на тази земя ", след дълбока екзистенциална рецесия и крушението на хуманистичните идеали той поставя завършек на живота си в бразилския град Петрополис. Автобиографичната му творба " Светът от през вчерашния ден " (1942), оповестена посмъртно, оценена от Томас Ман като " велика книга ", е измежду най-значимото, излязло отдолу под перото на австрийския белетрист, преведена на голям брой езици и неведнъж преиздавана.
" Срещата " на две персони с откривателски дух - мореплавателя Фернандо Магелан и пътешественика Стефан Цвайг - ражда въодушевена биографична прозаичност, пропита с респект и поклонение пред напредъка на познанието и безконечната жадност на индивида за непознати простори.
превод Асен Разцветников
Откъс от " Магелан. Човекът и неговото дело " на Стефан Цвайг
NAVIGARE NECESSE EST
В началото бяха подправките. От времето, когато римляните при своите пътувания и войни вкусиха за пръв път лютите, или упоителни, възбудителните, или замайващи, подправки на Изтока, Западът към този момент не може и не желае да мине в готварницата и избата си без " еспесиериите ", без индийските подправки. Защото северното ястие остава невъобразимо блудкаво и безвкусно даже надълбоко в Средновековието.
Дълго време още би трябвало да мине, преди полските плодове, като картофите, царевицата и доматите, да добият трайно право на поданство в Европа, лимоните съвсем не се употребяват още за подкиселяване и захарта за подслаждане, а тънките тонически средства, като кафето и чая, не са още открити; даже князете и болярите се принуждават да затрупват с жалко претъпкване на стомасите си блудкавото еднообразие на своите гозби. Но, о знамение: единствено едно-единствено зърно индийска фалшификация, няколко гребки чер пипер, един изсъхнал мускатов цвят, на върха на ножа малко джинджифил или канела, прибавени и в най-дебелашката манджа, и небцето е към този момент прелестно сопнато от един чудноват усет, който провокира ненаситност за ястие.
Между яркото Dur и Moll на киселото и сладкото, на мощното и блудкавото затрептяват внезапно прелестни кулинарни обертонове и полутонове; и скоро към момента варварските нерви на Средновековието просто не могат да се наситят на тия нови възбудителни средства. Една манджа минава за добра единствено когато е бясно насипана с черен пипер и извънредно подправена; даже в бирата турят джинджифил, а виното сгорещяват със счукани подправки, додето всяка глътка стартира да гори гърлото като разпален барут.
Но освен за готварницата си Западът има потребност от такива грамадни количества especiería; също и женската суетливост непрекъснато желае от ден на ден и повече от новите благоухания на Арабия - сластния мускус, знойната амбра, сладкодъхното розово масло; тъкачи и багрилници преработват за дамите индийските дамаски, златарите са принудени да наддават за белите бисери от Цейлон и синкавите диаманти от Нарсингар. Но още по-властно усилва използването на източни творби католическата черква - тъй като нито едно от милионите и милиардите кадилни зрънца, които клисарите люлеят в кадилниците на хилядите и десетките хиляди черкви в Европа, не е израсло на европейска земя; всяко от тия милиони и милиарди зърна би трябвало да бъде пренесено по вода и по суша и да измине целия необхватен път от Арабия до Европа.
Също и аптекарите са непрекъснати купувачи на прославените индийски артикули, каквито са опиумът, камфорът, скъпоценната гума, и те знаят от опит, че от дълго време към този момент никой еликсир и никое лекарство не наподобява на болните в действителност лековито, в случай че на порцелановото гърненце не се чете, надписана със сини букви, магичната дума arabicum или indicum.
Всичко източно неудържимо печели в Европа един хипнотичен сексапил заради далечния си генезис, редкостта и екзотиката си, може би също и заради скъпата си цена. Арабско, персийско, индийско - тези названия стават в Средновековието (също както през осемнайсетия век названието френско) еднопосочни с превъзходно, изискано, болярско, дворцово, прелестно и скъпоценно. Никой търговски продукт не е по този начин мечтан, както скъпите especeria, човек би могъл съвсем да сметне, че мирисът на тия източни цветове е упоил по някакъв магичен метод душата на Европа.
Но таман тъй като е толкоз фешън и мечтана, индийската стока е скъпа и продължава от ден на ден и повече да нараства: надали би могъл човек през днешния ден да пресметне непрекъснато качващите се трескави криви на цените, тъй като всички исторически парични таблици остават нещо отвлечено - опитът ни потвърждава това; най-лесно би могъл човек да добие една оптическа визия за лудото повишаване на подправките, в случай че си спомни, че същият чер пипер, който стои през днешния ден намерено на всяка софра и който хората нехайно разсипват като пясък, при започване на второто хилядолетие бе броен от търговците зрънце по зрънце и по тежест бе съвсем равнозначен на среброто.
Толкова безспорна и непрекъсната бе неговата стойност, че доста страни и градове калкулираха с чер пипер като с някой доблестен метал: с чер пипер можеха да се купуват недвижими парцели и земи, да се изплащат зестри, да се изплаща право на гражданство; мнозина князе и доста страни установяваха в ограничения чер пипер своите мита и когато в Средновековието желаеха да кажат, че някой има тежко благосъстояние, хулеха го с прозвището " чувал с чер пипер ".
Търговците теглеха канелата, хининовите кори и камфора на аптекарски и златарски везни, като освен това затваряха грижливо вратите и прозорците, с цел да не би някое полъхване напразно да издуха няколко прашинки от скъпоценните боклуци. Но колкото и неуместно да наподобява в очите на днешните хора това надценяване, то става напълно ясно и целесъобразно, веднага като сложим в сметката мъчнотиите и заплахите на преместването. През ония времена Изтокът лежи така извънредно надалеч от Запада и какви рискове и спънки имат да преодоляват из пътя си керваните и колите!
Каква авантюра има да изтърпи всяко настрана зърно, всеки обособен цвят, до момента в който стигнат от зеления шубрак в Малайския архипелаг до продавницата на европейския търговец! Сама по себе си, несъмнено, никоя от тия подправки не е някаква необичайност. Напротив, оттатък, в другата половина на земното кълбо, стръковете канела, карамфилите, мускатовите орехи и пиперовите храсталаци порастват в Тидор, в Амбоина, в Банда и в Малабар също по този начин буйно и свободно, както у нас бодилите и един квинтал от тях коства на Малайските острови не повече, в сравнение с в Европа една гребка с върха на ножа. Но през какъв брой доста ръце би трябвало да премине стоката, до момента в който доближи през пустини и морета до последния покупател - потребителя!
Първата ръка, както постоянно, бива най-зле заплатена; малайският плебей, който бере пресните цветове и ги мъкне към пазара върху бронзовия си тил, завързани с лико на снопчета, получава като заплащане единствено солената си пот. Но неговият стопанин към този момент печели; един мохамедански търговец купува от него стоката и я придвижва в мъничък, люшкан от вълните прао за осем дни, за 10 дни, та и за повече време и все под огъня на немилостивото слънце, от Островите на подправките до Малака (близо до днешния Сингапур).
Тук към този момент стои в мрежата си първият паяк-смукач; господарят на пристанището, могъщият султан, желае от търговците налог за претоварването на стоката. Едва откакто бъде изплатен тоя налог - едвам тогава се дава разрешение за претоварването на благоуханната беритба върху друга по-голяма джонка и тоя въпреки всичко дребен кораб още веднъж се плъзга, тласкан от необятни гребла или от четвъртити платна, нататък, от едно крайбрежие на Индия към друго.
Месеци минават по този начин в еднакво корабоплаване и безпределно очакване при безветрие под безоблачното нажежено небе, а постоянно и в тичане пред неочакваните тайфуни и корсарите. Безкрайно мъчително и неизказано цялостно с рискове е това преместване през две, през три тропически морета; от пет кораба съвсем постоянно единият става по пътя жертва на бурите или на пиратите и прекупецът благославя бога, когато е заобиколил наред Камбагда и е достигнал най-накрая Ормузд или Аден, а с това и честитата Арабия или Египет. Но и новият метод на преместване, който начева отсам, напълно не е по-малко непосилен и по-малко рисков.
В тия претоварищни пристанища чакат на дълги търпеливи редици хиляди камили, които коленичат чинно по даден от господаря им знак, чувалите с връзки чер пипер и мускатов цвят биват натоварвани един по един на гърбовете им и четирикраките кораби постепенно се залюляват и понасят стоката през пясъчното море. В преходи, дълги по месеци, арабските кервани придвижват индийската стока - прозвучават имената от " Хиляда и една нощ " - през Басора и Багдад и Дамаск за Бейрут и Трапезунд или през Джида за Кайро; от памтивека са тия дълги пътища през пустинята и те са познати на търговците още от времето на фараоните и бактрийците.
Но за зла орис те са познати не позле и на бедуините - тия пирати на пустинята; неведнъж едно смело нахлуване унищожава с един удар плода на безбройни мъчителни месеци. Онова, което се отърве най-накрая наред от пясъчните стихии и бедуините, попада пък в ръцете на други разбойници: от всяка натоварена камила, от всеки чувал емирите на Хеджас, султаните на Сирия и Египет желаят данък, и то доста изобилен; на 100 хиляди дукати пресмятат това, което е вземал годишно единствено единият от тия крайпътни разбойници - египетският султан, от данък за пропуск на подправки.
Достигне ли стоката най-накрая устието на Нил покрай Александрия, там я чака още един, най-последният, само че не най-незначителният скубач - флотата на Венеция. След подлото заличаване на конкурентния град Бизанс дребната република взе всецяло в свои ръце монопола на западната търговия с подправки; вместо да бъде препратена напряко, стоката би трябвало на първо време да спре на Риалто, където за нея наддават немските, фландърските, британските търговски хранилища. Едва след това същите тия цветове, които тропическото слънце бе родило и гряло две години, потеглят в тежки коли през снега и леда на алпийските проходи към европейския продавач и затова - към потребителя.
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ