Учителко любима, целувам ти ръка!
В охолно зеления месец май съм в Пловдив - на среща с мои възпитаници. Изминал е половин век след завършването им на гимназия! Дали ще се познаем?
Към мен се доближава висок слаб мъж. О, това е Божидар Пенчев! С него не сме се виждали тъкмо 50 години. Той ми целува ръка - подобен любезен джентълмен беше и едно време, като деветокласник.
Тихичката и скромна Василка, с дебелата плитка, в този момент ми сервира цветя!
На всички ни проличава вълнението. Спомени и прекарвания ни връщат в годините 1965-1968, когато бяхме дружно. Тогава, една година след завършването на Университета, аз се върнах в моята гимназия като преподавателка по литература. Учениците ми бяха 16-17-годишни, а аз - на 24. Моите учители се гордееха с мен. Радвах се и аз, само че усещах огромна отговорност - трябваше да се показва добре.
Въпреки дребната разлика сред мен и учениците от IX, X и XI клас в класните стаи аз бях учителка, а в учителската стая, измежду моите учители... продължавах да бъда ученичка. Така беше цели 5 години. Преподавах по едно и също време българска, съветска, старогръцка и западноевропейска литература. Подготвях минимум по три урока дневно. Трудно, само че забавно и разнообразно!
Дали съм успявала? След години възпитаници признаваха, че помнят много от уроците ми.
А моето задоволство идваше от знакови случки. В девети клас, когато им преподавах " Илиада ", всички си бяха поставили имена на старогръцки герои. Стефчо Петров пък, много години по-късно, към момента рецитираше с огромен копнеж Смирненски и помнеше какво съм говорила за поета!
Щом ме ревизираха шеф, зам.-директор и инспектори, учениците скрито ми даваха знаци да бъда спокойна. Те съзнаваха, че в тези случаи аз съм изпитваната, и отговаряха добре. " Представлението " минаваше сполучливо! Обичта ни беше взаимна! Учениците ме усещаха близка освен по възраст, само че и по душа. Вървяхме дружно по Бунарджика и си говорехме за нови книги, изложения, филми и представления. Споделяхме си прекарвания, безредици.
Често и с моя преподавател по литература вървяхме по алеята на Бунарджика на път за гимназията. Говорехме за сложните уроци, за създателите, изучавани в учебно заведение - отново се учех от него!
Така вървеше моето учителско-ученическо ежедневие от незабравими щастливи мигове, от " класни, тетрадки, съвет, най-после на годината - букет " (Валери Петров, " Когато розите танцуват " ). Ставахме другари за цялостен живот!
С множеството от моите възпитаници се видяхме през 1988 година - 20 години след завършването на гимназията. Тогава всеки от нас описа за своето житие-битие. Горда бях, че съвсем всичките ми възпитаници бяха учили във висши учебни заведения и бяха станали инженери, технолози, компютърни експерти, лекари, учители... А най-палавите възпитаници, тези, които лазеха по нервите на учителите, към този момент заслужили името на положителни експерти, се бяха издигнали до шефове, шефове, началници. Бяха съзнателни родители и почтени жители.
Сега отново виждам моите възпитаници и се връщам години, години обратно. Като кино лента се нижат мемоари... До мен е Божидар, няма го обаче Александър Дяков, който дълго време беше шеф на Пловдивския панаир. С тях двамата и с различен палавец - Максим Леви, имах огромни, трагични инциденти поради техни лудории. Искаха да ги изключват, само че те ме успокояваха, че където и да отидат, отново ще завършат с отличие. Така и стана!
След време се реалокирах в София, минах през разнообразни житейски премеждия и станах преподавателка в Института за рационализиране на учители и шефове. И по този начин, както моят преподавател се гордееше с мен, че съм му към този момент колежка, по този начин и аз изпитах възприятие на огромно задоволство, когато моят възпитаник Атанас Раденски, първият у нас професор по информатика, ми стана сътрудник като завеждащ Катедрата по информатика. След време Раденски отпътува за Съединени американски щати като гост-професор и през днешния ден популяризира България с високи научни достижения. Често си идва в родината, събираме се с другите възпитаници от класа, споделяме си житието-битието, а Раденски признава, че рядко има преподавател като мен, толкоз обичан от учениците си.
В института имах и различен случай за горделивост. Моя ученичка получи хвалба освен за достиженията й като математичка, само че и за прелестния й жанр и правопис. Тя сподели, че това дължи на учителката си по литература в гимназията. В тоя миг аз четях в същия кабинет училищен доклад. Вдигнах глава, смъкнах си очилата, а пловдивчанката ме погледна ненадейно и извика радостно: " О-о-о, това е моята учителка по литература! "
От срещата с учениците ми разбрах, че и през днешния ден, въпреки към този момент пенсионери, те са търсени поради високата им подготовка и не престават да работят! Ние взаимно сме разбрали, че в труда, в удоволствието от професионалните триумфи е житейското благополучие.
Срещите с моите възпитаници не престават и в София - към този момент като другари. Разликата в годините се е стопила напълно, а душите ни са още по-близки.
Днес учителската специалност не е влиятелна, заплащането на учителския труд не е положително, само че учителското сърце тупти в унисон с времето, с вълненията на подрастващите! Ненапразно Петър Дънов-Учителя споделя: " Господ дава живот, а учителят - душа! "
Към мен се доближава висок слаб мъж. О, това е Божидар Пенчев! С него не сме се виждали тъкмо 50 години. Той ми целува ръка - подобен любезен джентълмен беше и едно време, като деветокласник.
Тихичката и скромна Василка, с дебелата плитка, в този момент ми сервира цветя!
На всички ни проличава вълнението. Спомени и прекарвания ни връщат в годините 1965-1968, когато бяхме дружно. Тогава, една година след завършването на Университета, аз се върнах в моята гимназия като преподавателка по литература. Учениците ми бяха 16-17-годишни, а аз - на 24. Моите учители се гордееха с мен. Радвах се и аз, само че усещах огромна отговорност - трябваше да се показва добре.
Въпреки дребната разлика сред мен и учениците от IX, X и XI клас в класните стаи аз бях учителка, а в учителската стая, измежду моите учители... продължавах да бъда ученичка. Така беше цели 5 години. Преподавах по едно и също време българска, съветска, старогръцка и западноевропейска литература. Подготвях минимум по три урока дневно. Трудно, само че забавно и разнообразно!
Дали съм успявала? След години възпитаници признаваха, че помнят много от уроците ми.
А моето задоволство идваше от знакови случки. В девети клас, когато им преподавах " Илиада ", всички си бяха поставили имена на старогръцки герои. Стефчо Петров пък, много години по-късно, към момента рецитираше с огромен копнеж Смирненски и помнеше какво съм говорила за поета!
Щом ме ревизираха шеф, зам.-директор и инспектори, учениците скрито ми даваха знаци да бъда спокойна. Те съзнаваха, че в тези случаи аз съм изпитваната, и отговаряха добре. " Представлението " минаваше сполучливо! Обичта ни беше взаимна! Учениците ме усещаха близка освен по възраст, само че и по душа. Вървяхме дружно по Бунарджика и си говорехме за нови книги, изложения, филми и представления. Споделяхме си прекарвания, безредици.
Често и с моя преподавател по литература вървяхме по алеята на Бунарджика на път за гимназията. Говорехме за сложните уроци, за създателите, изучавани в учебно заведение - отново се учех от него!
Така вървеше моето учителско-ученическо ежедневие от незабравими щастливи мигове, от " класни, тетрадки, съвет, най-после на годината - букет " (Валери Петров, " Когато розите танцуват " ). Ставахме другари за цялостен живот!
С множеството от моите възпитаници се видяхме през 1988 година - 20 години след завършването на гимназията. Тогава всеки от нас описа за своето житие-битие. Горда бях, че съвсем всичките ми възпитаници бяха учили във висши учебни заведения и бяха станали инженери, технолози, компютърни експерти, лекари, учители... А най-палавите възпитаници, тези, които лазеха по нервите на учителите, към този момент заслужили името на положителни експерти, се бяха издигнали до шефове, шефове, началници. Бяха съзнателни родители и почтени жители.
Сега отново виждам моите възпитаници и се връщам години, години обратно. Като кино лента се нижат мемоари... До мен е Божидар, няма го обаче Александър Дяков, който дълго време беше шеф на Пловдивския панаир. С тях двамата и с различен палавец - Максим Леви, имах огромни, трагични инциденти поради техни лудории. Искаха да ги изключват, само че те ме успокояваха, че където и да отидат, отново ще завършат с отличие. Така и стана!
След време се реалокирах в София, минах през разнообразни житейски премеждия и станах преподавателка в Института за рационализиране на учители и шефове. И по този начин, както моят преподавател се гордееше с мен, че съм му към този момент колежка, по този начин и аз изпитах възприятие на огромно задоволство, когато моят възпитаник Атанас Раденски, първият у нас професор по информатика, ми стана сътрудник като завеждащ Катедрата по информатика. След време Раденски отпътува за Съединени американски щати като гост-професор и през днешния ден популяризира България с високи научни достижения. Често си идва в родината, събираме се с другите възпитаници от класа, споделяме си житието-битието, а Раденски признава, че рядко има преподавател като мен, толкоз обичан от учениците си.
В института имах и различен случай за горделивост. Моя ученичка получи хвалба освен за достиженията й като математичка, само че и за прелестния й жанр и правопис. Тя сподели, че това дължи на учителката си по литература в гимназията. В тоя миг аз четях в същия кабинет училищен доклад. Вдигнах глава, смъкнах си очилата, а пловдивчанката ме погледна ненадейно и извика радостно: " О-о-о, това е моята учителка по литература! "
От срещата с учениците ми разбрах, че и през днешния ден, въпреки към този момент пенсионери, те са търсени поради високата им подготовка и не престават да работят! Ние взаимно сме разбрали, че в труда, в удоволствието от професионалните триумфи е житейското благополучие.
Срещите с моите възпитаници не престават и в София - към този момент като другари. Разликата в годините се е стопила напълно, а душите ни са още по-близки.
Днес учителската специалност не е влиятелна, заплащането на учителския труд не е положително, само че учителското сърце тупти в унисон с времето, с вълненията на подрастващите! Ненапразно Петър Дънов-Учителя споделя: " Господ дава живот, а учителят - душа! "
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ