В ранните години на западната миграция и настаняването в Северна

В ранните години на западната миграция и настаняването в Северна Америка, всички са приковани от една доста специфична концепция – златото. Златната тресчица може да се счита за един от най-лудите интервали на Калифорния. Единствените бели заселници са търговците на кожи, като огромна част от тях са заселници от Франция.

Повечето от тях са съумели да  се оженят за локални американски индианци и да създадат много съществени и огромни фамилии, като даже почитат разпоредбите на множеството индианци. В средата на XIX век ще открием към 300 такива заселника с техните фамилии, които споделят свободно и спокойно с локалните племена. Отношенията са толкоз положителни, че даже основават своя лична музикална група.

Един от най-хубавите хроникьори по това време ще бъде Сюзън Бордо, която по-късно ще споделя за тайните на този благополучен и много хибриден живот. Нейната майка е част от племето на Червения корморан, татко ѝ е френски бежанец и търговец на кожи – Джеймс Бордо. Семейството се разраства доста и живее във Форт Ларами, покрай огромните полета, позициорани покрай Калифорния и пътеките на Орегон. По това време е записвала напъните на новите заселници да получат парче земя и всяка година да се борят за него.

С рухването на търговията на кожи, някогашните трапери се насочват към други артикули и предлагането на нови услуги за заселниците. Някои ще получат уроци по лов, други ще се насочват към строителство и развъждането на бизони. Огромните полета постоянно са съвършени за техния свободен метод на живот, а и самата природа е давала задоволително на множеството индианци, с цел да живеят спокойно и умерено.

Големият напор стартира някъде през 40-те години на XIX век и тогава броят на новодошлите става голям. Конете са един различен специфичен детайл на търговия и от време на време могат да се разменят за кокошки, крави и свине. Губещата страна е на купувача, който взима едно изтощено животно и от него чака големи чудеса. Луксозните артикули също идват и се правят оценка още по-скъпо и от злато. Всеки магазин има най-малко един французин, който да основава въодушевление с малко повече музика, а французите нямат нищо срещу да дават страст на своите другари.

Насилствената промяна на културата още не е почнала, въпреки и да има доста смесени бракове, където децата да се радват на малко по-модерни облекла и да се откъсват гладко от своите вековни обичаи. Калифорния е можело да остане същото диво място, в случай че някой през 1848 година не беше разкрил злато. През идната година всички емигранти са подготвени да продадат своята благосъстоятелност и да заминат за този щат. Златото е една голяма лавина и всички индианци ще платят доста люта цена.

Много от гостите преди златната тресчица ще признаят, че са уважавали индианската територия и в никакъв случай няма да престъпят закона, а и за какво да го вършат, индианците в никакъв случай не са показвали експанзия, те са били нападнати първи. Пристигащите трапери са въоръжени до зъби и прекаляват с гостоприемството, предизвиквайки най-различни алкохолни свади. Това принуждава индианците да се пазят, да отвръщат на удара и да режат скалпове. Изнасилванията също не са необичайност и тъкмо това отношение води до смяната на Калифорния от спокойно и умерено място в полесражение.

През есента на 1851 година множеството поданици на племето Лакота, Шайени, Апарахо и Слошоне се събират, с цел да потърсят помощ от американските поданици и да изискат някаква отбрана. Американският консул и щатските сътрудници осъзнават какво тъкмо вършат новодошлите. Предлагат и годишни помощи под форма на артикули на стойност от 50 хиляди $ на година, като предлагането остава годно от въпросната година до края на века. Това можело да покрие всички нанесени вреди от заселниците.

В подмяна ще се изисква от индианците да останат в своите резервати и да не се пробват да ги уголемяват. Трябва да дават достъп и на военните, с цел да строят пътища и да слагат военни постове. Не на последно място има и условие да не се атакуват комерсиалните кервани. През пролетта на 1852 година към 70 хиляди души потеглят от Мисури и стартират великата миграция. По същото време индианците стартират да получават и своите помощи, само че този път сделката ще бъде не за 50 години, а за 10 години.

Отново има една сериозна реакция, откакто обещанията не се съблюдават. Реката, която дълги години е била райско кътче за всички бизони, в този момент се е трансформирала в една дълга и прашна автомагистрала. Никой не се е замислил, че стадата имат потребност от вода и храна и скоро ще изчезнат, с което ще се изгуби и силата самостоятелност на множеството индианци в района.

На финалът няма никакви бизони, няма крави, няма нищо, което да резервира примирието. Последните оживели животни ще са на група мормонски емигранти, които се пробват да стигнат до близкия форт. Индианците са принудени да оцеляват, тъй като помощите се бавят и убиват едно от животните на мормоните, до момента в който бойците чакат тъкмо това.

По сигнал от форта излизат към 29 тежко въоръжени мъже, които би трябвало да се разправят с индианците един път вечно. Не е належащо да ги търсят, индианците търсят протекция в имението на Бордо, което е задоволително огромно и близо. Войниците ще се опитат да потърсят правдивост и ще упорстват за индианец с името Високо Чело да излезе и да се съобщи за наказване. Мато Ойху ще предложи цялостен кон за болната крава, която е била убита и се надява, че по този начин вредата ще бъде възобновена, само че бойците не са съгласни. Преди домакинът да се отдалечи, патроните политат и няколко съумяват да го ударят в гърба.

Командващ е лейтенант Грейтън, който тръгнал с концепцията, че ще успее да прегази цялата обединена мощ на индианските племена. Това е и една от най-големите му неточности. Индианците видели престрелката в ранчото и се постарали от изброените 30 индивида да дойде единствено един във форт Ларими. Телата на убитите бойци са обезобразени до степен, в която човек няма по какъв начин да ги познае.

По тялото на Грейтън има повече от 24 стрели. И до през днешния ден се подозира, че е бил цел на пряк обстрел, като в един миг е целен за наслаждение. Той е разпознат само по джобния си часовник. Напрежението продължава да се подвига до още по-високи обороти и легендата за 30-те мъченика става толкоз сериозна, че военачалник Уилям С. Харни ще се включи и ще призове военни департамент да се разправи с непокорните индианци от Лакота. По негово гледище, индианците би трябвало да бъдат премазани и изцяло завладяни. Събира се войска от 600 души, която през август и до края на годината ще върви до Калифорния.

Още с идването на армията ще открием ранното посрещане от индианците. Хора като Железен щит, Пъстра опашка и Малка стихия ще тръгнат към тях и ще носят бяло знаме. Те до последно се надяват, че ще могат да договарят и да обяснят своята версия на случилото се. Тяхната група няма нищо общо с осъществените убийства. Генералът няма никакво желание да договаря и е подготвен да се бие. Индианците желаят няколко часа, с цел да изведат дамите и децата от своите лагери. Според някои от оживелите индианци по-късно, американската войска не е чакала въобще спазването на този период. Пъстра опашка и Железен щит описват, че не е имало благосклонност и бойците са стреляли на месо.

Решаващата борба се води на към 10 километра от полетата и за един редови боец не е мъчно да прегази индианци с лъкове и томахавки. Новината за кървавата баня се разнася из всички племена и Синя вода – тъщата на Железен щит – ще се постарае да организири оживелите и да помогне за бягството. За нея е ясно, че няма да има никакви опити за помирение. Веднъж откакто полетата са напоени с кръв, множеството дами се пробват да избягат и да пълзят през посевите. Заловените са изнасилвани и убивани, децата също не са имали по-различна пукотевица. Армията на Харни съумява да залови 70 души – всичките дами, деца и старци, които са прекомерно остарели за бягство.

Синя вода ще открие единствено тела на мъртъвци и коне, тя самата е простреляна в корема, само че оцелява, тъй като я мислят за мъртва. Събужда се часове по-късно и осъзнава, че единственият метод да оцелее е посредством предаване. Върви към 7-8 километра с отворен стомах, като може да следи своите лични черва да се огъват под силата на мускулите. Самата тя споделя по какъв начин е чувала мъртвешките песни на индианците, които били подготвени да я вземат в отвъдното.

Тя ще оцелее и ще споделя каква е същинската причина за зверствата в Калифорния, само че никой няма да и обърне внимание. Битката сред европейските заселници и индианците ще се води още дълго време. Крехкият мир и помощите, които се дават първоначално, в този момент към този момент са изпратени в предишното. Американските индианци ще бъдат изправени на една безмилостна борба, с която ще се разправят още години наред.