Родни интрижки застигнаха и Мерсия Макдермот
В последно време сме очевидци на какви ли не нечестни осъществявания, че и на откровени неистини в нашата публицистика, само че не съм мислила, че родните ни маскарлъци ще излязат и зад граница. Няколко писма от март и април т.г. обаче на известната английска писателка и историчка Мерсия Макдермот (често я назовават " по-българка от българите " ), създател на блестящи биографични книги за Левски, Гоце Делчев, Яне Сандански, Димитър Благоев, до нейната дългогодишна другарка в България проф. Ана Райкова, са в действителност стъписващи. Тя показва вяра, че посредством проф. Райкова и ДУМА ще опровергае лъжи за себе си в някои печатни медии и в интернет. Първият мотив е едно " изявление " във в. " Минаха години " (28.01.2019) пред журналистката Елиана Митова, каквото Мерсия Макдермот твърди, че в никакъв случай не е давала.
Откликваме на желанието на писателката, като публикуваме нейния текст, изпратен за ДУМА, в който тя споделя за себе си. Но преди този момент - няколко думи от писмата, написани на прелестен български език:
" По-голямата част от публикацията се състои от измислици или фрагменти от остарели изявленията. Кога тази жена е говорила с мен? Ако тя в действителност се е обадила, щях или да откажа изявление, или да желая въпросите авансово, с време да се приготвя отговорно.
Тя написа за поддържането на езика. Всъщност не взимам никакви ограничения да подкрепям езика. Живях задоволително дълго в България, с цел да не не помни езика, откакто се завърнах в Англия. Други езици не помня, само че не и българския. Тя написа, че в никакъв случай не съм преставала да приказвам на български. Обратното е правилно - рядко приказвам на български....Не е правилно, че ми звънят доста хора, научни служащи и впрочем. За какво да ми звънят, като към този момент не се занимавам с българистиката? Аз не бих могла да кажа това, което тази жена е написала, нито, че съм поддържала българския език с книги, тъй като откакто от 20 години не се занимавам с българистика, също не чета и български книги. Според мен тя в никакъв случай не е говорила с мен, а е измислила изявление " особено за... ". Пише, че от 1962 година до 1989 година съм живяла в България, само че аз живях там единствено през образователната 1963-1964 година и по-късно - от 1973 до 1989 година "
Не пребивавам в интернат
Мерсия Макдермот
Някои български публицисти са писали, че аз пребивавам в интернат за възрастни хора. Откъде им е хрумнало това не ми е ясно, тъй като нито един от тях не ми е задавал въпрос за жилището ми. Всъщност блокът, в който пребивавам съвсем тридесет години, е естествен блок с поданици от всякаква възраст, в това число млади фамилии, студенти, чужденци. Той в действителност се отличава като най-високия блок в Woviting с дванадесет етажа. Аз пребивавам на осмия етаж, имам доста прекрасен аспект. Ако тези публицисти бяха попитали за блока, щях да им кажа, че и без мене той има забавна балканска връзка. Построен е през 60-те години на предишния век на мястото, където по-рано е имало луксозна фамилна къща, издигната към края на ХтХ век от Емануел Родоконаки, член на огромно и видно гръцко семейство от о. Хиос, далечни родственици на императора Юстиниан. През 1822 година дядото на Емануел е бил заставен да напусне родния си остров и да потърси леговище в Англия, когато турците са потушили грубо въстанието на Хиос. Внукът му не е не запомнил корените си и е дал името " Хиос " на новата си къща. Днес една външна стена на нашия блок е украсена с облика на изчезналата къща " Хиос ", изработен от керамични плочки.
Положението с Уикипедия е още по-сериозно и по-досадно, тъй като неточностите се повтарят освен в България, а и в Англия. Неизвестният съставител на " информацията " не се е обръщал към мен да ревизира обстоятелствата, а написа без да пита.
Вярно е, че съм родена в гр. Плимут през 1927 година Баща ми е капитан-хирург във Военния флот и първите ми години са прекарани в места, където се намираха лечебните заведения на флота. Първите ми детски мемоари са от Уей-Хай-Уей в Северен Китай, където тогава Англия е имала морска база. Там прекарахме три години.
Когато бях на шест години, татко ми се пенсионира и най-сетне, след доста премествания, се настанихме в графство Sussex, в прелестното село Дичлинг, което за мен е като роден край, тъй като нямам спомен от Плимут. Там израснах.
Вярно е, че приключих съветска лингвистика в Оксфорд през 1948 година, само че не е правилно, че съм гостувала в България през 1947 година През лятото на 1947 година аз бях бригадирка в Югославия. Бях в България за пръв път през 1948 година като бригадирка при градежа на язовир " Копринка ". Бях за повторно в България през 1957 година като гостенка на Комитета за културни връзки с чужбина и видях готовия язовир.
От 1958 до 1973 година бях учител на Англо-българското сдружение в Лондон. По друго време преподавах британски на дипломати и търговски представители при посолствата на Съюз на съветските социалистически републики, Унгария и България. През това време постоянно посещавах България, само че единствено през лятото, а живях и работих там единствено една година като учителка в Английската гимназия през образователната 1963-1964 година
От 1973 година до 1979 година още веднъж преподавах в Английската гимназия в София. През 1979 година станах лекар на историческите науки и се трансферирах в Софийския университет, където през 1980-1989 година водих спецкурс по история на революционното придвижване в Македония.
За страдание информацията за моята щерка в Уикипедия е също една небивалица. Тя е лекар не по атомна физика, а по химия. А първото име на мъжа ми не е Александър, а е Джеймс.
Аз се завърнах в Англия през 1989 година Последната биографична книга ( " Ален мак уединен " ) беше написана преди 1989 година, само че едвам след повече от 20 години съумях да намеря британско издателство за нея. След като се завърнах в Англия, написах няколко книги с българска тема, в това число една книга за богомилите, само че макар че ги предложих на повече от 20 издателства, всички ги отхвърлиха - нормално без даже да видят текста. Единствените ми триумфи бяха книгата ми за българските национални традиции, която излезе през 1995 година, и няколко публикации за героите и идеологията на българското националноосвободително придвижване, които се появиха в списанието на сдружението " Уйлям Морис " в интервала 2009-2014 година През 1876-1878 година Уйлям Морис е доста деен в протестното придвижване в Англия против турските зверства в България и против протурската политика на Дизраели. И от 1998 година не се занимавам с българистика. Всъщност няма към този момент тематика, която ме притегля.
Сега, най-сетне, имам към този момент време да чета книги по доста разнообразни тематики, в това число историята на Ирландия (особено въстанието през 1916 г.), историята на Венеция, биографии на видни персони от нашата история, а най-вече - за геологията и еволюцията. Събирам минерали, интересувам се от вулканите, избирам научни книги и относително рядко чета художествена литература. Обичам да уча непознати езици, в този момент уча келтския език на Шотландия, който към момента се приказва на западните острови. Но най-вече обичам да чета съветска литература, творбите на Толстой, Чехов, Тургенев, Пушкин и доста други класици. Русия беше първата ми обич и по една историческа случайност тя играеше решаваща роля за развиването на моя светоглед. Моите младини съответстваха с годините на Втората международна война, когато, за разлика от интервала на " студената война ", Съюз на съветските социалистически републики беше скъпият храбър съдружник на Англия, обичан и почитан от целия наш народ.
Понякога, когато ме питат: " Ама за какво България? ", аз давам отговор закачливо: " Защото аз желаех да отида в Русия, а дойдох в Босна ". Този отговор изисква малко уточнения. В първите следвоенни години да пътуваш в чужбина не беше лесно; да посетиш Русия, без да си публично лице или член на някаква делегация, беше невероятно. За студенти като мен, които желаеха да посетят социалистическа страна, бригадирското придвижване беше чалъм. Така през 1947 година аз се причислих към групата оксфордски студенти, които участваха в градежа на младежката железница в Босна. Там се срещнахме с български бригадири, с които аз можех да поддържам връзка на съветски, и те ни направиха толкоз мощно усещане със своята сила, със своя възторг, че през идната година отидох в България като член на британската младежка бригада " Майор Франк Томпсън ". Имахме огромната чест да бъдем признати от тогавашния министър-председател Георги Димитров, който в края на нашата среща ни помоли да осведомяваме нашите сънародници за България. И ние му обещахме, че ще създадем това.
Казват, че когато една врата се затваря, друга се отваря. Бях намерила една социалистическа русофилска страна, която беше малко позната в Англия и която се нуждаеше от британски другари и учени да пишат за нея. Когато се върнах в Англия след бригадата, аз се записах в двегодишен курс по български в Лондонския университет.
Моите книги са написани за англичани, които не могат да четат български, само че които се интересуват от историята и културата на България. Доколкото ми беше допустимо, аз посещавах местата, свързани с живота на моите герои. С Левски нямаше проблеми, само че Гоце и Дядото са родени отвън границите на днешна България и имах много завършения с тях. Яне е роден и погубен в Пирин планина, само че тук-там немного налични. Все отново със съдействието на разнообразни хора съумях да отида до доста села. И за мое огромно наслаждение видях един орел, който се виеше във въздуха над гроба на Яне Сандански. Народните песни не лъжат!
До огромна степен аз съм повече публицистка, в сравнение с историчка. Още като студентка, под въздействието на великите съветски писатели и критици, одобрих концепцията, че писателят е задължен да бъде потребен за обществото, за народа. Като биограф избирах хора, чиито хрумвания и действия са към момента поучителни за нас, свързани с проблемите на актуалния свят. Всеки от тях, да вземем за пример, е по едно и също време патриот и интернационалист, всеки един свързва националната независимост със обществената правдивост, с братството с други нации, с равенството и благоденствието за всеки човек, освен за мощните и богатите. Затова аз ги обикнах и взех решение да ги възхваля.
Радостно ми е, че в последните месеци книгите ми за Левски и Яне Сандански са преиздадени в България, както и тази за Дядото. Имаме потребност от тяхната мъдрост, от тяхното ентусиазъм. Затова мой лозунг е хубавата национална сентенция: " Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите ".
Откликваме на желанието на писателката, като публикуваме нейния текст, изпратен за ДУМА, в който тя споделя за себе си. Но преди този момент - няколко думи от писмата, написани на прелестен български език:
" По-голямата част от публикацията се състои от измислици или фрагменти от остарели изявленията. Кога тази жена е говорила с мен? Ако тя в действителност се е обадила, щях или да откажа изявление, или да желая въпросите авансово, с време да се приготвя отговорно.
Тя написа за поддържането на езика. Всъщност не взимам никакви ограничения да подкрепям езика. Живях задоволително дълго в България, с цел да не не помни езика, откакто се завърнах в Англия. Други езици не помня, само че не и българския. Тя написа, че в никакъв случай не съм преставала да приказвам на български. Обратното е правилно - рядко приказвам на български....Не е правилно, че ми звънят доста хора, научни служащи и впрочем. За какво да ми звънят, като към този момент не се занимавам с българистиката? Аз не бих могла да кажа това, което тази жена е написала, нито, че съм поддържала българския език с книги, тъй като откакто от 20 години не се занимавам с българистика, също не чета и български книги. Според мен тя в никакъв случай не е говорила с мен, а е измислила изявление " особено за... ". Пише, че от 1962 година до 1989 година съм живяла в България, само че аз живях там единствено през образователната 1963-1964 година и по-късно - от 1973 до 1989 година "
Не пребивавам в интернат
Мерсия Макдермот
Някои български публицисти са писали, че аз пребивавам в интернат за възрастни хора. Откъде им е хрумнало това не ми е ясно, тъй като нито един от тях не ми е задавал въпрос за жилището ми. Всъщност блокът, в който пребивавам съвсем тридесет години, е естествен блок с поданици от всякаква възраст, в това число млади фамилии, студенти, чужденци. Той в действителност се отличава като най-високия блок в Woviting с дванадесет етажа. Аз пребивавам на осмия етаж, имам доста прекрасен аспект. Ако тези публицисти бяха попитали за блока, щях да им кажа, че и без мене той има забавна балканска връзка. Построен е през 60-те години на предишния век на мястото, където по-рано е имало луксозна фамилна къща, издигната към края на ХтХ век от Емануел Родоконаки, член на огромно и видно гръцко семейство от о. Хиос, далечни родственици на императора Юстиниан. През 1822 година дядото на Емануел е бил заставен да напусне родния си остров и да потърси леговище в Англия, когато турците са потушили грубо въстанието на Хиос. Внукът му не е не запомнил корените си и е дал името " Хиос " на новата си къща. Днес една външна стена на нашия блок е украсена с облика на изчезналата къща " Хиос ", изработен от керамични плочки.
Положението с Уикипедия е още по-сериозно и по-досадно, тъй като неточностите се повтарят освен в България, а и в Англия. Неизвестният съставител на " информацията " не се е обръщал към мен да ревизира обстоятелствата, а написа без да пита.
Вярно е, че съм родена в гр. Плимут през 1927 година Баща ми е капитан-хирург във Военния флот и първите ми години са прекарани в места, където се намираха лечебните заведения на флота. Първите ми детски мемоари са от Уей-Хай-Уей в Северен Китай, където тогава Англия е имала морска база. Там прекарахме три години.
Когато бях на шест години, татко ми се пенсионира и най-сетне, след доста премествания, се настанихме в графство Sussex, в прелестното село Дичлинг, което за мен е като роден край, тъй като нямам спомен от Плимут. Там израснах.
Вярно е, че приключих съветска лингвистика в Оксфорд през 1948 година, само че не е правилно, че съм гостувала в България през 1947 година През лятото на 1947 година аз бях бригадирка в Югославия. Бях в България за пръв път през 1948 година като бригадирка при градежа на язовир " Копринка ". Бях за повторно в България през 1957 година като гостенка на Комитета за културни връзки с чужбина и видях готовия язовир.
От 1958 до 1973 година бях учител на Англо-българското сдружение в Лондон. По друго време преподавах британски на дипломати и търговски представители при посолствата на Съюз на съветските социалистически републики, Унгария и България. През това време постоянно посещавах България, само че единствено през лятото, а живях и работих там единствено една година като учителка в Английската гимназия през образователната 1963-1964 година
От 1973 година до 1979 година още веднъж преподавах в Английската гимназия в София. През 1979 година станах лекар на историческите науки и се трансферирах в Софийския университет, където през 1980-1989 година водих спецкурс по история на революционното придвижване в Македония.
За страдание информацията за моята щерка в Уикипедия е също една небивалица. Тя е лекар не по атомна физика, а по химия. А първото име на мъжа ми не е Александър, а е Джеймс.
Аз се завърнах в Англия през 1989 година Последната биографична книга ( " Ален мак уединен " ) беше написана преди 1989 година, само че едвам след повече от 20 години съумях да намеря британско издателство за нея. След като се завърнах в Англия, написах няколко книги с българска тема, в това число една книга за богомилите, само че макар че ги предложих на повече от 20 издателства, всички ги отхвърлиха - нормално без даже да видят текста. Единствените ми триумфи бяха книгата ми за българските национални традиции, която излезе през 1995 година, и няколко публикации за героите и идеологията на българското националноосвободително придвижване, които се появиха в списанието на сдружението " Уйлям Морис " в интервала 2009-2014 година През 1876-1878 година Уйлям Морис е доста деен в протестното придвижване в Англия против турските зверства в България и против протурската политика на Дизраели. И от 1998 година не се занимавам с българистика. Всъщност няма към този момент тематика, която ме притегля.
Сега, най-сетне, имам към този момент време да чета книги по доста разнообразни тематики, в това число историята на Ирландия (особено въстанието през 1916 г.), историята на Венеция, биографии на видни персони от нашата история, а най-вече - за геологията и еволюцията. Събирам минерали, интересувам се от вулканите, избирам научни книги и относително рядко чета художествена литература. Обичам да уча непознати езици, в този момент уча келтския език на Шотландия, който към момента се приказва на западните острови. Но най-вече обичам да чета съветска литература, творбите на Толстой, Чехов, Тургенев, Пушкин и доста други класици. Русия беше първата ми обич и по една историческа случайност тя играеше решаваща роля за развиването на моя светоглед. Моите младини съответстваха с годините на Втората международна война, когато, за разлика от интервала на " студената война ", Съюз на съветските социалистически републики беше скъпият храбър съдружник на Англия, обичан и почитан от целия наш народ.
Понякога, когато ме питат: " Ама за какво България? ", аз давам отговор закачливо: " Защото аз желаех да отида в Русия, а дойдох в Босна ". Този отговор изисква малко уточнения. В първите следвоенни години да пътуваш в чужбина не беше лесно; да посетиш Русия, без да си публично лице или член на някаква делегация, беше невероятно. За студенти като мен, които желаеха да посетят социалистическа страна, бригадирското придвижване беше чалъм. Така през 1947 година аз се причислих към групата оксфордски студенти, които участваха в градежа на младежката железница в Босна. Там се срещнахме с български бригадири, с които аз можех да поддържам връзка на съветски, и те ни направиха толкоз мощно усещане със своята сила, със своя възторг, че през идната година отидох в България като член на британската младежка бригада " Майор Франк Томпсън ". Имахме огромната чест да бъдем признати от тогавашния министър-председател Георги Димитров, който в края на нашата среща ни помоли да осведомяваме нашите сънародници за България. И ние му обещахме, че ще създадем това.
Казват, че когато една врата се затваря, друга се отваря. Бях намерила една социалистическа русофилска страна, която беше малко позната в Англия и която се нуждаеше от британски другари и учени да пишат за нея. Когато се върнах в Англия след бригадата, аз се записах в двегодишен курс по български в Лондонския университет.
Моите книги са написани за англичани, които не могат да четат български, само че които се интересуват от историята и културата на България. Доколкото ми беше допустимо, аз посещавах местата, свързани с живота на моите герои. С Левски нямаше проблеми, само че Гоце и Дядото са родени отвън границите на днешна България и имах много завършения с тях. Яне е роден и погубен в Пирин планина, само че тук-там немного налични. Все отново със съдействието на разнообразни хора съумях да отида до доста села. И за мое огромно наслаждение видях един орел, който се виеше във въздуха над гроба на Яне Сандански. Народните песни не лъжат!
До огромна степен аз съм повече публицистка, в сравнение с историчка. Още като студентка, под въздействието на великите съветски писатели и критици, одобрих концепцията, че писателят е задължен да бъде потребен за обществото, за народа. Като биограф избирах хора, чиито хрумвания и действия са към момента поучителни за нас, свързани с проблемите на актуалния свят. Всеки от тях, да вземем за пример, е по едно и също време патриот и интернационалист, всеки един свързва националната независимост със обществената правдивост, с братството с други нации, с равенството и благоденствието за всеки човек, освен за мощните и богатите. Затова аз ги обикнах и взех решение да ги възхваля.
Радостно ми е, че в последните месеци книгите ми за Левски и Яне Сандански са преиздадени в България, както и тази за Дядото. Имаме потребност от тяхната мъдрост, от тяхното ентусиазъм. Затова мой лозунг е хубавата национална сентенция: " Живите затварят очите на мъртвите, а мъртвите отварят очите на живите ".
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ