Демокрацията на парламентарните кулоари приключи
В продължение на 30 години – още през цялото време на прехода, коридорите на Народното събрание бяха самобитно средище на политическия живот на страната. Там се пресичаха пътищата на депутати, публицисти, специалисти и жители. Кулоарите бяха пространство, което в някакъв смисъл равнопоставяше хората – там всеки можеше (поне да се опита) да заприказва всеки различен за публичния и държавния живот. И тази (макар и бегла) опция създаваше известно чувство за либералност.
На тази традиция – на непосреден допир сред депутатите и всевъзможните посетители на Народното събрание, в този момент беше комплициран кръст. От 2 септември организират пленарните си съвещания в някогашния партиен дом. Същото място, където преди 10 ноември 1989 година се разполагаше щабквартирата на безславно погиналия комунистически режим. Сградата претърпя преустрояване, което продължи дълги години и глътна близо 20 милиона лв.. В последна сметка обновлението промени вътрешното й пространство по този начин, че постави непреодолими граници сред (уж) народните представители и външните гости. Сякаш, с цел да се подчертае, че на политическата класа повече няма да й се постанова да усеща дискомфорта от контакта с останалия свят .
Преди всичко, поставя се завършек на дразнещото и постоянно доста неприятно за политиците внимание, което непрестанно им отдаваха медиите. Още при първия оглед на преустроения партиен дом за публицистите стана ясно, че досегашният им – повече или по-малко безгрижен – метод на работа с депутатите е завършил.
За репортерите е отделена част от постройката – цяло „ крило ”, както се изхвърли един от пиарите на ГЕРБ (който по неразбираемо каква причина водеше първата работна обиколка на медиите из новото местообитание на депутатите). Всъщност публицистите са изолирани в една заличка, която им дава достъп до депутатите само посредством мониторите. Възможност за директен допир до политиците няма, с изключение на на отделеното място за брифинги. Властта остава зад заключени порти и бариери с магнитни карти , преодолими единствено за малко на брой вътрешни хора.
Може да звучи като журналистически плач, само че тази нова геометрия на парламентарното пространство в действителност трансформира доста нещата. Преди всеки народен представител беше разполагаем на медиите. Който кореспондент имаше кураж и предпочитание, можеше да спре даже партиен водач и да се опита да го заприказва. Кулоарите бяха обществено пространство, в което никой политик не беше в сигурност – нито от въпроси, нито от камери и фотообективи. И някои се опариха от това – да си спомним прословутия неофициален диалог на публицисти през 2013 година с някогашния културен министър от ГЕРБ Вежди Рашидов. Тогава актуалният народен представител се изрече много брутално за Делян Пеевски от Движение за права и свободи – сигурен, че като приказва в Народното събрание, това му обезпечава цялостна отбрана от ухото на публиката. Е, сбърка.
Преди политиците намираха несъмнено леговище и успокоение единствено в пленарната зала и по стаите на парламентарните групи. А в този момент комай единственият късмет за публицистите да ги „ заловен ” персонално остава, като висят пред входовете и изходите на партийния дом (които не са един и два). Това слага медиите в същата обстановка като тези злополучни жители, които желаят да поговорят със своите представители, само че не могат или не знаят по какъв начин да ги доближат – и на вятъра чакат извън тези да благоволят да ги изслушат.
Жалкото в тази ситуация е, това се случва точно в емблематично за тоталитарния режим място, което още носи значително белези от предишното – чак до столовете с надпис „ Централен комитет на Българска комунистическа партия ”. Излиза, че някои практики от същото това минало, което твърдим, че сме оставили зад тила си – като капсулирането на политическата класа и ограждането й от обществото, още веднъж намират почва със сегашните ръководещи 30 години след началото на измененията.
На тази традиция – на непосреден допир сред депутатите и всевъзможните посетители на Народното събрание, в този момент беше комплициран кръст. От 2 септември организират пленарните си съвещания в някогашния партиен дом. Същото място, където преди 10 ноември 1989 година се разполагаше щабквартирата на безславно погиналия комунистически режим. Сградата претърпя преустрояване, което продължи дълги години и глътна близо 20 милиона лв.. В последна сметка обновлението промени вътрешното й пространство по този начин, че постави непреодолими граници сред (уж) народните представители и външните гости. Сякаш, с цел да се подчертае, че на политическата класа повече няма да й се постанова да усеща дискомфорта от контакта с останалия свят .
Преди всичко, поставя се завършек на дразнещото и постоянно доста неприятно за политиците внимание, което непрестанно им отдаваха медиите. Още при първия оглед на преустроения партиен дом за публицистите стана ясно, че досегашният им – повече или по-малко безгрижен – метод на работа с депутатите е завършил.
За репортерите е отделена част от постройката – цяло „ крило ”, както се изхвърли един от пиарите на ГЕРБ (който по неразбираемо каква причина водеше първата работна обиколка на медиите из новото местообитание на депутатите). Всъщност публицистите са изолирани в една заличка, която им дава достъп до депутатите само посредством мониторите. Възможност за директен допир до политиците няма, с изключение на на отделеното място за брифинги. Властта остава зад заключени порти и бариери с магнитни карти , преодолими единствено за малко на брой вътрешни хора.
Може да звучи като журналистически плач, само че тази нова геометрия на парламентарното пространство в действителност трансформира доста нещата. Преди всеки народен представител беше разполагаем на медиите. Който кореспондент имаше кураж и предпочитание, можеше да спре даже партиен водач и да се опита да го заприказва. Кулоарите бяха обществено пространство, в което никой политик не беше в сигурност – нито от въпроси, нито от камери и фотообективи. И някои се опариха от това – да си спомним прословутия неофициален диалог на публицисти през 2013 година с някогашния културен министър от ГЕРБ Вежди Рашидов. Тогава актуалният народен представител се изрече много брутално за Делян Пеевски от Движение за права и свободи – сигурен, че като приказва в Народното събрание, това му обезпечава цялостна отбрана от ухото на публиката. Е, сбърка.
Преди политиците намираха несъмнено леговище и успокоение единствено в пленарната зала и по стаите на парламентарните групи. А в този момент комай единственият късмет за публицистите да ги „ заловен ” персонално остава, като висят пред входовете и изходите на партийния дом (които не са един и два). Това слага медиите в същата обстановка като тези злополучни жители, които желаят да поговорят със своите представители, само че не могат или не знаят по какъв начин да ги доближат – и на вятъра чакат извън тези да благоволят да ги изслушат.
Жалкото в тази ситуация е, това се случва точно в емблематично за тоталитарния режим място, което още носи значително белези от предишното – чак до столовете с надпис „ Централен комитет на Българска комунистическа партия ”. Излиза, че някои практики от същото това минало, което твърдим, че сме оставили зад тила си – като капсулирането на политическата класа и ограждането й от обществото, още веднъж намират почва със сегашните ръководещи 30 години след началото на измененията.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ