Роман от Красимир Димовски
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ТЕЗЕЯТ В СВОЯ ЛАБИРИНТ
от Красимир Димовски
размер: 320 стр.
цена 17,95 лева
ISBN 978–954–26–2415–8
На 19 ноември излиза новата книга на Красимир Димовски – „ Тезеят в своя лабиринт “.
Тя ще бъде публично показана в Пловдив на 27 ноември от 18,00 часа в Bee Bop Café.
Заповядайте!
За създателя
Красимир Димовски е израснал в Яврово, сред огромната планина Могила и дребната Могилчица. Това магично място зарежда с сила модерната му прозаичност, която се отличава с несравним жанр.
След близо трийсетгодишно безмълвие издава книгата с 13 невръстни описа „ Момичето, което предсказваше предишното “ (2021 г.) и „ Ловецът на русалки “ – три новели за любовта и яростта (2022 г.). Отличени са с Наградата за прозаичност на „ Портал Култура “, с Наградата за прозаичност на Съюз на българските писатели, Националната премия „ Милош Зяпков “, Награда „ Пловдив “. Номиниран за Наградата за литература на Европейския съюз.
За „ Тезеят в своя лабиринт “
Какво ще се случи с човечеството, в случай че се окаже, че Бог е момиче? Редно ли е да спасиш този, който не желае да бъде избавен? Какво е Дозло и за какво е смъртноопасно за хората? Тези въпроси връхлитат Тезеят – мъж необразован, само че с изострен разум, и го хвърлят в лабиринта от събития…
Романът е динамичен, четивен, кондензиран с обрати. „ Тезеят в своя лабиринт “ е самобитно продължение на книгите „ Момичето, което предсказваше предишното “ и „ Ловецът на русалки “ и приключва тематичната трилогия.
„ Тезеят в своя лабиринт “: още отсам, от най-началното, каквото е всяко заглавие на една книга, разбираме, че пред нас се изправя непредвиден текст, парещ и неповторим. Защото всички знаят: в лабиринтите има единствено минотаври и генерали, тезеите работят инак – измъкват се от тях. Тезеят на Красимир Димовски обаче се вмъква в лабиринта с всичката си мощ, вмъква и нас, влетявайки ни в един свят необикновен, чудноват, изключителен; свят, в който цялостният член става даже за женския жанр, а една цигулка е като нишка, Ариаднина нишка. Тъкмо с тая нишка ни примамват Красимир Димовски и неговият Тезей: „ Мами, мами, мами, читателю! “, и ни въвличат надълбоко в едно романово пространство, което преброждаме захласнати, стреснати, очаровани. От гения, чародейството и хубостта на писането очаровани…
Митко Новков
Откъс
Тишините взеха да се сгъстяват, вдъхнах ги няколко пъти и се изпълних.
Тия тишини ми прекатурнаха живота. Обърнаха го с петите нагоре, а двете му глави увиснаха наопаки. Туй в случай, че животецът ми е с мъжко тяло, за женското – не знам. Дотогава си живеех понапръскан със слънце и тук таме – с мъгла, дето всеобщо ни потапяше. Тъй и смятах да се доизживея. Ама Тезеят допуска, а тишините разполагат. Тея гъсти тишини, от които всички сме се появили с рев и в които след това отново се прибираме, сподирени от плачове.
***
Те ме навалиха една след друга през хилядодеветстотин деведесе и четвърта, след осемнайсети май, на зазоряване, когато злото влезе при нас, с ръмжене. Точно слънцето беше почнало да ми гъделичка една утринна моя мисъл.
Подред бяха по този начин:
Първата тишина – когато пришълците изведоха кметицата и тя беше до такава степен потъмнена от смут, че единствено едрите й гърди просветкаха.
Третата – когато открих Дневникът и след това ме проникна безмълвната ария, дето никой различен не долавяше.
Четвъртата – щом чух писъкът на момичето, само че тогава още не знаех, че викът от смут и викът от пристрастеност е еднакъв.
Петата – когато оня заплашителен мъж гърчеше устни безмълвно като риба, тъй като стенанията изгаряха още в устата му от пришествието на пламъците, дето бех запалил.
Имаше и шеста, и седма…, само че да спра дотук. Те ме прекатурнаха. И ме пробиха. От едната дупка изтече добротата, а от другата втече неприязън.
***
Нарочно прескочих втората тишина, тъй като, като ги виждам в този момент, тя май стана за мене най-повратната. Ще я опиша, а след това ще ги карам поред.
Настанала беше тиха лятна вечер, дайготура! Посреднощ излезох да пусна една вода, светулките се вършат на къси звезди в тъмното, все едно космосът е слезал в моя двор, усетих се величаво и си понадигнах струята, да озвуча туй чувство.
И сред шупуртенето дочух едни глухи хрипове.
Минаваха ту в ръмжене, ту в давене, ту във виене, подтиснато, като че идваше отдолу под вода. Огледах се, не беше от слезлия при мене космос, идеше от по-далече. Покатерих се на оградата да видя отвисоко, погледът ми мина над керемидите, стигна до покрива на черквата, постлан с поръбени с мъх тикли, пропълзя по камбанарията и спря.
Малей!
Тенекиеното кубе, боядисано в охра, грееше като златно, а на металния кръст над него, заздравен с няколко рамена, беше разпнат човек. Луната виси от горната страна, като побегнал ореол, разпрашава загадъчен светлик по целия храм, единствено разпереният контур синее.
Прехлъцнах се и се прекръстих.
Исус беше пристигнал, туй, крещя, е второто пришествие, но за какво е почел баш нашата черквица, а не някой катедрал.
Побегнах натам и като приближих, цялото ми библейство се превъртя:
Христос беше жена!
Беше разпната гола, бялата й пола набрана към хълбоците, съвсем като одеждата на Исуса, ръцете й пристегнати за стоманения кръст, гърдите й светят изпъчено, а босите й нозе беха обкрачили кубето, все едно то напъваше да я оплоди с някаква нова религия.
Верицата му, крещя, ще излезе, че Спасителят е женска, то по тази причина не може да усмири тоя свят, кой има боязън от фуста!
За всеки случай отново се прекръстих, само че сбраните ми пръсти застинаха: в този момент към този момент храмът беше потопен в синина, а тялото й светеше, та разграничих привързаната й с забрадка уста. От там идеха тия задавени хрипове, издуваха я начело и се носеха в нощната тишина, прецедени от кърпата.
Ужасът ме вкамени, колкото да се разчупих да побегна назад, сврях се у дома и ме втресе.
Чак по изгрев набрах кураж да погледна пък към кубето, то си играеше със слънчевите лъчи, единствено едното рамо на кръстът се беше килнало.
Тая женска Христос се беше вознесла!
Нямаше и следа… И тогава помислих, че съм имал привидение, че съм мръднал. Ама се оказа, че след оная нощ е мръднало цялото малко човечество сред Могила и Могилчица, дето беше останало основно женско.
***
Това беше огромната тишина, която ме прекатурна. Порази цялото мое мислене, то почна доста постепенно да се върти из мойте кухини и ги пречупи, поотделно.
Ще би трябвало, крещя си, да спасяваме Спасителят. Малей!
п редставя
ТЕЗЕЯТ В СВОЯ ЛАБИРИНТ
от Красимир Димовски
размер: 320 стр.
цена 17,95 лева
ISBN 978–954–26–2415–8
На 19 ноември излиза новата книга на Красимир Димовски – „ Тезеят в своя лабиринт “.
Тя ще бъде публично показана в Пловдив на 27 ноември от 18,00 часа в Bee Bop Café.
Заповядайте!
За създателя
Красимир Димовски е израснал в Яврово, сред огромната планина Могила и дребната Могилчица. Това магично място зарежда с сила модерната му прозаичност, която се отличава с несравним жанр.
След близо трийсетгодишно безмълвие издава книгата с 13 невръстни описа „ Момичето, което предсказваше предишното “ (2021 г.) и „ Ловецът на русалки “ – три новели за любовта и яростта (2022 г.). Отличени са с Наградата за прозаичност на „ Портал Култура “, с Наградата за прозаичност на Съюз на българските писатели, Националната премия „ Милош Зяпков “, Награда „ Пловдив “. Номиниран за Наградата за литература на Европейския съюз.
За „ Тезеят в своя лабиринт “
Какво ще се случи с човечеството, в случай че се окаже, че Бог е момиче? Редно ли е да спасиш този, който не желае да бъде избавен? Какво е Дозло и за какво е смъртноопасно за хората? Тези въпроси връхлитат Тезеят – мъж необразован, само че с изострен разум, и го хвърлят в лабиринта от събития…
Романът е динамичен, четивен, кондензиран с обрати. „ Тезеят в своя лабиринт “ е самобитно продължение на книгите „ Момичето, което предсказваше предишното “ и „ Ловецът на русалки “ и приключва тематичната трилогия.
„ Тезеят в своя лабиринт “: още отсам, от най-началното, каквото е всяко заглавие на една книга, разбираме, че пред нас се изправя непредвиден текст, парещ и неповторим. Защото всички знаят: в лабиринтите има единствено минотаври и генерали, тезеите работят инак – измъкват се от тях. Тезеят на Красимир Димовски обаче се вмъква в лабиринта с всичката си мощ, вмъква и нас, влетявайки ни в един свят необикновен, чудноват, изключителен; свят, в който цялостният член става даже за женския жанр, а една цигулка е като нишка, Ариаднина нишка. Тъкмо с тая нишка ни примамват Красимир Димовски и неговият Тезей: „ Мами, мами, мами, читателю! “, и ни въвличат надълбоко в едно романово пространство, което преброждаме захласнати, стреснати, очаровани. От гения, чародейството и хубостта на писането очаровани…
Митко Новков
Откъс
Тишините взеха да се сгъстяват, вдъхнах ги няколко пъти и се изпълних.
Тия тишини ми прекатурнаха живота. Обърнаха го с петите нагоре, а двете му глави увиснаха наопаки. Туй в случай, че животецът ми е с мъжко тяло, за женското – не знам. Дотогава си живеех понапръскан със слънце и тук таме – с мъгла, дето всеобщо ни потапяше. Тъй и смятах да се доизживея. Ама Тезеят допуска, а тишините разполагат. Тея гъсти тишини, от които всички сме се появили с рев и в които след това отново се прибираме, сподирени от плачове.
***
Те ме навалиха една след друга през хилядодеветстотин деведесе и четвърта, след осемнайсети май, на зазоряване, когато злото влезе при нас, с ръмжене. Точно слънцето беше почнало да ми гъделичка една утринна моя мисъл.
Подред бяха по този начин:
Първата тишина – когато пришълците изведоха кметицата и тя беше до такава степен потъмнена от смут, че единствено едрите й гърди просветкаха.
Третата – когато открих Дневникът и след това ме проникна безмълвната ария, дето никой различен не долавяше.
Четвъртата – щом чух писъкът на момичето, само че тогава още не знаех, че викът от смут и викът от пристрастеност е еднакъв.
Петата – когато оня заплашителен мъж гърчеше устни безмълвно като риба, тъй като стенанията изгаряха още в устата му от пришествието на пламъците, дето бех запалил.
Имаше и шеста, и седма…, само че да спра дотук. Те ме прекатурнаха. И ме пробиха. От едната дупка изтече добротата, а от другата втече неприязън.
***
Нарочно прескочих втората тишина, тъй като, като ги виждам в този момент, тя май стана за мене най-повратната. Ще я опиша, а след това ще ги карам поред.
Настанала беше тиха лятна вечер, дайготура! Посреднощ излезох да пусна една вода, светулките се вършат на къси звезди в тъмното, все едно космосът е слезал в моя двор, усетих се величаво и си понадигнах струята, да озвуча туй чувство.
И сред шупуртенето дочух едни глухи хрипове.
Минаваха ту в ръмжене, ту в давене, ту във виене, подтиснато, като че идваше отдолу под вода. Огледах се, не беше от слезлия при мене космос, идеше от по-далече. Покатерих се на оградата да видя отвисоко, погледът ми мина над керемидите, стигна до покрива на черквата, постлан с поръбени с мъх тикли, пропълзя по камбанарията и спря.
Малей!
Тенекиеното кубе, боядисано в охра, грееше като златно, а на металния кръст над него, заздравен с няколко рамена, беше разпнат човек. Луната виси от горната страна, като побегнал ореол, разпрашава загадъчен светлик по целия храм, единствено разпереният контур синее.
Прехлъцнах се и се прекръстих.
Исус беше пристигнал, туй, крещя, е второто пришествие, но за какво е почел баш нашата черквица, а не някой катедрал.
Побегнах натам и като приближих, цялото ми библейство се превъртя:
Христос беше жена!
Беше разпната гола, бялата й пола набрана към хълбоците, съвсем като одеждата на Исуса, ръцете й пристегнати за стоманения кръст, гърдите й светят изпъчено, а босите й нозе беха обкрачили кубето, все едно то напъваше да я оплоди с някаква нова религия.
Верицата му, крещя, ще излезе, че Спасителят е женска, то по тази причина не може да усмири тоя свят, кой има боязън от фуста!
За всеки случай отново се прекръстих, само че сбраните ми пръсти застинаха: в този момент към този момент храмът беше потопен в синина, а тялото й светеше, та разграничих привързаната й с забрадка уста. От там идеха тия задавени хрипове, издуваха я начело и се носеха в нощната тишина, прецедени от кърпата.
Ужасът ме вкамени, колкото да се разчупих да побегна назад, сврях се у дома и ме втресе.
Чак по изгрев набрах кураж да погледна пък към кубето, то си играеше със слънчевите лъчи, единствено едното рамо на кръстът се беше килнало.
Тая женска Христос се беше вознесла!
Нямаше и следа… И тогава помислих, че съм имал привидение, че съм мръднал. Ама се оказа, че след оная нощ е мръднало цялото малко човечество сред Могила и Могилчица, дето беше останало основно женско.
***
Това беше огромната тишина, която ме прекатурна. Порази цялото мое мислене, то почна доста постепенно да се върти из мойте кухини и ги пречупи, поотделно.
Ще би трябвало, крещя си, да спасяваме Спасителят. Малей!
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ